ЕДИН ИНТЕРЕСЕН ЕПИЗОД ОТ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

В наскоро излязлата книга на пловдивчанина Павел Ангелов “23 Набор” авторът описва вкратце първото сражение на елитната Бронирана бригада с германската армия, състояло се в началото на м-ц септември 1944 г. по шосето Бяла Паланка–Ниш. Авторът не е участник в операцията и предава нещата според разказите на своите съвипускници, намиращи се на линията на фронта непосредствено зад танковете.

Потърсих в нашата военна литература–както официалната, така и в спомените на воювали – но не намерих никъде що-годе подробно описание на първата ни злополучна танкова атака. Известни са само основните сухи факти:

Сутринта на 17 септември 1944 г. от лагера на Бронираната бригада край сръбската граница се отправя по шосето за Бяла Паланка-Ниш трета танкова рота в състав 10 броя танкове “Майбах” с общо 40 души екипаж. Командирът на ротата не е споменат, но според автора на книгата той е кап. Гюмбабов. (В някои публикации кап. Иван Гюмбабов се появява във втората фаза на войната – вече в Унгария- където и загива, така че този въпрос подлежи на доизясняване).

Известно е, че пътят към Ниш минава през Сичевската долина, теснина между високи гористи склонове с кривуличещо изровено шосе. Според документите, пред танковете не е имало никакво разузнаване – нито моторизирано, нито пехотно – така че броневаците тръгват “на сляпо”, разчитайки само на късмета си. Командир на бригадата е новоназначеният по заслуги (известно какви) ген. Трендафилов, който вероятно не е разбирал нищо от тактика на танковата война.

Както е могло да се очаква, направлението Ниш – главен път към сърцето на Сърбия – е било силно охранявано, така че нашите танкове попадат доброволно в капан. Разположените по склоновете немски оръдия, вероятно фамозните 8,8 см. противосамолетни, с прав мерник, подпалват челния, а след него и последния танк, с което пререшават съдбата на цялата рота. По официални сведения, унищожени са всичките 10 броя танкове и целите екипажи – общо четиридесет и един подофицери, войници и офицери.

Авторът на книгата, за съжаление, не знае цялата истина. Той посочва само 4 броя танкове и 12 души войници – а загубата е тройно по-голяма. Той отбелязва честно, че моралът на бригадата е силно наранен, покрусата е повсеместна, а наличната бойна техника е стопена с една трета.

Тук свършват известните и намерили място в публикации факти относно първата битка на бронираните български войски през втората световна война. Но ето че неочаквано се появи един допълнителен интересен щрих към описаната картина.

Господин Георги Радев от Пловдив, след като прочел споменатата книга, си спомнил, че негов приятел му е разказвал преди много години своите преживявания като участник в описаните събития. Този участник се нарича Лука Велев и е живял дълги години на ул. “Авксенти Велешки”. Роден е през 1920 години и е служил в Бронирания полк, като по игра на съдбата попада в злощастната трета рота в Сичевската долина. Бил е член на екипажа на един от танковете, поразени от германския огън. Когато машината започва да гори, Лука скача от купола на шосето и понечва да бяга. В този миг куршум пресича краката му, Лука пада безпомощен, очаквайки най-лошото. Германски войник се надвесва над него и насочва шмайзера си в гърдите му. Неговият другар, обаче, отклонява оръжието и дава първа помощ на българина, като добрината му стига дотам, че го нарамва и носи до превързочен пункт на германската военна част! Невероятно! Лука твърди пред Радев, че е било точно така, и че германски войник е спасил живота му.

Няма как да се проверят горните твърдения, защото разказът е отпреди доста години, а самият Лука Велев вече не е на този свят.

Одисеята на този по чудо оживял българин продължава по-нататък в германски лагер за военно-пленници с доста свободен режим, който е готвил същите за войници във Власовата армия. Да си припомним, че ген. Власов бе организатор на армия от анти-комунисти, по-голямата част украинци, белоруси и поляци, която немците използваха в окупираните държави.

Лука Велев по характер бил “отворен” младеж, голям националист и дори член на легиона, с про-германски убеждения и тази негова настройка възможно е повлияла за доброто отношение към него. Между впрочем, случаи на подобно милосърдие в условията на тази жестока война има и други и едно от тях е описано в същата книга, когато един германски офицер е понесен на носилка от български санитари поради тежко нараняване.

След края на войната – през 1945 или 46 година, Лука се появява жив и здрав в Пловдив, пред своите смаяни родители, които са го оплакали предостатъчно и го посрещат като възкръснал. Той доживял дълги години, оженил се, има двама сина и т.н., но за съжаление, не успях до днес да ги намеря и разпитам. Надявам се след настоящата публикация някои от тях да се обади.

Както се вижда, човечноста съществува въпреки всичко – въпреки че бяхме вкарани да воюваме насила, като говеда в скотобойна, не забравихме, че сме човеци.