сряда, 19 декември 2012 г.

ВОЕННО-ВЗДУШНИ СИЛИ
 Преди няколко дни пресата извести намерението на военното ведомство- чрез м-ра на отбраната А.Ангелов- да закупи няколко броя модерни бойни самолети-изтребители, които били необходими за отбраната на страната. Можели да избират между американските "Фантом"-F-16, F-18  или други подобни, а възможно било и самолетите да са "втора употреба"!?
  Горното съобщение повдига няколко въпроса: цената на машините, техният брой, обслужването и ремонта им и накрая- изобщо необходими ли са те на България?
  Разбира се, очаквам бурна реакция от страна на военното ведомство и близките до него  среди- та нали сме суверенна държава и следва да имаме възможност да защитим при нужда територията и народа си срещу евентуален нападател! Това е несъмнено така, но при съвременните условия за водене на война концепцията за въоръженията претърпява известни корекции. Оръжията не са вече само пушки и ножове, а страхотни машини за унищожение, натъпкани с електронни и автоматични устройства с  астрономически цени, които мога  да си позволят само много богати и могъщи държави. Колко държави в света притежават ядрено оръжие?  Колко имат междуконтинентални ракети? Колко могат да си позволят ефективна военна морска флота със самолетоносачи и ядрени подводници? За съжаление и модерните изтребители не са евтини, като цената им надминава стотина милиона долара! /По сведения от чуждия печат/. Да си представим тогава какво ще ни струва покупката дори само на няколко броя такива машини. Ще трябва да кажем сбогом на каквито и да била увеличения на детските надбавки, на заплатите, на пенсиите,  да се примирим с  недостига  на клинични пътеки в здравеопазването, на  ниските социални помощи и т.н. и т.н.И в името на какво всичко това? За да се задоволят амбициите на неколцина  заслепени и влюбени във пагона индивиди? Защото не е ли ясно на всеки, че прескъпите военни бисери като "Фантом"-и, "Миг"-ове и пр. ще бъдат  унищожени още в първите минути на една внезапна атака от неприятел както си стоят мирно по летищата? И не е ли ясно на всеки, че в такъв случай никой не ми могъл да се спаси благодарение само на смелостта и оръжието си? Гаранция за мирно съществуване понастоящем може да бъде единствено споразумяването по всички глобални въпроси на великите сили, включително и локалните конфликти тук и там по планетата. Въобразява ли си изобщо някой, че е възможно вече, българин да  вдигне отново щик срещу грък,  сърбин или турчин? А обратното пък  ще трябва да го постигнем чрез умна политика.

неделя, 28 октомври 2012 г.

Какво да правим с паметниците на Съв. Армия?


 КАКВО ДА НАПРАВИМ С ПАМЕТНИЦИТЕ НА СЪВ. АРМИЯ

   Повече от двадесет години  вече демократичната общественост не може да намери решение за съдбата на  позорните за България многобройни паметници на Съветската Армия. Издигнати по поръчка на шовинистичните ръководители на съветската държава,  следващи традицията на щестлавната Руска империя, тези чудовищни монументи заемат централните площади на  нашите по-големи градове, като внушават у населението погрешни исторически представи и обиждат, меко казано, националното чувство на българина. Лесно обяснимо е защо комунистическите управници с въодушевление ги построиха и обградиха с внимание, достигащо до обожание - защото именно съветските генерали ги поставиха начело на нещастната ни родина и ги поддържаха твърдо и настойчиво при всичките им начинания, дори и престъпни!
  След десети ноември 1989 г., обаче, истината не можеше повече да се скрива от обществото.  Противоречието с обективните исторически факти и   безспорното си за образования гражданин унизяване на българската държавност изискват тези паметници да бъдат по някакъв начин  дискредитирани. Най-сполучливият  начин е да бъдат изолирани в специализирани паркове, обаче поради своята масивност това се оказва невъзможно /само пловдивският Альоша тежи повече от сто тона!/. От друга страна трябва да се има предвид, че голяма част от гражданството все още не е узряло за такива мерки. Това са  бетонираните поддържници на стария комунистически режим, за които Русия, респ.  бившият  Съветски Съюз са по-мили от България! Колко още години трябва да им се обяснява, че интересите на българския народ и държава  не съвпадат с тези на Русия и дори си противоречат?
  Как да се справим с проблема? Предлагам следната мярка, вероятно  подлежаща на  приет Закон. ПРЕД СЪОТВЕТНИЯ ПАМЕТНИК ДА СЕ МОНТИРА МАСИВНА ПЛОЧА С НЕИЗТРИВАЕМ  ТЕКСТ  със следното примерно съдържание:
   "Този паметник не отговаря на историческата истина. Той е построен за да угоди на насилствения комунистически режим. България не е освобождавана от фашизма- такъв не е имало у нас. Съветската армия нахлу в България като ни обяви несправедлива война и нито един неин войник не е загинал на наша територия."
                                                                                  
                                                                               Павел Ангелов-Пулиев

събота, 15 септември 2012 г.

понеделник, 10 септември 2012 г.

СКУДОУМНИ ВЪЗСПОМИНАНИЯ

Напоследък, по случай годишнина на 9-ти септември 1944 год., редица медиини коментатори се съблазниха от възможността да припомнят миналото време на "реалния социализъм" и по-специално да експонират последния наш нещастен държавен кормчия Тодор Живков. Трудно обяснимо е, защо мнозинството от тях представят личността му както и цялостното му управление в някакви  розови краски, умиляват се на демагогските му фрази и действия и  почти съжаляват за онази тъмна епоха на лъжа,  духовно /пък и често физическо/ насилие върху индивида, унижения и пълно икономическо подчинение на руски интереси. Да забравиш толкова скоро тези неща и да търпиш някакъв си селски кмет да провеси пред общината голям портрет на узурпатора с похвални слова за него - ни кара сериозно да се замислим. Що за журналисти и управници са тези хора? Ако действително считат, че онзи режим е бил по-добър от настоящия -те са безнадеждно изостанали безпросветни глупаци  и не заслужават дори да ги слушаме. Ако, обаче, с такава позиция целят да се харесат на  най-неграмотната част от народа макар и с лъжа -не заслужават ли нашето презрение? Възможно е и да има и трета категория-платени пропагандатори с неизвестно откъде дошли пари- обикновено те са и най-гръмогласни!...Бавно, с леки финтови стъпки те приспиват нашето внимание и постепенно ни внушават, че ако се върнат ТЕ, всичко ще тръгне по мед  и масло. В повечето случаи това са онези същи стари сътрудници на ДС със тайнствените псевдоними Димитър, Николай, Костадин и т.н. които още мечтаят за непресъхващата й гръд.
  Не ги слушайте, приятели. Миналото, каквото бе тогава, никога не ще се върне. А може би ще дойде и момент, когато старите грешници ще сведат глава и ще кажат: "Виновни сме, от глупост разделихме добрия ни народ на две половини-молим за прошка и извинение.Слушахме чужди философи и служихме на чужди и интереси- дано не е безнадеждно късно!"      

сряда, 25 юли 2012 г.

Неочаквана цензура?

От известно време имам чувството, че невидима ръка рови из ИНТЕРНЕТ  и унищожава неудобните за НЯКОИ постинги. Дано не съм прав, но от няколко дни правя напразни опити да отворя сайта "Скандално" и все не успявам. Отварят се някакви си други сайтове, които не ме интересуват, главно спортни новини! Господа медиатори, разбирате ли какво правите?

събота, 21 юли 2012 г.


  Как в забулената с тайни електрификация се опразва джеба на българина.

  В броя на вестника Ви “Преса” от 02.07.т.г. прочетох внимателно материала под заглавие “Забраняват за година зелени централи”. По този повод , както и поради стресиращото повишаване цената на електроенергията от началото но месеца, Ви изпращам моето мнение като специалист-инженер по този въпрос. Предварително искам  да споделя, че изходни данни за точно разплитане от търсещите истината граждани  просто не се намират в съответните сайтове във Интернет! Възможно е същите да са достъпни единствено на определени служебни лица от енергийното ведомство или пък, за мой срам, не зная къде да ги намеря.
  Първата забележка, която правя, е за  огромната мощност,  вероятно ИНСТАЛИРАНА, на слънчевите електроцентрали- именно  1705 мегавата. По ползваните понастоящем технически възможности за добив на слънчева енергия от единица площ  тази стойност съответствува прибилизително на  17 хил. декара . Лично аз не съм видял в България  фотоволтаична инсталация с по-голяма площ от десетина декара. При това трябва да се има предвид, че под инсталацията  земята почти не може да се използва . Моля проверете източника на тази информация . Може би се отнася за БЪДЕЩИ ИНСТАЛАЦИИ до 2020 година? Доколкото зная, цялата електро-инсталирана мощност на  страната  е ок. 7000 мегавата, от които 2200 се намират в АЕЦ Козлодуй.
  Втората забележка е относно цената на добиваната от различните ел.централи  енергия. Знае се, че себестойноста на тази, добивана от ядрените реактори, е около 4 стотинки, на водните по-малка, а на ТЕЦ е най-висока –около и над десетина стотинки. При тези стойности е необяснимо как държавата се е съгласила да ПЛАЩА изкупената от произведената от волтаици енергия по 70 стотинки за киловатчас, т.е. десетократно по-скъпо! Разбираемо е, че трябва да се се стимулира развитието на производството от енерго-възстановяеми източници /каквато е и препоръката на ЕС/ но приетата цена е неоправдано висока. Появява се съмнение за корупция, така че следва да се коригира  с специален закон.
  При досегашната /до 1 юли/  схема на продажната цена, стойноста на зелената енергия съставлява  едва 2,4 % , което подсказва какъв е и нейният дял в цялостното производство /тук са включени и вятърните и такива на биомаса производители/. Необяснимо е как този дял нараства от 1 юли, като е ноторно известно, че инсталираните фото-волтаични мощности се използват само през светлата част на денонощието и при предимно слънчеви дни!
  Още много други въпроси могат да се появят при по-подробен анализ на ценообразуването на ел.енергията, обаче тази процедура е дълбоко завоалирана и недостъпна за обикновения консуматор. Крайно време е тази таинственост да бъде разбулена, ако има грешки същите да бъдат коригирани, но гражданите трябва да научат как се използват измъкнатите от джеба им спечелените с пот на челото пари.
                                                             Инж. Павел Ангелов
                                                                     Пловдив
                                                                 

четвъртък, 5 юли 2012 г.

Двете страни на медала


ДВЕТЕ  СТРАНИ  НА  МЕДАЛА

  От корицата ме гледат две очи под надвиснали вежди и набръчкано чело,   погледът каточели   пита:  ще ми повярваш ли или не? Страниците са над 600 а заглавието заинтригуващо: “Панихида за мъртвото време”. Още оттук започва лъжата, защото авторът е забравил   да сложи кавички на прилагателното “мъртво”.  Не  “мъртво”, а приказно, великолепно, незабравимо е това време, защото то е прекарано сред  музите на Парнас и  боговете на българския Олимп.
  Чета и потъвам в мекото кресло в компанията на световно известни писатели и поети, журналисти, интелектуалци, любувам се на тропически плажове през илюминаторите на “боингите”, възхищавам се на  недостигнати образци на световната култура и всичко това удавено в неизброимо количество уиски...Да, уиски, защото то е питието на жадния за лукс българин, закърмен с простонародната гроздова...Всеки задушевен разговор за изкуство, поезия, а можеби и за политика /която не се споменава често/, воден със стотиците интелектуалци на века, запленени от великия  “социален експеримент” на Ленин и Сталин, е съпроводен непременно с това съвременно питие. Модерен свят, няма що, щом сме тръгнали на запад с благородна мисия, ще караме по тяхния модел.
  “Полезни идиоти” бе нарекъл Ленин своите  адепти, обитаващи загнилите демократични  държави на света, които се възхищаваха от успехита на социализма в СССР. Те не подозираха и  частица от  трудностите, мизерията, престъпленията, които съпровождаха  гигантските усилия за догонване икономиката на развитите страни, която последните бяха  развили без октомврийска революция, само благодарение на своя интелект. Малцина от тях бяха се решили да посетят Съветския Съюз – между тях бе и социалистът Ерио от Франция и българският професор Асен Златаров-   там бяха посрещнати както  княз Потемкин водеше царица Екатерина  по Волга- с изкуствени благоденстващи къщички на щастливите селяни...и те повлякоха след себе си наивниците.
  Тъкмо тези леви интелектуалци се постара  изненадващо Людмила Живкова  първо да привлече за каузата на залязващата българска културна идентичност. Тази идентичност бе потъпквана постепенно и последователно благодарение на продажни учени и политици до такава степен, че се отричаше езикът на Кирил, Методи и Климент да е български и се преименува на църковно-славянски  едвали не с руски произход!  За измъкване от тресавището на забравата Л.Живкова избра за свой главен помощник даровития  и  гръмогласен поет Любомир Левчев, комуто поставя задача да обедини колкото се може повече световни поети и  писатели  за прослава на...какво? Левчев не обяснява какво, но за всеки що-годе интелигентен човек е ясно, че то не може да бъде друго освен  комунизъм, социалистически реализъм, про-съветска политика във всички области на  междудържавните отношения. Енергичният поет проявява удивителна работоспособност. За пет години – от 1977 до 1982 г. –той провежда  шест международни срещи на писателите в София. Разбира се, присъствуват изключително  лица от червения край  на световния литературен спектър. Немският вестник “Ди Велт”  уточнява: “Броят на участниците в “Интерлит 82” е обратно пропорционаленна писателската значимост”.Какво се разисква и решава на тези срещи Левчев не казва, но една от целите се постига с пищни почерпки и разходки из страната.Междувременно нашумелият поет е вече постигнал значителни успехи в своята кариера: от гл. редактор на в-к Литературен фронт той е скочил вече в председателството на Отечествения фронт, председател на Съюза на писателите  и заместник председател на Комитета по култура- т.е. пръв помощник на  “незабравимата” Людмила. Дъжавният глава Тодор Живков  му е като духовен баща и той го включва в своята ловна дружинка под завистливите погледи на колегите.
  Тук следва да направя едно отклонение. Въпреки уговорките от всякакъв вид трябва да се признае, че поменатите литературни срещи  имат своето оправдание и са допринесли безусловно за популяризиране българската идентичност по света. Идентичност в културната област, подтисната от огромната тежест на съветската пропаганда и русофилията, събудена в последния момент преди окончателното ни  приобщаване към великия Съветски Съюз-  което, за щастие, не се осъществи.  По света започна да се говори и пише за българските певци, появиха се и преводи- внимателно подбрани!- на български автори,  разровиха се и излязоха на яве значителни факти от старобългарската история, заговори се за тракийско изкуство...  Разбира се, това своего рода възраждане не можеше да не възбуди страх у нечии замъглени от любов към всемирния комунизъм умове. Дори и самият Живков е правил забележки в този смисъл на дъщеря си! Авторът на “Панихидата...” е отразил подробно своите безбройни пътувания и срещи с именити световни творци от различен цвят. Да изброим някои: Висоцки, Евтушенко, Хайнрих Бьол, Роблес, Колдуел, Греъм Гриин, Маркес, Локеш Чандра и още десетки имена на светила. Доста страници е отделил на посещението си заедно с Людмила на Индия, където последната изпада под фаталното  влияние на йогизма. Читателят основателно ще се зачуди как авторът е запаметил част от диалозите и  подробности от обстановката на многобройните си срещи- това може да стане само с помоща на редовно воден дневник, ако не е измислено. Учудващо е също как авторът е успял да осъществи контактите си без добро познаване на английски език и изобщо на някой западен език, а си служи почти винаги с преводачи.
  Трябва да се признае ловкоста на автора при воденето на разговорите с различни по идеология  лица и творци. Както сам определя своята задача, стремежът му е бил “да отвори дупка в желязната завеса”. Ако това се прави без задни мисли-благородна задача, но как да се вярва на  философия, която поставя класовата борба на първо място в общественото развитие? Ключовата идея на Левчев е била “конвергенция”, което понятие след краха на студената война изгуби всякакъв смисъл. А и самото отношение на поета към политическите герои от онова време, като величаенето на Георги Димитров и Сталин и отричането делото на Хрусчов и Горбачов прави поведението му съвсем притворно, дотолкова, че американският посланник Кенет Хил с известна доза изненада го запитва: “Как така сте комунист?” Коментатор с не дотам префинен език би го нарекъл  един обикновен мошенник.
  Епохата, която обхваща творбата на Левчев е между 1950 г. та чак до наши дни-2010 г. Епоха, изпълнена с грандиозни събития  с технически и политически измерения. Човекът стигна луната, изнамерен бе компютъра, Съветския Съюз рухна като “колос на глинени крака”, редица поробени народи се освободиха от чуждо владичество- и то без сериозна война почти 70 години! Невиждан исторически случай. Всичко това е  споменато  и примесено в спомените на поета. А това, което става в България по това време- той почти не го забелязва! Интересува го единствено неговото лично издигане, дейноста му като председател и сътрудник на различни властови  институции, преводите на стиховете му, известноста му... А в този момент в България се вършат чудовищни неща:  хиляди  хора са  подложени на тотално следене,  мрежата на ДС фактически управлява държавата, невинни люде загиват в  адски лагери, водят се процеси против изявени партийни личности,  икономиката затъва...но за това нито дума! Поетът витае в облаците, живее на Парнас сред богини и богове, движи се и пътешествува по белия, красив свят,  обвеян с любов и възхищение. Четеш и се унасяш: какъв  талант,  какъв живот, какво щастие! И не забелязваш че тук  мирише на самовлюбеност, на поза, на лека маниакалност. Многобройните цитати на философи  и писатели от древноста до наши дни, както и споменаването на десетки световни  културни творци  навеждат на същата мисъл. Вижте какво зная, колко съм начетен, колко съм мъдър!
 Впрочем, същото впечатление се добива и от прочита на автобиографичната му трилогия: “Убий българина”, “Ти се следващият” и последната “Панихида..”  Сякаш четеш  Ода на нарцисизъм!  Няма проблеми, няма нещастия, няма беззаконие, подлост, бедност!
  Сега следва да направя едно признание: всичко това е написано с изящен език, с  игрива, лека фраза, разказано занимателно, както подобава на интелигентен творец. Чете се с удоволствие и интерес.Може би това е предостатъчно за мнозина, но едвали ще задоволи търсачите на истината, на всеобщата, обективна  истина.
  Чест прави на автора епизодът със срещите му с Георги Марков, злощастната жертва на престъпния болшевизъм. Известно е, че в младоста си –през шестдесетте години- тримата вече популярни творци  Стефан Цанев, Любомир Левчев и Георги Марков са били  приятели и духовно близки. Възмущававали са се от грубия контрол на партията върху културните прояви изобщо и върху произведенията им в частност. Преди да напусне родината си,  Марков почти уговаря Левчев да дойде с него в Италия, където живее брат му. Те дори известно време  учат заедно   италиански език. Поетът, обаче, който вече е щастливо женен и има две деца, му отговаря: “ Джери, ти си писател и по-лесно от мен ще се приспособиш в чужбина. А аз като поет кой ще ми помогне?” Джери заминава сам, зарязва съпругата си, евентуалната си безсъмнено блестяща кариера /при повече практичност от негова страна/ и поема пътя на  беден изгнанник, довел го в края на крайщата до ранна  смърт.Честна изповед, никой не може да изисква от другия да бъде герой, най-малко ние, гледащите отстрани.Оттук, обаче, започва едно, бих казал, укоримо развитие.Докато Стефан Цанев се примирява с положението и се стреми всячески да се изплъзне от опеката на партията с езоповски език и сюжети, Левчев поема пътя на най-активно сътрудничество с престъпната власт / само в идейната сфера, надявам се/. Както споменах по-горе, прави шеметна кариера, изкачва се до върха, но никой не знае  този път по стълбата към небето колко и дали въобще  му коства  морални угризения.
  Трудно може да приеме читателят, че Левчев се е борил против антидемократическия надзор  на БКП върху културата, както тук-таме в повествованията си се мъчи да се представи. Яркото му презрение към  изявите на Хрусчов и  неприемане на перестройката на Горбачов са доказателство, че  поетът  “нищо ново не е научил и нищо старо не е забравил” според шаблонния израз. Той самият  заявява многократно и шумно, че не се отказва от нито една от думите си, изречени и написани досега.  Би ли могло за тази твърда убеденост да бъде похвален? За поддържката на един антинароден режим, за затварянета на очите пред огромните престъпления? В цялото му творчество има само ДВА случая, когато разказва за съдбата на две белогвардейски семейства след 9-ти септември 1944г. Единият се отнася за неговия съученик княз Ростовски- потомък на руския царски род, впоследствие направил завидна кариера на запад- чийто баща е изчезнал безследно някъде из покрайнините на София по поръчка на съветските тайни служби. Вторият случай споменава за изчезването на цяло семейство на лекар, колега на баща му в Велико Търново, също белогвардеец. Комунистическата партия не забравя своите врагове, колкото и да са далеч- в България или чак в Мексико. За останалите хиляди подобни съдби поетът е глух.
  Може да се очаква, разбира се, в някои моменти в съзнанието му да се появяват съмнения дали изповядваната от него идеология е правилна и справедлива. В поезията му се намират отзвуци на тези колебания. Напр. в стихотворението “Махалото на Фуко” или във  “Интелигентска поема”, както и някъде между редовете на прозата му се намират песъчинки от тези настроения. Но те са като мигновени фоерверки, угасени неумолимо от бляскавата реалност. Неговата вяра в комунизма / идеалистичния или онзи , изродил се в реален социализъм/ е толкова твърда, че предизвиква отрицание дори в лицето но неговия син./ Моля да ми прости, ако бъркам!/. И тук, обаче, Левчев намира повод да се погордее: съобщава ни че е получавал заплахи от някакъв анонимен  “Хайдук”- несериозна случка, достойна само да потвърди самочувствието му, че е  българският Робеспиер.  Така иска да го приемем в “Ти си следващият”.
  Ето че стигнахме до генералната оценка на един наистина надарен творец, поет със силен, въздействуващ стих,  с дълбоки  и умели метафори. С занимателна,  интелигентна проза,  историк, макар и крайно пристрастен, на  цяла епоха културно развитие. Нека, обаче, да си спомним не друг, а самия Ботев: “ Тате- пита малкия – аз като порасна какъв ще стана?” Отговорът е: “Лесна работа- ти стани ЧОВЕК, па тъпанът на баща ти е на тавана...” И коментарът: “Видиш ли, домнуле, и тъпанар да стане, първо трябва да стане ЧОВЕК”.
   Не зная дали този цитат е на мястото си, но все ми се струва, че освен талант, творецът трябва да има обезателно и морал, за да може да му повярват хората  и да го последват. Морал в най-широкия смисъл на думата. В случая с Любомир Левчев тази дилема намира своя отговор най-добре в писмото на Георги Марков до него. Само Г.Марков със своя   авторитет на  жертва може да търси сметка на поета за живота и творчеството му, за поддържката му на живковия ненавистен режим, за  лъжливата,  обаятелна картина на действителноста  през тази епоха, за  неистовия му стремеж към слава и почести. Това писмо всеки може да намери в Интернет на името на единия или другия.                                                                     А понастоящем трябва да добавим още няколко думи. След краха на комунизмо-болшевизма у нас логично е цялата армия клакьори, приспособленци, кариеристи и всякакви други  левичари да се свият в черупката си и да замълчат. Така и стана. Изминаха, обаче, няколко несполучливи демократични години и те наново правят опити за реставрация. Група най-упорити в тази насока основават фондация “Орфей” с утопийни цели. Сърцето й се състои от самопровъзгласилите се 6 души  ГЕНИИ /така са се нарекли сами/, начело с  издателя Иван Гранитски и Любомир Левчев. Тази фондация връчва международна награда не другиму, а на прононсирания КГБ-агент Евгени Примаков...Моля не се смейте!
  Както знаем, всеки медал има две страни, едната е за пред света, другата отзад, тя не се вижда. Но тя  показва  второто  лице на истината, много често  мръсна и нетърпима. На читателя е оставено правото дали да уважи  само светлата  страна, таланта, успеха - или да  погледне и отзад,   където се  спотайват подлизурството,  алчноста, жаждата за власт. Въпрос на  жизнен опит и  духовна настройка.          
                 
                                                      Павел Ангелов-Пулиев
                                                                Пловдив

  П.П.
  Книгите се пишат, за да се четат. Най-голямата част от читателите са обикновени люде, неспециалисти. Аз съм един от тях, редови читател. Като такъв си дадох мнението, не като специалист. Моля не надценявайте написаното.                               Ангелов








четвъртък, 21 юни 2012 г.

НЕЛЕПА ПРОВОКАЦИЯ Преди два дни част от пловдивското гражданство осъмна пред една “изложба” на площада в центъра на града, до шадравана, уредена по случай 130 годищнината от рождението на Георги Димитров. В десетина голямоформатни пана са поместени множество снимки от живота и дейноста на “големия български революционер”. Безсъмнено организаторите на това зрелище са градският комитет на БСП в сътрудничество с Историческия Музей. По горния повод ние, членовете на местната организация на Българския Демократичен Форум , не се съмняваме че представляваме и патриотичната и демократична част от пловдивчани, имаме към ръководството на Общината следните въпроси: 1. Уместно ли е да се позволява такава груба партийна проява тъкмо в деня на честване годишнина от написването на История славяно-българска от Отец Паисий? Не се ли подценява по недопустим начин делото на великия монах? 2. Редно ли е Общината да предоставя за откровено чисти партийни цели именно центъра на града или не осъзнава,че с това се върши цинична пропаганда на отживели и компрометирани идеи? 3. Не се ли запита общинска управа, дали личноста на Георги Димитров заслужава такова внимание и почит, след като съвременната българска история го разкри като безжалостен проводник на болшевишко- сталинския комунизъм, чийто път е осеян с стотици трупове на заслужили борци за демокрация, като Никола Петков, Кръстю Пастухов, Цвети Иванов, Трифон Кунев и още, и още...И не само на демократи, а дори и на свои съмишленици? 4. Ако Историческсият музей не разполага с други документи – съгласно горното определение- относно личноста на този връх на българския тероризъм- то този Музей не оправдава съществуването си, защото вместо истини разпространява лъжи. Ние считаме, че Общинският съвет на града трябва да потърси отговорност от лицата, допуснали тази провокация с патриотичните пловдивски граждани.Спомнете си как и за кого гласуваха те и защо се подменя тяхния избор! Председател на общ организация на БДФ: / Г.Иванов /

сряда, 13 юни 2012 г.

Некомпетентност или злонамерена дезинформация НЕКОМПЕТЕНТНОСТ ИЛИ ЗЛОНАМЕРЕНА ДЕЗИНФОРМАЦИЯ За разлика от мнозина, обичам да чета т.н. жълта преса и по-специално в-к “Уикенд”, където намирам материали, неизвестни на читателите по различни причини. Удоволствие ми доставя да чета и коментарите на известния наш телевизионен журналист Кеворк Кеворкян, който с широка ръка раздава квалификации на своите колеги, на политици, общественици и на всекиго, който му хрумне. Изведнаж попадам в броя от 2 юни т.г. на обширна статия за ... Мунчо! Между хилядите думи, подигравки, обиди и какво ли не по адрес на неназования с името си герой на Вазов, попадам на един абзац, посветен ни в клин, ни в ръкав на трагично загиналия писател и драматург Георги Марков! Като председател на “Сдружение Георги Марков-Скитник”, занимаващ се няколко години с живота, творчеството и съдбата на този ярък представител на борбата срещу българския комунизъм , останах изумен от неистините, изопачаването и тълкуването на фактите от битието му, посолени с неподходящи за ранга на автора обиди. Разбира се, аз лично предпочитам да ме нареди сред “безмозъчните апологети” на Марков, отколкото да се намирам в списъците на Комисията по досиетата под името Димитър. Но както се вижда по-нататък, за г-н Ке.Ке. търсенето на отговорност от Държавна Сигурност /ДС/ за нечистоплътните й деяния е глупост! Първата теза на г-н Ке.Ке. е, че Г.Марков е бил част от обкръжението на Живков, близък на полковника от ДС Кюлюмов, /негов “опекун”-!/, че е правил “въртоопашати” движения около властващите, че е бил ”псалмописец” на диктатора, че е имал специална квартира в МВР и, най-накрая, че е бил един от сценаристите на филма “На всеки километър”. Ако авторът на този недостоен памфлет бе прочел малко по-внимателно кратките сведения от биографията на Марков, би разбрал /ако е искал да е честен/ следното: на Г.Марков е била предоставена специална стая в МВР, където се е запознавал с досиетата на мнозина съдени и екзекутирани преди 9-ти септември комунистически функционери, включително и с това на Вапцаров. Като способен драматург му е била поставена задача да напише по случай годишнината на революцията пиеса за героизма на осъдените левичари през времето на царската диктатура. В резултат на тези проучвания се появява пиесата “Комунисти”, която е отхвърлена от партийните ръководители поради несъответствие с поръчката: вместо герои, Марков е обрисувал обикновени наивни, подлъгани живи хора! Прочетете пиесата, г-н Ке.Ке. и ще се убедите. По-нататък- поради таланта си Марков е бил ухажван от властниците, дори Живков е казал: “Талантлив е, жалко че не е наш!” Той не е бил член на ловджийската му група. Полковник Кюлюмов е търсел неговото сътрудничество, защото се е надявал да го привлече в партията и службите, както мнозина от колегите му писатели. Той го е посетил дори и след като е избягал в Англия! А самият Марков никога не е писал дитирамби в чест на когото и да било, както напр. Левчев, Джагаров и десетките останали членове на Писателския съюз.Нека малко си припомним миналото- около всеки от нас имаше множество членове на партията, наши близки и приятели- значи ли това, обаче, че ние сме били също ляво-ориентирани? За самия Марков тази близост с партийните величия е била от голяма важност, защото се е запознал с тяхната истинска същност и методи на ръководство. И сега “най-големия грях” според обвинителя: Марков е бил един от сценаристите на “На всеки километър”. Тук обяснението е малко по-сложно и може би не всеки телевизионен коментатор с плоско мислене би го разбрал.Става въпрос за мирогледа, за вътрешната настройка, за убежденията на твореца. За Марков по този въпрос аз съм написал един анализ, озаглавен “Поглед отляво”, който изпратих на някои вестници и лица, но никой не го прие, вкл. в-к “Дума” и видни комунистически лидери. Той може да се прочете в блога ми “www.puliev. blogspot.com.”С две думи същноста на анализа е следната: Марков никога не е крил, че подкрепя борбата на идеалистите-комунисти за по-добри условия на живот, за равенство и правдини. Той, обаче, съвсем ясно заявява, че българският комунизъм на БКП не е този, за който са загивали борците. В своите есета “Биография на власта” и “Новогодишни фантазии” разделя партийците на четири категорий, от които само първата- тази на честните идеалисти- заслужава да се уважава. Героите на романите и пиесите му са само такива личности, пострадали от официалната власт. В този смисъл и участието му в сценария “На всеки километър” е оправдано. Неоправдан, обаче, и подсъден е фактът, че е бил лишен от възнаграждение /ок. 30 х.лв./, което са се поделили г-дата Вежинов и останалите. Отбелязвам, че тази достойна позиция е осъзната единствено от Стефан Продев, който в в-к “Дума” от 16.04.1991 г. се застъпва за издаване съчиненията му и за литературна награда на същия. Мисля, че с тези няколко думи съм обяснил какво е политическото верую на Г.Марков, който се явява противник и борец единствено срещу “Живковия” комунизъм , като диктатура и господство на определени лица и структури. Такава позиция при тогавашните условия в България може да се определи напълно резонно като “знаме на антикомунизма”. Факт е, че той не се присъедини към никаква емиграционна политическа групировка, независим потърпевш в избраната от него нерадостна съдба на емигрант. По-смел критик би го включил в графата “утопичен социалист”. Следващата бележка засяга упорито внушаваното от враговете на Марков твърдение, че същият е бил таен агент на митичната и вездесъща Държавна Сигурност, опората и дясната ръка на комунистическата власт. Това твърдение е лишено от каквото и да било доказателства. Липсва какъвто и да бил някакъв писмен документ, дори устните заявления по този повод са казани уклончиво, с усмивка, на ухо...Едно от тях е отговорът на Радой Ралин на въпроса къде е Марков- той гласи: “Марков е в командировка!” Удивително доказателство! Известният сатирик търси единствено ефект от думите си, невъзможно е да знае тайни от такова естество, а още по-малко да ги разпространява. Второто “доказателство” е отговорът на интелектуалеца, живял дълго време в Англия, Петър Увалиев. На въпроса –“Кой уби Марков?” -той отговаря: “Уби го чужбината!”...Малко ми е неудобно да обяснявам на български журналист метафората в този отговор. Разбира се, че го уби “чужбината”. Та ако Марков не бе напуснал тази прекрасна и признателна страна той сега положително щеше да бъде президент, а не да лежи обругаван под земята някъде в Дорсет...Между другото, ще спомена, че търсих под лупа в произведението на Писарев името на скандалния писател- не намерих нито буква. Вероятно г-н Ке.Ке. е чел коректури, които в последствие г-н Писарев е корегирал, може би се е засрамил!? И накрая, какво цели и какво иска да постигне Кеворкян в своето обширно писание? Ами от ясно по-ясно: да не обвиняваме бившата ДС за кървавите престъпления в държавата през онези години. Та нали и той самият е бил член на тази структура! Но той късно научил за безчинствата, за потъналите до лактите в кръв служители и ръководители -едва след падането на Живков! Горкият всезнаещ коментатор, когато целият народ знаеше кои са убийците на Пастухов, на Цвети Иванов, на нещастния Сашо Сладура и на още стотици като тях- той не знаел! И заливаше наивната българска теле-аудитория със своята “Всяка несделя”, която без никакво съмнение бе предварително съгласувана с същите създатели на “Българския чадър”...Власта го използваше като предпазен клапан на недоволството, за да не премине то фаталната граница и помете всички - знаещи и незнаещи- там, където им е мястото. Има и друго обяснение: може би целта е да се покаже ДС в ролята на ревнивия съпруг, който убива жена си, изневерила му, с думите “Ти сама си си виновна- да не си кръшкала!!!!” Безкраен низ от удивителни! Обръщам се към всички истински демократи, а най-вече към колегите и приятелите, доколкото са останали, на смелия, талантливия, буйния, човеколюбивия страдалец , жертва на тъмни сили, Георги Марков Не оставяйте споменът за него да заглъхне, оскверняван безсрамно от разни самопровъзгласили се папи на благородния занаят журналист! Павел Ангелов /Председател на Сдружение Георги Марков- Скитник /

сряда, 30 май 2012 г.

еLit: Любомир Левчев/Недопустимост

еLit: Любомир Левчев/Недопустимост
 Прочети рецензия за Левчев в блога на Пулиев: www.puliev.blogspot.com                                                                                                                                                          

неделя, 20 май 2012 г.

Скандалът около Гюнтер Грас

В медийте се развихри скандал около последното "стихотворение" на нобеловия лауреат, германския писател Гюнтер Грас: "Това, което трябва да се каже". Стихотворението може да се прочете в електронното издание "Либерален преглед" на Златко Енев. Скандалът е предизвикан от израелските интелектуални среди, според които стихотворението дъха на силен антисемитизъм, от какъвто Грас страдал още от младоста си като сътрудник на фашистките SS отряди. Действително писателят като 17 годишен е бил известно време-към края на войната-член на отрядите, но няма като такъв никаква дейност. Той самият се е отрекъл от този позорен факт като грешка на младоста си и с цялото си зряло творчество доказва своята принадлежност към  демократичните принципи.За сведение, сред общественоста минава за левичар. Но да се върнем към основната тема.
  В своето, неизвестно защо наречено "стихотворение" ,в бял стих  Грас засяга болезнената тема за отношенията Израел-арабските страни. В най-общи линий той предупреждава че израелските националисти могат да се изкушат да нападнат Иран- "като право на първи удар"- с ядрено оръжие заради подозренията  , че тази арабска държава в момента усвоява ядрени технологии. Той изтъква, че е мълчал досега, защото немският народ е обременен с миналото си, но вече му е дошло до гуша да лицемери-имайки предвид чувствителноста на Израел към всяка критика на своята политика,  таксувайки я за проява на антисемитизъм. Той се плаши от факта, че Германия, под форма на репарации, ще достави на Израел една подводница, която ще може да изстрелва ядрени ракети. В  заключение Грас призовава международен контрол и на двете сили-Израел и Иран- на тяхната военна подготовка, " за да се помогне на района, ОКУПИРАН ОТ БЕЗУМИЕ"
  Така както аз съм прочел и разбрал "стихотворението" то не съдържа никакви обиди към никоя страна, а само призовава към бдителност и контрол на евентуалните БЕЗУМЦИ в региона.
  Как се посрещна това навременно и напълно резонно предупреждение от общественоста в Европа и Израел? Израелските дипломати и медии раздуха неимоверно призрака на антисемитизма, като обвиниха Грас за неизличим SS-овец  и  споменаха между другото и нашата крайно търпелива страна в същото провинение. Известна българска културна институция поканила в България някой си Шломо, който се проявявал като "еврейски антисемит", недолюбван в родината си!
  Едва ли е моя работа и моя специалност  да се бъркам в такива политико-литературни спорове, като "на всяко гърне меродия", но се чувствувам донякъде задължен да изкажа своите мисли като  бивш член на Българските национални легиони /СБНЛ/, понастоящем БДФ, обвинявани несправедливо в някаква степен антисемитизъм. Преди всичко откъде произлиза това повсеместно, световно, специално отрицателно отношение на някои лица към евреите? Повечето считат за първопричина съдбата на Христос, но нали той именно, евреинът, е създал най-човеколюбивата религия? И дали папите и католиците заради това са гонили евреите от Европа през средните векове? Затова ли бяха изгонени от Испания, прокудени по целия свят, жертви на гонения и погроми векове наред?
  Факт е, че еврейският народ е надарен с значителни таланти повече от останалите народи. Това се доказва с постиженията му в всички сфери на живота. В повечето държави евреите са по първите места на управлението , на икономиката, на изкуството- тези места изискват безспорни качества. Липсват там, където се изисква чисто физическа сила, мускули, не особен  ум./ Изключенията са много, но те само потвърждават казаното по-.горе/. Намирайки се по този начин винаги по върховете на власта и между богатите класи, те неминуемо предизвикват зависта на посредствените и онеправданите, на обикновените хора и последствията от това са очевидни. Дори Шекспир плаща данък на такива настроения.
 При възраждането на идеята за държавност в края на 19 век и нататък, евреите успяват да устроят своя държава, като показват нови, неизвестни досега качества: смелост, издържливост, организационни умения, твърдост на убежденията - и същевременно крайно чувствително честолюбие и нетърпимост на чуждо мнение. В случая с Г.Грас е просто некултурно да го обвиняват в антисемитизъм и да не го пускат в страната си- а претендират за демократичност!  Като по-интелигентни от своите съседи-палестинците- израилтяните са длъжни да намерят начини и проявят разбиране към чувствата им- божем те заеха тяхна земя! И справедливо е тяхните намерения също да подлежат на международен контрол, защото може да се появят безумци, които да превърнат тази райска земя в пепелище.
            май 2012                                                               Павел Ангелов-Пулиев  

сряда, 16 май 2012 г.

Ех, защо не бях Емил Зола...ЕХ , ЗАЩО НЕ БЯХ ЕМИЛ ЗОЛА ... Скоро прочетох последната книга на Христо Христов- “Секретното дело за лагерите” и останах втрещен. Вярно е, че фактите, изнесени в нея , не бяха новост, защото ги знаех от множество други публикации, но пълнотата на разглежданите събития, поименните описания за гибелта на жертвите, направени от живи свидетели както и последвалите действия на правоохранителните органи на републиката дълбоко ме развълнуваха. Затова и посегнах към писалката. За времето от 27 август 1959 г.- когато формално е закрит лагера в Белене и най-упоритите негови 166 обитатели са прехвърлени в новообразувания лагер в Ловеч- до 5 април 1962 г. / денят на закриване и на този лагер/ броят на лагерниците се е движил средно ок. 300 души мъже и 200 жени в съседното с. Скравена. Въдворените са постъпвали с заповеди от окръжните градове, подписани от съответните началници на МВР, и, би трябвало и от сътветния прокурор, но не винаги са спазвани тези формалности. Ако по някакъв начин си влязъл в очите на властите като нарушител па макар и с най-дребно провинение , могат да те изпратят “за превъзпитание” в ръцете на безжалостни надзиратели и старшини наравно с хладнокръвни криминални убийци и разбойници. Попадали са в лагера лица за скарвания, за хазарт, за дребни кражби, от ревност, за свободно поведение и облекло, за разказване политически вицове дори. Не са признавани никакви привилегии като напр. боец от фронта, заточеник в ГУЛАГ /Сибир/! или граждански заслуги! Управлението на лагерите е класирало въдворените в 17 категории, от които поне петнадесет могат да се считат само за чисто политически врагове. Това са членове на бившите националистически организации и партии, като легионери, ратници , земеделци, радикали, демократи, анархисти, белогвардейци, офицери, разпространители на слухове и дори комунисти-ренегати. Тяхният брой е бил несъмнено много по-голям от този на криминалните и те са онези, върху които се е изливала необяснимата жестокост на надзирателите. Тази жестокост може да се обясни само с получаваните “отгоре” устни нареждания да се прекършат с всички средства както физически така и морално потенциалните врагове на власта. По този начин са били убити по най-брутален начин талантливият музикант Сашо Сладура; търговецът на кожи, баща на Богдана Карадочева, Иван Карадочев; депутатът от БЗНС Любен Боянов, юрист; Иван Хинков, едва 17 годишен, обвинен в случайно убийство и т.н. Едва ли е необходимо да се казва, че режимът в лагера е бил невъобразимо изтощителен.Работело се е от тъмно до тъмно. Указанията са били че се касае за “утайката на обществото”, така че след евентуалното освобождаване човек да не може изобщо да се съвземе. Такива указания са се давали от най-високото началство, разбирай зам.м-ра на вътр.работи Мирчо Спасов. В някои случаи той е нареждал недвусмислено определен лагерист да бъде ликвидиран! Тъй като лагерниците са били без присъди, никой не е знаел колко време ще преседи. Свободното им време е било само в неделя след обед, когато са могли да закърпят окъсаното си облекло, да се измият и изперат в реката. Медицинското обслужване се е състояло в наличие на един фелшер, за хигиена не можело и да се мисли, повсеместният глад поради крайно оскъдното хранене е мъчел постоянно въдворените. Връзки с външния свят –никакви. Най-страшното в този “лагер на смърта” е било, обаче, безмилостното разпореждане с живота на всекиго. Още при посрещането на нов “клиент” същият е бил подлаган на побой с тояги само за да му се внуши, че “тук” шега няма, тук цари всевластният началник, който разполага с теб като с вещ и може да те направи на купчина месо и кости само по хрумване, без никой да го държи отговорен. Ето и фактите, почерпени от Христо Христов от многотомното “Секретно дело за лагерите”. За периода на съществуване – 27.8.1959 г. до 5.4.1992 г.- т.е- за 2 години,7 месеца и 9 дни /общо ок. 125 седмици/ в лагера са починали 147са души.Всяка седмица е погребван поне 1 лагерник! Писани са смъртни актове- без да са правени аутопсии- и са уведомявани роднините на загиналите,като са им изпращали личните вещи: най-често окървавена скъсана риза!Какво е писано в актовете? Съчинявани от н-ка на лагера диагнози, като сърдечна недостатъчност, ангина, туберкулоза, дори слънчев удар! А какво са правили с труповете? Тук историята е зловеща: труповете са слагани в чували, престоявали ден-два до лагерните нужници,докато им дойде реда да ги натоварят на снабдителната “Газка” и разтоварят в Белене. На острова е имало трима души, които са прекарвали чувалите с лодка до брега на овстровчето Магарец и са ги зарявали в пясъка. Нито един близък на загиналите не е могъл да научи къде е погребан неговия невинен син, брат или съпруг, нито един не е бил оплакан, опят и погребан по християнски. И сега трябва да съобщя НАЙ-ВЕЛИКИЯ ЦИНИЗЪМ в тези нечовешки дела на престъпната комунистическа партия: в доклад от ръководството на лагера, когато започва неговото разследване, като се признават смъртните случаи, ръководството изтъква, че ПОЧИНАЛИТЕ СА БИЛИ ПОГРЕБВАНИ НА ДЪРЖАВНИ РАЗНОСКИ!!!какво може да се прибави към това? Да продължим с ужасяващия разказ на Христов за случващото се в този “лагер на смърта”. Следствието по образуваното дело / след 28 години!/ е установило безспорно личната вина на началниците и надзирателите за смърта на 14 души. За 44 души има само по едно свидетелско показание а за останалите до 147 – предположения. Та как ще се намерят свидетели след ок. 30 години ? Тези 14 случая са разказани подробно от автора. Те се отнасят напр. за споменатите по-горе Александър Николов /Сашо Сладура/, кожухара Карадочев, упоритият земеделец Атанас Бързаков, доброволец на фронта и бивш члена БКП !, депутатът от БЗНС Любен Боянов, непълнолетният Иван Хинков от Плевен, бащата и синът на офицера Енчо Григоров, от които бащата е убит пред очите на сина му, а самият син е убит три седмици след него! В този списък присъстват и адвокатът Златко Златков от София и лекарят Йордан Михайлов от Полски Тръмбеш, както и обикновения селски труженик Митю Савов от С.Грамада, който си позволил да каже публично: “Сламата за нас, а житото –за Кавказ”. Списъкът съдържа разкази на свидетели и за убийството на три нещастни жени, попаднали в ръцете на надзирателката Ръжгева : Дина Пицина от Велинград, която била толкова пълна, че не можела да работи на кариерите, Гюлза Рашидова и Милка Малиновска. Свидетелка на тези убийства е артистката Надя Дункин / Илкова?/, която е имала щастието да преживее въдворяването си, но бе убита при следствието през 94 година от “неизвестен” извършител. Убийствата са се извършвали най-често с дебели тояги и тежки оръдия на труда като лопати, кирки, лостове и каквото има под ръка– никога с огнестрелно оръжие!-от избрани изверги от контингента на криминалните. Те са получавали нареждания от началниците на лагера, било Гогов, Газдов или Горанов, които и лично често са участвали в разправите с провинилите се. Екзекуторите са всявали страх и ужас сред лагерниците, ползвали са някакви привилегии и са известни с прякорите си: Шахо Циганина, Благо Магарето от Пловдив и някой си Димитър Цветков, пребит по-късно от самите лагерници. /По поръчка пак от Газдов/. Оръжията за ликвидиране “утайката на обществото” са причинявали нечовешки страдания на нарочените. Обективно погледнато, един изстрел в тила или дори обесване, би бил за предпочитане пред мъките да понесеш бавното проникване на дебела тояга в гърлото си чак до стомаха /каквито случаи е имало/ или същото в ануса или половите органи. Пускани са и кучета за разкъсване на жертвите! Ненужна, животинска жестокост! Всичко това е ставало пред строя на лагерниците! Никой не е смеел да се противопостави, да гъкне дори-всички са стояли вцепенени, невярващи на очите си! Човек е бивал залят с вода посред зима и оставен цяла нощ да замръзне вън на студа и се превърне в ледена шушулка-кой може да понесе подобна гледка? Но това са други въпроси... Дойде момента да се запитаме: кой допусна всичко това? Кои са виновниците? Пряките извършители са известни, но кои са подбудителите и какви са мотивите им? Ще съставим една пирамида, в дъното на която стоят Благо Магарето и колегата му Шахо Циганина. Над тях ще поставим пряките им началници Газдов, Гогов, Горанов и Ръжгева /Юлия Павлова/. Това са лица почти без образование.Горанов е бил шивач, Газдов със основно образование, Ръжгева също. Те изпълняват без никакви угризения нарежданията, считайки, че така служат на целите на партията да освободи обществото от своята тиня. Вършели са своята “работа” с явно удоволствие /!/ и не са се чувствали виновни в нищо. Над тях в пирамидата стои не друг, а лично зам.министъра на МВР, известния с твърдоста си Мирчо Спасов. Той е сподвижник на БКП от най-ранна младост като ремсист, после партизанин и след 9-ти септември започва главоломна кариера в органите на МВР. Още при първите си стъпки прави впечатление на Георги Чанков, който го препоръчва на властите в Русе през 1944г. така: “ще ви изпратя един шоп за началник на окръжното управление на МВР, който и глави да реже окото му няма да мигне”! След Русе М.Спасов се появява в Плевен и София, като междувременно специализира в Москва в школа на КГБ. При такива данни естествено е същият да оглави местата, където са концентрирани най-отявлените, според партията, врагове на власта. Въпреки че ръцете му са окървавени до лактите, дори и след закриването на лагера в Ловеч, катеренето му по стълбата на успеха продължава безспирно, благодарение на близката му дружба с Първия- другаря Тодор Живков.Четири пъти е кавалер на ордена “Георги Димитров” и на всички други ордени на републиката, член на ЦК на БКП, народен представител също в четири НС и т.н и т.н . Спасов е управлявал лагерите еднолично само с устни заповеди, понеже е липсвал правилник за режима. Всякаква човещина му е била чужда. На един близък на пострадал, който го запитал за съдбата му, отговорил направо: “Ще Ви дам безплатен съвет-не се занимавайте повече с този въпрос, защото скоро ще се озовете при него!” На върха на тази престъпна и безкрайно жестока пирамида е стоял, разбира се , първият секретар на партията и председател на Държавния съвет Тодор Живков. Заедно с него, естествено, целия апарат на Политбюро, Централният комитет на БКП и правителствените органи, които са създали, подържали и оправдавали съществуването на лагерите. С това не искам да кажа, че те са били в течение на престъпленията, вършени от тяхните служители, но те са били длъжни да контролират деянията на такива изверги като М.Спасов и лагерните началници. Тази тъмна и срамна дейност на репресивния апарат на БКП е била внимателно укривана не само от общественоста но и от самите тяхни привърженици. Знаеше се, че съществуват лагери, но какво става в тях беше строга тайна. М.Спасов бе забранил на каквито и да било странични лица да ги посещават. Този факт може донякъде да обясни дълговременното съществуване на лагера в Ловеч- повече от две години - но не може да свали отговорноста на висшия ешелон на власта и БКП. Въпреки старанията на ръководителите на лагерната администрация, обаче, една толкова обемна античовешка трагедия едвали може да остане дълго време скрита. Между гражданите на Ловеч започват да циркулират слухове за жестокости в близкия лагер за въдворени.Изглежда, че понякога лагерници са използвани и за работа извън кариерата за изпълнение на спешни обществени задачи и по този начин е възникнала възможност някои от тях да се опитат да избягат. По официални данни, шестима са заловени и жестоко умъртвени, двама, обаче, успяват да стигнат чак до Министерството на вътр. работи и да разкажат за режима в Ловеч. Оказва се, изненадващо, че не всички, дори висши, служители на това вледеняващо учреждение са лишени от човешки чувства и елементарна справедливост, като ген. Димитър Капитанов, ген. Иван Чуков, Гатю Гатев и още неколцина като тях. По свои вътрешни канали, зад гърба на М.Спасов, уведомяват някои членове на ЦК и самия Т.Живков за беззаконията вършени в лагера. Започва вътрешна война между различни групи в ЦК, в същност между приятелите на Спасов, мъчещи се да го оневинят, и останалите “по-честни другари”. Всичко това става в края на 1961 год. Министър Георги Цанков нарежда да се изготви Правилник за режима и да се освободят по-леките нарушители. За няколко дни са освободени половината - около300 души- и се очаква лагерът да се премести на друго, некомпрометирано място. Извършените престъпления, обаче, са толкова многобройни и жестоки, че продължава активната намеса както на апарата на ЦК и Политбюро, така и на прокуратурата и на самия Тодор Живков. Назначени са няколко комисии за разследване на случая, като последната с ръководители Борис Велчев и Апостол Колчев изготвя доклада си и го представя за разглеждане от Политбюро на ЦК на 5.04. 1962 година. В този доклад се констатира, че през лагера в Ловеч са преминали общо 1200 души; от тях са освободени 810 души, 150 са починали и в момента там се намират 223 мъже и 33 жени. Потвърждава се, че режимът е бил извънредно тежък, трудът непосилен, физическите насилия повсеместни и пр. Предлага се закриване на лагера и търсене отговорност от съответните началници от МВР. Решението на ПБ по горния доклад е следното: лагерът да се разформирова, нарушителите да се освободят като криминалните случай се предадат на съдебните власти.Забележителни са наложените наказания на виновните: Мирчо Спасов, Цвятко Горанов, Петър Гогов и Николай Газдов получават “ПОРИЦАНИЕ”, а окръжния комитет на БКП-Ловеч получава “строга забележка”. На Главна прокуратура /др. Минчо Минчев/ се “обръща внимание”, защото не са сигнализирали навреме Партията! Страхотни /!/ наказания, безспорно, зад които личи пристрастието на Тодор Живков към престъпниците! Няколко дни след това, на 24 април, последните 209 мъже и 30 жени лагерници напускат Ловеч, скандирайки: “Да живее ЦК на БКП !”/!!!/. Следва период от 28 години, през който постепенно спомените за мъчителните месеци избледняват, близките на пострадалите мълчат, уплашени до смърт, голяма част от въдворените измират от болести, онеправдани и преследвани, а преките виновници – Горанов, Газдов, Гогов и Ръжгева- пенсионирани с високи пенсии, живеят спокойно на село. Мирчо Спасов е навършил 81 години след бляскава кариера. Демократичната власт, установена на 10 ноември 89 г., натоварва следващата година военният следовател полк. Лилко Йоцов да започне разследване на описаните престъпления. Последният изпълнява крайно добросъвестно възложената му задача, разпитва 550 свидетели и провежда –за съжаление, безуспешно- търсене на останки на погребани на о-в Магарец лагерници. Той потвърждава всички факти, изложени по-горе в труда на Хр.Христов и предлага ръководството на лагера да бъде съдено за убийство на повече от едно лице. Изложението му от 28.09.1990 г.е адресирано до Гл. прокурор на Републиката Евтим Стоименов. Крайно изненадващо е заключението на Йоцов: след много подробен анализ на действуващия в момента Наказателен Кодекс и по напълно формални причини, той ПРЕУСТАНОВЯВА наказателното производство поради наличието на давност за извършените престъпления. Действително, от 1962 г. до тогава са изминали 28 години и въпреки измененята на НК, който увеличава давноста на подобни престъпления от 20 на 35 години, Йоцов счита, че това изменение НЯМА ОБРАТНА СИЛА, т.е. не може да бъде приложено! Вместо това, той предлага на гл. прокурор да прояви законодателна инициатива и поиска от Нар. събрание специален закон за тези престъпления! Оттук-нататък следва една колкото тъжна, толкова и срамна за нашата политическа действителност история, която е предълга за разправяне и пълна с подмолни действия, тайни споразумения а вероятно и корупция, в резултат на които делото за лагерите е ликвидирано безвъзвратно. Накратко нещата са се развили така: прокурорът Стоименов не прави постъпки за извънредна поправка на НК. Следващият прокурор Гунев сезира както Върховния Съд, така и Великото народно събрание, но не среща никакъв отговор и съдействие! Следващият гл.прокурор Татарчев и неговият заместник Теофилов раздвижват замръзналото дело № 4/ 1990, задържат под стража Горанов, Газдов и Ръжгева на 20.04.92 г., докато болният Мирчо Спасов бяга от болницата! На 4 май същата година българските граждани виждат за пръв път лицата на престъпниците в медиите. Тодор Живков също е обвинен! Обвинителният акт се състои от 25 страници, обхваща 48 тома и е внесен на 17.12.92 г. във Върховния съд. Делото е насрочено за 8 юни 1993 г. Председател на съда е полк. Чирипов. Междувременно Горанов е починал от инсулт.Всички обвинени отричат престъпленията си и пледират за невинност. Адвокатите се позовават на давноста и считат процесът за незаконен. По тяхно искане процесът е отложен за 16 септември с.г. Междувременно е починал и Мирчо Спасов /14.07.93/. Неговата смърт дава основание на съда да възложи делото на Плевенския военен окръжен съд.Пълно объркване и суматоха. Става ясно, че в делото се намесват неидентифицирани фактори, които целят делото да се протака до безконечност. Делото започва да циркулира между Плевен и София, възникват нови процедурни пречки относно избора на съдебни заседатели и огромния брой свидетели. Ясно проличава заинтересованоста на определени среди виновниците да останат ненаказани. За съжаление, в играта са замесени както Върховния съд така и Народното събрание и Министерството на отбраната, които проявяват пълна пасивност по въпроса. Намесата на президента Желев също е безполезна – Чирипов е непреклонен чак до 25 юни 95 г., когато Върховният съд нарежда да бъдат пуснати от ареста Газдов и Ръжгева, прекарали в затвора по три години без присъди. Развръзката настъпва на 13 май 1997 г. когато Върховният касационен съд обявава за невъзможно да намери петима съдебни заседатели с необходимия ранг на пагона – полковнишки- поради което делото се замразява. Окончателното прекратяване на делото става едва през 2006 г., когато вече и пострадали, и виновни почти всички са си отишли от този свят и забравата е покрила с пепел едно от най-страшните престъпления на българския комунизъм. В тази игра на котка и мишки, продължила 16 години, са замесени толкова много лица и институции от най-висок ранг, че не се знае кой е по-виновен, кой подкупен и кой до глупост формалист. Едно е съвсем ясно, обаче: тъмните сили на БКП и нейната ДС сполучиха пак да излъжат демократичната общественост и да защитят своите престъпници. И сега да се върнем към заглавието. Вероятно интелигентните политически историци познават историята с френския капитан Драйфус в началото на двадесетия век. Историята на един несправедливо обвинен и осъден за шпионаж на доживотна каторга генерал-щабен офицер, изпратен в джунглите на Гвиана. Те трябва да знаят и как знаменитият писател Емил Зола се провикна напук на достолепните магистрати с тоги и на озверелите френски националисти: “АЗ ОБВИНЯВАМ!”. Раздели обществото на две , но постигна справедливост за жертвата Драйфус, който се завърна като герой. Ех, как през тези 16 години съдебна сага не се намери някой български Зола, да се провикне: “Осъзнайте се, български съдии, генерали и политици, нима считате че безнаказаноста и за най-безчовечните престъпления е признак на милосърдие и благородсво? И че така могат да се възпитават поколенията? Или човешкият живот не струва повече от сладкия шепот на тестето банкноти?” Но и да се намереше такъв човек, едвали щеше да се намери кой да го чуе. Май 2012 Павел Ангелов –Пулиев Пловдив /член наСдружението на независимите писатели/


ЕХ ,  ЗАЩО  НЕ  БЯХ  ЕМИЛ  ЗОЛА ...

  Скоро  прочетох последната книга на Христо Христов- “Секретното дело за лагерите” и останах втрещен. Вярно е, че фактите, изнесени в нея , не бяха новост, защото ги знаех от множество други публикации, но пълнотата на разглежданите събития, поименните описания за гибелта на жертвите, направени от живи свидетели както и последвалите действия на правоохранителните органи на републиката дълбоко ме развълнуваха. Затова и посегнах към писалката.
  За времето от  27 август 1959 г.- когато формално е закрит лагера в Белене  и  най-упоритите негови  166 обитатели  са прехвърлени в новообразувания  лагер в Ловеч-  до 5 април 1962 г. / денят на закриване  и на този лагер/ броят на лагерниците се е движил средно ок. 300 души мъже и 200 жени в съседното  с. Скравена. Въдворените са постъпвали с заповеди от окръжните градове, подписани от съответните началници на МВР, и, би трябвало и от сътветния прокурор, но не винаги са спазвани тези формалности. Ако по някакъв начин си влязъл в очите на властите като нарушител па макар и с най-дребно провинение , могат да те изпратят “за превъзпитание” в ръцете на  безжалостни надзиратели и старшини  наравно с хладнокръвни криминални убийци и разбойници. Попадали са в лагера лица за скарвания, за хазарт, за дребни кражби, от ревност, за свободно поведение и облекло, за разказване политически вицове дори. Не са признавани никакви  привилегии като напр. боец от фронта, заточеник в ГУЛАГ /Сибир/! или  граждански заслуги!
   Управлението на лагерите е  класирало въдворените в 17 категории, от които поне петнадесет могат да се считат  само за чисто политически врагове. Това са членове на бившите националистически организации и партии, като легионери, ратници , земеделци, радикали, демократи, анархисти, белогвардейци, офицери, разпространители на слухове и дори комунисти-ренегати. Тяхният брой е бил несъмнено много по-голям от този на криминалните и те са онези, върху които се е изливала необяснимата жестокост на надзирателите. Тази жестокост може да се обясни само с получаваните “отгоре” устни нареждания да се  прекършат с всички средства както физически така и морално потенциалните врагове на власта. По този начин са били убити по най-брутален начин  талантливият музикант Сашо Сладура; търговецът на кожи, баща на Богдана Карадочева, Иван Карадочев; депутатът от БЗНС Любен Боянов, юрист; Иван Хинков, едва 17 годишен,  обвинен в  случайно убийство и т.н.
 Едва ли е необходимо да се казва, че режимът в лагера е бил невъобразимо изтощителен.Работело се е от тъмно до  тъмно.   Указанията са били че се касае за “утайката на обществото”, така че след евентуалното освобождаване човек да не може  изобщо да се съвземе. Такива указания са се давали от най-високото началство, разбирай  зам.м-ра на вътр.работи  Мирчо Спасов. В някои случаи той е нареждал недвусмислено  определен лагерист да бъде ликвидиран!
  Тъй като лагерниците са били без присъди, никой не е знаел колко          
време ще преседи. Свободното им време е било само в неделя след обед, когато са могли да закърпят окъсаното си облекло, да се измият и изперат в реката. Медицинското обслужване се е състояло в наличие на един фелшер, за хигиена не можело и да се мисли, повсеместният глад поради  крайно оскъдното хранене е мъчел постоянно въдворените. Връзки с външния свят –никакви.
 Най-страшното в този “лагер на смърта” е било, обаче, безмилостното разпореждане с живота на всекиго. Още при посрещането на нов “клиент” същият е бил подлаган на побой с тояги само за да му се внуши, че “тук” шега няма, тук цари всевластният началник, който разполага с теб като с вещ и може да те направи на купчина месо и кости  само по хрумване, без никой да го държи отговорен.
  Ето и фактите,  почерпени от Христо Христов от многотомното “Секретно дело за лагерите”. За периода на съществуване – 27.8.1959 г. до 5.4.1992 г.- т.е- за 2 години,7 месеца и 9 дни /общо ок. 125 седмици/ в лагера са починали 147са  души.Всяка седмица е погребван поне 1 лагерник! Писани са  смъртни актове- без да са правени аутопсии- и са уведомявани роднините на загиналите,като са им изпращали личните вещи: най-често окървавена скъсана риза!Какво е писано в актовете? Съчинявани от н-ка на лагера диагнози, като сърдечна недостатъчност, ангина, туберкулоза, дори слънчев удар! А какво са правили с труповете?  Тук историята е зловеща: труповете са слагани в чували, престоявали ден-два до лагерните нужници,докато им дойде реда да ги натоварят на  снабдителната “Газка” и разтоварят в Белене. На острова е имало трима души, които са прекарвали чувалите с лодка до брега на овстровчето Магарец  и са ги  зарявали в пясъка. Нито един близък на загиналите не е могъл да научи къде е погребан неговия невинен син,  брат или съпруг, нито един не е бил оплакан, опят и погребан по християнски.
  И сега трябва да съобщя НАЙ-ВЕЛИКИЯ ЦИНИЗЪМ в тези нечовешки дела на престъпната комунистическа партия: в доклад от ръководството на лагера, когато започва неговото разследване, като се признават смъртните случаи, ръководството изтъква, че ПОЧИНАЛИТЕ СА БИЛИ ПОГРЕБВАНИ НА ДЪРЖАВНИ РАЗНОСКИ!!!какво може да се прибави към това? 
  Да продължим с ужасяващия  разказ на Христов за случващото се в този “лагер на смърта”. Следствието по образуваното дело  / след 28 години!/ е установило безспорно личната вина на началниците и надзирателите за смърта на 14 души. За 44 души има само по едно свидетелско показание  а за останалите до 147 – предположения. Та как ще се намерят свидетели след ок. 30 години ? Тези 14 случая са разказани подробно от автора. Те се отнасят  напр. за споменатите по-горе Александър Николов /Сашо Сладура/, кожухара Карадочев, упоритият земеделец Атанас Бързаков, доброволец на фронта и бивш члена БКП !, депутатът от БЗНС Любен Боянов, непълнолетният Иван Хинков от Плевен, бащата и синът на офицера Енчо Григоров, от които бащата е убит пред очите на сина му, а самият син е убит три седмици след него! В този списък присъстват и адвокатът Златко Златков от София и лекарят Йордан Михайлов от Полски Тръмбеш, както и обикновения селски труженик Митю Савов от С.Грамада, който си позволил да каже публично: “Сламата за нас, а житото –за Кавказ”.  Списъкът съдържа разкази на свидетели и за убийството на три нещастни жени, попаднали в ръцете на надзирателката Ръжгева : Дина Пицина от Велинград, която била толкова пълна, че не можела да работи на кариерите, Гюлза Рашидова  и Милка Малиновска. Свидетелка на тези убийства е  артистката Надя Дункин  / Илкова?/, която е имала щастието да преживее въдворяването си, но бе убита при следствието през 94  година от “неизвестен” извършител.
  Убийствата са се извършвали най-често с дебели тояги  и  тежки оръдия на труда като лопати, кирки, лостове и каквото има под ръка– никога с огнестрелно оръжие!-от избрани  изверги от контингента на криминалните. Те са получавали нареждания от началниците на лагера, било Гогов, Газдов или Горанов, които и лично често са участвали в разправите с провинилите се. Екзекуторите са всявали страх и ужас сред лагерниците, ползвали са някакви привилегии и са известни с прякорите си: Шахо Циганина, Благо Магарето от Пловдив и някой си  Димитър  Цветков, пребит по-късно от самите лагерници. /По поръчка пак от Газдов/.
   Оръжията за ликвидиране “утайката на обществото” са причинявали нечовешки страдания на нарочените. Обективно погледнато, един изстрел в тила или дори обесване, би бил за предпочитане  пред мъките да понесеш бавното проникване на дебела тояга в гърлото си чак до стомаха /каквито случаи е имало/ или същото в ануса или половите органи. Пускани са и кучета за разкъсване на жертвите! Ненужна, животинска жестокост! Всичко това е ставало пред  строя на лагерниците! Никой не е смеел да се противопостави, да гъкне дори-всички  са стояли вцепенени, невярващи на очите си! Човек е бивал залят с вода посред зима и оставен цяла нощ да замръзне вън на студа и се превърне в ледена шушулка-кой може да понесе подобна гледка? Но това са други въпроси...
  Дойде момента да се запитаме: кой допусна всичко това? Кои са виновниците? Пряките извършители са известни, но кои са подбудителите и какви са мотивите им? Ще съставим една пирамида, в дъното на която стоят Благо Магарето и колегата му Шахо Циганина. Над тях ще поставим пряките им началници Газдов, Гогов, Горанов и Ръжгева /Юлия Павлова/. Това са лица почти без образование.Горанов е бил шивач, Газдов със основно образование, Ръжгева също. Те изпълняват без никакви угризения нарежданията, считайки,  че така служат на целите на партията да освободи обществото от своята тиня. Вършели са своята “работа” с  явно удоволствие /!/ и не са се чувствали виновни в нищо.
  Над тях в пирамидата стои не друг, а лично зам.министъра на МВР, известния с твърдоста си Мирчо Спасов. Той е сподвижник на БКП от най-ранна младост като ремсист, после партизанин и след 9-ти септември започва главоломна кариера в органите на МВР. Още при първите си стъпки прави впечатление на Георги Чанков, който го  препоръчва на властите в Русе през 1944г. така: “ще ви изпратя един шоп за началник на окръжното управление на МВР, който и глави да реже окото му няма да мигне”! След Русе М.Спасов се появява в Плевен и София, като междувременно специализира в Москва в школа на КГБ. При такива данни естествено е  същият да оглави местата, където са  концентрирани най-отявлените, според партията, врагове на власта. Въпреки че ръцете му са окървавени до лактите, дори и след закриването на лагера в Ловеч, катеренето му по стълбата на успеха продължава безспирно, благодарение на близката му дружба с Първия- другаря Тодор Живков.Четири пъти е  кавалер на ордена “Георги Димитров” и на всички други ордени на републиката, член на  ЦК на БКП, народен представител също в четири НС и т.н и т.н . 
 Спасов е управлявал лагерите  еднолично  само с устни заповеди, понеже е липсвал правилник за режима. Всякаква   човещина му е била  чужда. На един близък на пострадал, който го запитал за съдбата му, отговорил направо: “Ще Ви дам безплатен съвет-не се занимавайте повече с този въпрос, защото скоро ще се озовете при него!”
   На върха на тази престъпна и безкрайно жестока пирамида е стоял, разбира се , първият секретар на партията и председател на Държавния съвет Тодор Живков. Заедно с него, естествено, целия апарат на Политбюро, Централният  комитет на БКП и правителствените органи, които са създали, подържали и оправдавали съществуването на лагерите. С това не искам да кажа, че те са били в течение на  престъпленията, вършени от тяхните служители, но те са били длъжни да контролират деянията на такива изверги като М.Спасов и лагерните началници. Тази тъмна и срамна дейност на репресивния апарат на БКП е била внимателно укривана не само от общественоста но и от самите тяхни  привърженици. Знаеше се, че съществуват лагери, но какво става в тях беше строга тайна. М.Спасов бе забранил на каквито и да било странични лица да ги посещават. Този факт може донякъде да обясни дълговременното съществуване на лагера в Ловеч- повече от две години - но не може да свали отговорноста  на  висшия ешелон  на власта и БКП.
  Въпреки старанията на ръководителите на лагерната администрация, обаче, една толкова обемна античовешка трагедия едвали може да остане дълго време скрита. Между гражданите на Ловеч започват да циркулират слухове за жестокости в близкия лагер за въдворени.Изглежда, че понякога  лагерници са използвани и за работа извън кариерата за изпълнение на спешни обществени задачи и по  този начин е възникнала възможност някои от тях да се опитат да избягат. По официални данни, шестима са заловени и жестоко умъртвени, двама, обаче, успяват да стигнат чак до Министерството на вътр. работи  и да разкажат за режима в Ловеч.  
Оказва се, изненадващо, че не всички, дори висши, служители на това вледеняващо учреждение са лишени от човешки чувства и елементарна справедливост, като  ген. Димитър Капитанов, ген. Иван Чуков, Гатю Гатев и още неколцина като тях. По свои вътрешни канали, зад гърба на М.Спасов, уведомяват някои членове на ЦК и самия Т.Живков за беззаконията вършени в лагера. Започва вътрешна война между различни групи в ЦК, в същност между приятелите на Спасов, мъчещи се да го оневинят, и останалите “по-честни другари”. Всичко това става в края на 1961 год. Министър Георги Цанков нарежда да се изготви Правилник за режима  и да се освободят по-леките нарушители. За няколко дни са освободени  половината - около300 души- и се очаква лагерът да се премести на друго, некомпрометирано място.
  Извършените престъпления, обаче, са толкова многобройни и жестоки, че продължава  активната намеса както на апарата на ЦК и  Политбюро, така и на прокуратурата и на самия Тодор Живков. Назначени са няколко комисии за разследване на случая, като последната с ръководители  Борис Велчев и Апостол Колчев изготвя доклада си  и го представя за разглеждане от Политбюро на ЦК на 5.04. 1962 година. В този  доклад се констатира, че през лагера в Ловеч са преминали общо 1200 души; от тях са освободени 810  души, 150 са починали и в момента там се намират 223 мъже и 33 жени. Потвърждава се, че режимът е бил извънредно тежък, трудът непосилен, физическите насилия повсеместни и пр. Предлага се закриване на лагера и търсене отговорност от съответните началници от МВР.
  Решението на ПБ по горния доклад е следното: лагерът да се разформирова, нарушителите да се освободят  като  криминалните случай се предадат на  съдебните власти.Забележителни са наложените наказания на виновните: Мирчо Спасов, Цвятко Горанов, Петър Гогов и Николай Газдов получават “ПОРИЦАНИЕ”, а  окръжния комитет на БКП-Ловеч получава “строга забележка”. На Главна прокуратура /др. Минчо Минчев/ се “обръща внимание”, защото не са сигнализирали навреме Партията!  Страхотни  /!/ наказания, безспорно, зад които личи  пристрастието  на Тодор Живков към престъпниците!  
    Няколко дни след това, на 24 април, последните  209  мъже и 30 жени  лагерници напускат Ловеч, скандирайки:  “Да живее  ЦК на БКП !”/!!!/.   
     Следва период от 28 години, през който постепенно спомените за мъчителните месеци избледняват, близките на пострадалите мълчат, уплашени до смърт, голяма част от въдворените измират от болести, онеправдани и преследвани, а преките виновници – Горанов, Газдов, Гогов и Ръжгева- пенсионирани с високи пенсии,  живеят спокойно на село. Мирчо Спасов е  навършил 81 години след бляскава кариера.
  Демократичната власт, установена на 10 ноември 89 г., натоварва следващата година военният следовател полк. Лилко Йоцов да започне разследване на  описаните престъпления. Последният изпълнява крайно добросъвестно възложената му задача, разпитва 550 свидетели и провежда –за съжаление, безуспешно- търсене на останки на  погребани на о-в Магарец лагерници. Той потвърждава всички факти, изложени по-горе в труда на Хр.Христов и предлага ръководството на лагера да бъде съдено за убийство на повече от едно лице. Изложението му от 28.09.1990 г.е адресирано до Гл. прокурор на Републиката  Евтим Стоименов. Крайно изненадващо е заключението на Йоцов: след много подробен анализ на действуващия в момента Наказателен Кодекс и по напълно формални причини, той  ПРЕУСТАНОВЯВА  наказателното производство поради наличието на давност за извършените престъпления. Действително, от 1962 г. до тогава са изминали 28 години и въпреки  измененята на НК, който увеличава давноста на подобни престъпления от 20 на 35 години, Йоцов счита, че това изменение НЯМА ОБРАТНА СИЛА, т.е. не може да бъде приложено! Вместо това, той предлага на гл. прокурор да прояви законодателна инициатива и поиска от Нар. събрание специален закон за тези престъпления!
  Оттук-нататък следва една колкото тъжна, толкова и срамна за нашата политическа действителност история, която е предълга за разправяне и пълна с подмолни действия, тайни споразумения а вероятно и корупция, в резултат на които делото за лагерите е ликвидирано безвъзвратно. Накратко нещата са се развили така: прокурорът Стоименов не прави постъпки за извънредна поправка на НК. Следващият прокурор Гунев сезира както Върховния Съд, така и Великото народно  събрание, но не среща никакъв отговор и съдействие! Следващият гл.прокурор Татарчев и неговият заместник Теофилов раздвижват замръзналото дело № 4/ 1990,  задържат  под стража Горанов, Газдов и Ръжгева на 20.04.92 г., докато  болният  Мирчо Спасов бяга от болницата! На 4 май същата година българските граждани виждат за пръв път лицата на престъпниците в медиите. Тодор Живков също е обвинен!  Обвинителният акт се състои от 25 страници, обхваща 48 тома   и е внесен на 17.12.92 г. във Върховния съд.
 Делото е насрочено за 8 юни 1993 г. Председател на съда е полк. Чирипов. Междувременно  Горанов е починал от инсулт.Всички обвинени отричат престъпленията си и пледират за невинност.  Адвокатите се позовават на давноста и считат процесът за незаконен. По тяхно искане процесът е отложен за 16 септември с.г. Междувременно е починал и Мирчо Спасов /14.07.93/. Неговата смърт дава основание на съда да възложи делото на Плевенския военен окръжен съд.Пълно объркване и суматоха. Става ясно, че в делото се намесват неидентифицирани фактори, които целят делото да се протака до безконечност. Делото започва да циркулира между Плевен и София, възникват нови процедурни пречки относно избора на съдебни заседатели и огромния брой свидетели. Ясно проличава заинтересованоста на определени среди виновниците да останат ненаказани. За съжаление, в играта са замесени както Върховния съд така и Народното събрание и Министерството на отбраната, които проявяват пълна пасивност по въпроса. Намесата на президента Желев също е безполезна – Чирипов е непреклонен  чак до 25 юни 95 г., когато Върховният съд нарежда да бъдат пуснати от ареста Газдов и Ръжгева, прекарали в затвора по три години без присъди. Развръзката настъпва на 13 май 1997 г. когато Върховният касационен съд  обявава за невъзможно да намери петима съдебни заседатели с необходимия ранг на пагона – полковнишки- поради което делото се замразява.
 Окончателното прекратяване на делото става едва през 2006 г., когато вече и пострадали, и виновни почти  всички са си отишли от този свят и забравата е покрила с пепел едно от най-страшните престъпления на българския комунизъм.
  В тази игра на котка и мишки, продължила 16 години,  са замесени толкова много лица и институции от най-висок ранг, че не се знае кой е по-виновен, кой  подкупен и кой  до глупост формалист. Едно е съвсем ясно, обаче: тъмните сили на БКП и нейната ДС сполучиха пак да излъжат демократичната общественост и да защитят своите престъпници.
  И сега да се върнем към заглавието. Вероятно интелигентните политически историци познават историята с френския капитан Драйфус в началото на двадесетия век. Историята на един несправедливо обвинен и осъден  за шпионаж на доживотна каторга генерал-щабен офицер, изпратен в джунглите на  Гвиана. Те трябва да знаят и как знаменитият писател Емил Зола се провикна напук на                                    достолепните магистрати с тоги и на озверелите френски националисти:  “АЗ ОБВИНЯВАМ!”. Раздели обществото на две , но постигна справедливост за жертвата Драйфус, който се завърна като герой.
 Ех, как през тези 16 години съдебна сага не се намери някой български Зола, да се провикне: “Осъзнайте се, български съдии, генерали и  политици,  нима считате че безнаказаноста и за най-безчовечните престъпления е признак на милосърдие и благородсво? И че така могат да се възпитават поколенията? Или човешкият живот не струва повече от  сладкия шепот на тестето банкноти?” 
  Но и да се намереше такъв човек, едвали щеше да се намери кой да го чуе.
  
  Май 2012                                                    Павел Ангелов –Пулиев
 Пловдив                                                       /член  наСдружението на
                                                                        независимите писатели/

събота, 14 април 2012 г.

топлофикация

Може би читателите не знаят, че когато се отчита разхода на топлоенергия в абонатната станция от органите на Топлофикация, тя не се разделя на : част за отопление и част за топла вода.Часта за топла вода се приема по някакви свои проценти, които са произволни. По този начин онези консуматори, които ползват само топла вода, са ощетени за сметка на другите консуматори. За да се избегне тази грешка, предлагам / И ТО НЕ ОТ ВЧЕРА, А ОТ ГОДИНИ/ разхода на топлина за гореща вода да се отчита единствено по ВОДОМЕРА, като се приеме една постоянна величина за топлоемкост на 1 куб.м.вода.Теоретически тя е добре известна, но заедно с загубите по тръбите се увеличава многократно /.Във всички случаи тази топлина и съответно нейната стйност трябва да бъде няколкократно по-ниска от цената й ако се използва електрически бойлер./Понастоящем много често при този произволен начин на отчитане стойноста на топлата вода надвишава цената на водата, стоплена с бойлер, което е един абсурд! По този начин всеко консуматор ще знае винаги колко му струва всяко количество изразходена гореща вода и ще се съобразява с разхода.
 След отчитането на топлината, разходвана за гореща вода, останалото количество, отчетено от топломера в абон. станция остава само да се раздели на броя импулси /сборът им/ на всички абонати, които имат индивидуални уреди на радиаторите си и по този начин да получат сметката си за топлофикация.Ясно е, че по този начин отпада нуждата от топлинни счетоводители!
 Препоръчаният начин предполага отпадането на отделно перо за отопление на сградата, което е дно изкуствено недомислие, целящо да ограби онези , които са изключили радиаторите си. Основанието е, че сградата се отоплява от ВСИЧКИ , защото никой през зимата не стои на студено, а облагодетелствувани са само онези с включени топломери.
 Този начин предполага и изключване от сметките на всички, които са замразили радиаторите си и плащат противозаконно само заради тръбите, които минават през апартамента им.
 Това значи, че цялата отчетена и разходена топлоенеергия ще се заплаща само от абонатите, които имат включени радиатори с индивидуални топломери. Вероятно този начин ще увеличи сметките им с някакъв -малък- процент, но той ще бъде справедлив и законен, при това ще се спестят средствата за топлинните счетоводители! Общоизвестно е, че тези абонати са все пак едни от по-заможните консуматори.
Горният начин ще направи разбираеми за всекиго енигматичните фактури на Топлофикация, ще повиши доверието към предприятието, ще отговори на изискванията на Конституцията, ще ликвидира всякакви дела, които са хиляди, и в края на крайщата ще накара хората отново да си включат радиаторите!

понеделник, 2 април 2012 г.

ДВЕТЕ СТРАНИ НА МЕДАЛА

От корицата ме гледат две очи под надвиснали вежди и набръчкано чело, погледът каточели пита: ще ми повярваш ли или не? Страниците са над 600 а заглавието заинтригуващо: “Панихида за мъртвото време”. Още оттук започва лъжата, защото авторът е забравил да сложи кавички на прилагателното “мъртво”. Не “мъртво”, а приказно, великолепно, незабравимо е това време, защото то е прекарано сред музите на Парнас и боговете на българския Олимп.

Чета и потъвам в мекото кресло в компанията на световно известни писатели и поети, журналисти, интелектуалци, любувам се на тропически плажове през илюминаторите на “боингите”, възхищавам се на недостигнати образци на световната култура и всичко това удавено в неизброимо количество уиски...Да, уиски, защото то е питието на жадния за лукс българин, закърмен с простонародната гроздова...Всеки задушевен разговор за изкуство, поезия, а можеби и за политика /която не се споменава често/, воден със стотиците интелектуалци на века, запленени от великия “социален експеримент” на Ленин и Сталин, е съпроводен непременно с това съвременно питие. Модерен свят, няма що, щом сме тръгнали на запад с благородна мисия, ще караме по тяхния модел.

“Полезни идиоти” бе нарекъл Ленин своите адепти, обитаващи загнилите демократични държави на света, които се възхищаваха от успехита на социализма в СССР. Те не подозираха и частица от трудностите, мизерията, престъпленията, които съпровождаха гигантските усилия за догонване икономиката на развитите страни, която последните бяха развили без октомврийска революция, само благодарение на своя интелект. Малцина от тях бяха се решили да посетят Съветския Съюз – между тях бе и социалистът Ерио от Франция и българският професор Асен Златаров- там бяха посрещнати както княз Потемкин водеше царица Екатерина по Волга- с изкуствени благоденстващи къщички на щастливите селяни...и те повлякоха след себе си наивниците.

Тъкмо тези леви интелектуалци се постара изненадващо Людмила Живкова първо да привлече за каузата на залязващата българска културна идентичност. Тази идентичност бе потъпквана постепенно и последователно благодарение на продажни учени и политици до такава степен, че се отричаше езикът на Кирил, Методи и Климент да е български и се преименува на църковно-славянски едвали не с руски произход! За измъкване от тресавището на забравата Л.Живкова избра за свой главен помощник даровития и гръмогласен поет Любомир Левчев, комуто поставя задача да обедини колкото се може повече световни поети и писатели за прослава на...какво? Левчев не обяснява какво, но за всеки що-годе интелигентен човек е ясно, че то не може да бъде друго освен комунизъм, социалистически реализъм, про-съветска политика във всички области на междудържавните отношения. Енергичният поет проявява удивителна работоспособност. За пет години – от 1977 до 1982 г. –той провежда шест международни срещи на писателите в София. Разбира се, присъствуват изключително лица от червения край на световния литературен спектър. Немският вестник “Ди Велт” уточнява: “Броят на участниците в “Интерлит 82” е обратно пропорционаленна писателската значимост”.Какво се разисква и решава на тези срещи Левчев не казва, но една от целите се постига с пищни почерпки и разходки из страната.Междувременно нашумелият поет е вече постигнал значителни успехи в своята кариера: от гл. редактор на в-к Литературен фронт той е скочил вече в председателството на Отечествения фронт, председател на Съюза на писателите и заместник председател на Комитета по култура- т.е. пръв помощник на “незабравимата” Людмила. Дъжавният глава Тодор Живков му е като духовен баща и той го включва в своята ловна дружинка под завистливите погледи на колегите.

Тук следва да направя едно отклонение. Въпреки уговорките от всякакъв вид трябва да се признае, че поменатите литературни срещи имат своето оправдание и са допринесли безусловно за популяризиране българската идентичност по света. Идентичност в културната област, подтисната от огромната тежест на съветската пропаганда и русофилията, събудена в последния момент преди окончателното ни приобщаване към великия Съветски Съюз- което, за щастие, не се осъществи. По света започна да се говори и пише за българските певци, появиха се и преводи- внимателно подбрани!- на български автори, разровиха се и излязоха на яве значителни факти от старобългарската история, заговори се за тракийско изкуство... Разбира се, това своего рода възраждане не можеше да не възбуди страх у нечии замъглени от любов към всемирния комунизъм умове. Дори и самият Живков е правил забележки в този смисъл на дъщеря си! Авторът на “Панихидата...” е отразил подробно своите безбройни пътувания и срещи с именити световни творци от различен цвят. Да изброим някои: Висоцки, Евтушенко, Хайнрих Бьол, Роблес, Колдуел, Греъм Гриин, Маркес, Локеш Чандра и още десетки имена на светила. Доста страници е отделил на посещението си заедно с Людмила на Индия, където последната изпада под фаталното влияние на йогизма. Читателят основателно ще се зачуди как авторът е запаметил част от диалозите и подробности от обстановката на многобройните си срещи- това може да стане само с помоща на редовно воден дневник, ако не е измислено. Учудващо е също как авторът е успял да осъществи контактите си без добро познаване на английски език и изобщо на някой западен език, а си служи почти винаги с преводачи.

Трябва да се признае ловкоста на автора при воденето на разговорите с различни по идеология лица и творци. Както сам определя своята задача, стремежът му е бил “да отвори дупка в желязната завеса”. Ако това се прави без задни мисли-благородна задача, но как да се вярва на философия, която поставя класовата борба на първо място в общественото развитие? Ключовата идея на Левчев е била “конвергенция”, което понятие след краха на студената война изгуби всякакъв смисъл. А и самото отношение на поета към политическите герои от онова време, като величаенето на Георги Димитров и Сталин и отричането делото на Хрусчов и Горбачов прави поведението му съвсем притворно, дотолкова, че американският посланник Кенет Хил с известна доза изненада го запитва: “Как така сте комунист?” Коментатор с не дотам префинен език би го нарекъл един обикновен мошенник.

Епохата, която обхваща творбата на Левчев е между 1950 г. та чак до наши дни-2010 г. Епоха, изпълнена с грандиозни събития с технически и политически измерения. Човекът стигна луната, изнамерен бе компютъра, Съветския Съюз рухна като “колос на глинени крака”, редица поробени народи се освободиха от чуждо владичество- и то без сериозна война почти 70 години! Невиждан исторически случай. Всичко това е споменато и примесено в спомените на поета. А това, което става в България по това време- той почти не го забелязва! Интересува го единствено неговото лично издигане, дейноста му като председател и сътрудник на различни властови институции, преводите на стиховете му, известноста му... А в този момент в България се вършат чудовищни неща: хиляди хора са подложени на тотално следене, мрежата на ДС фактически управлява държавата, невинни люде загиват в адски лагери, водят се процеси против изявени партийни личности, икономиката затъва...но за това нито дума! Поетът витае в облаците, живее на Парнас сред богини и богове, движи се и пътешествува по белия, красив свят, обвеян с любов и възхищение. Четеш и се унасяш: какъв талант, какъв живот, какво щастие! И не забелязваш че тук мирише на самовлюбеност, на поза, на лека маниакалност. Многобройните цитати на философи и писатели от древноста до наши дни, както и споменаването на десетки световни културни творци навеждат на същата мисъл. Вижте какво зная, колко съм начетен, колко съм мъдър!

Впрочем, същото впечатление се добива и от прочита на автобиографичната му трилогия: “Убий българина”, “Ти се следващият” и последната “Панихида..” Сякаш четеш Ода на нарцисизъм! Няма проблеми, няма нещастия, няма беззаконие, подлост, бедност!

Сега следва да направя едно признание: всичко това е написано с изящен език, с игрива, лека фраза, разказано занимателно, както подобава на интелигентен творец. Чете се с удоволствие и интерес.Може би това е предостатъчно за мнозина, но едвали ще задоволи търсачите на истината, на всеобщата, обективна истина.

Чест прави на автора епизодът със срещите му с Георги Марков, злощастната жертва на престъпния болшевизъм. Известно е, че в младоста си –през шестдесетте години- тримата вече популярни творци Стефан Цанев, Любомир Левчев и Георги Марков са били приятели и духовно близки. Възмущававали са се от грубия контрол на партията върху културните прояви изобщо и върху произведенията им в частност. Преди да напусне родината си, Марков почти уговаря Левчев да дойде с него в Италия, където живее брат му. Те дори известно време учат заедно италиански език. Поетът, обаче, който вече е щастливо женен и има две деца, му отговаря: “ Джери, ти си писател и по-лесно от мен ще се приспособиш в чужбина. А аз като поет кой ще ми помогне?” Джери заминава сам, зарязва съпругата си, евентуалната си безсъмнено блестяща кариера /при повече практичност от негова страна/ и поема пътя на беден изгнанник, довел го в края на крайщата до ранна смърт.Честна изповед, никой не може да изисква от другия да бъде герой, най-малко ние, гледащите отстрани.Оттук, обаче, започва едно, бих казал, укоримо развитие.Докато Стефан Цанев се примирява с положението и се стреми всячески да се изплъзне от опеката на партията с езоповски език и сюжети, Левчев поема пътя на най-активно сътрудничество с престъпната власт / само в идейната сфера, надявам се/. Както споменах по-горе, прави шеметна кариера, изкачва се до върха, но никой не знае този път по стълбата към небето колко и дали въобще му коства морални угризения.

Трудно може да приеме читателят, че Левчев се е борил против антидемократическия надзор на БКП върху културата, както тук-таме в повествованията си се мъчи да се представи. Яркото му презрение към изявите на Хрусчов и неприемане на перестройката на Горбачов са доказателство, че поетът “нищо ново не е научил и нищо старо не е забравил” според шаблонния израз. Той самият заявява многократно и шумно, че не се отказва от нито една от думите си, изречени и написани досега. Би ли могло за тази твърда убеденост да бъде похвален? За поддържката на един антинароден режим, за затварянета на очите пред огромните престъпления? В цялото му творчество има само ДВА случая, когато разказва за съдбата на две белогвардейски семейства след 9-ти септември 1944г. Единият се отнася за неговия съученик княз Ростовски- потомък на руския царски род, впоследствие направил завидна кариера на запад- чийто баща е изчезнал безследно някъде из покрайнините на София по поръчка на съветските тайни служби. Вторият случай споменава за изчезването на цяло семейство на лекар, колега на баща му в Велико Търново, също белогвардеец. Комунистическата партия не забравя своите врагове, колкото и да са далеч- в България или чак в Мексико. За останалите хиляди подобни съдби поетът е глух.

Може да се очаква, разбира се, в някои моменти в съзнанието му да се появяват съмнения дали изповядваната от него идеология е правилна и справедлива. В поезията му се намират отзвуци на тези колебания. Напр. в стихотворението “Махалото на Фуко” или във “Интелигентска поема”, както и някъде между редовете на прозата му се намират песъчинки от тези настроения. Но те са като мигновени фоерверки, угасени неумолимо от бляскавата реалност. Неговата вяра в комунизма / идеалистичния или онзи , изродил се в реален социализъм/ е толкова твърда, че предизвиква отрицание дори в лицето но неговия син./ Моля да ми прости, ако бъркам!/. И тук, обаче, Левчев намира повод да се погордее: съобщава ни че е получавал заплахи от някакъв анонимен “Хайдук”- несериозна случка, достойна само да потвърди самочувствието му, че е българският Робеспиер. Така иска да го приемем в “Ти си следващият”.

Ето че стигнахме до генералната оценка на един наистина надарен творец, поет със силен, въздействуващ стих, с дълбоки и умели метафори. С занимателна, интелигентна проза, историк, макар и крайно пристрастен, на цяла епоха културно развитие. Нека, обаче, да си спомним не друг, а самия Ботев: “ Тате- пита малкия – аз като порасна какъв ще стана?” Отговорът е: “Лесна работа- ти стани ЧОВЕК, па тъпанът на баща ти е на тавана...” И коментарът: “Видиш ли, домнуле, и тъпанар да стане, първо трябва да стане ЧОВЕК”.

Не зная дали този цитат е на мястото си, но все ми се струва, че освен талант, творецът трябва да има обезателно и морал, за да може да му повярват хората и да го последват. Морал в най-широкия смисъл на думата. В случая с Любомир Левчев тази дилема намира своя отговор най-добре в писмото на Георги Марков до него. Само Г.Марков със своя авторитет на жертва може да търси сметка на поета за живота и творчеството му, за поддържката му на живковия ненавистен режим, за лъжливата, обаятелна картина на действителноста през тази епоха, за неистовия му стремеж към слава и почести. Това писмо всеки може да намери в Интернет на името на единия или другия. А понастоящем трябва да добавим още няколко думи. След краха на комунизмо-болшевизма у нас логично е цялата армия клакьори, приспособленци, кариеристи и всякакви други левичари да се свият в черупката си и да замълчат. Така и стана. Изминаха, обаче, няколко несполучливи демократични години и те наново правят опити за реставрация. Група най-упорити в тази насока основават фондация “Орфей” с утопийни цели. Сърцето й се състои от самопровъзгласилите се 6 души ГЕНИИ /така са се нарекли сами/, начело с издателя Иван Гранитски и Любомир Левчев. Тази фондация връчва международна награда не другиму, а на прононсирания КГБ-агент Евгени Примаков...Моля не се смейте!

Както знаем, всеки медал има две страни, едната е за пред света, другата отзад, тя не се вижда. Но тя показва второто лице на истината, много често мръсна и нетърпима. На читателя е оставено правото дали да уважи само светлата страна, таланта, успеха - или да погледне и отзад, където се спотайват подлизурството, алчноста, жаждата за власт. Въпрос на жизнен опит и духовна настройка.



Павел Ангелов-Пулиев

Пловдив



П.П.

Книгите се пишат, за да се четат. Най-голямата част от читателите са обикновени люде, неспециалисти. Аз съм един от тях, редови читател. Като такъв си дадох мнението, не като специалист. Моля не надценявайте написаното. Ангелов

сряда, 21 март 2012 г.

Историята на Сдружение "Георги Марков-Скитник"

Сдружение "Георги Марков-Скитник" бе основано на 17 юни 2006 г. в гр. Пловдив на Учредително  събрание, по инициатива на Павел Ангелов - Пулиев  в присъствие на 15 души учредители. Повечето от тях бяха пловдивски жители, но присъстваха и няколко души от София, като единият от тях  бе г-н Любен Марков, първи братовчед на  убития през 1978 г. писател и журналист, патрон на Сдружението. По-известните членове на новообразуваната формация, освен споменатия,   бяха: поетът Йордан Русков, юристът Методи Ковачев /син на известния земеделски деятел, писателят Йордан Ковачев/, адвокатът Камен Георгиев, председател на адвокатската колегия в града, Илия Кожухаров, зам.ректор на Музикалната академия в Пловдив и още няколко интелектуалци. На събранието бяха уточнени основните цели и задачи на Сдружението, именно пропагандиране живота, произведенията и дейноста на именития журналист и писател Г.Марков, както и начини за увековечаване неговата памет и завършване следствието по неговата кончина.
  Сдружението заедно с придружаващите го документи /устав, протокол, списък на членовете и др./ бе регистрирано в Пловд. окръжен съд на 13.11.2006 г. с решение № 7110, а в последствие бе вписано в Централния регистър на Министерството на правосъдието съгл. ЗЮЛНЦ  под  № 008 /19.02.2007 г.
  Ръководството на Сдружението бе избрано в състав: Председател Павел Ангелов, и двама зам.председатели Любен Марков и Людмил Попов. В течение на останалата част от 2006 г. и цялата 2007 г. то разви много активна дейност, чрез публикации в местния печат, издаване на възпоменателни листове по случай забележителни годишнини от живота на патрона си, провеждане на възпоменателна вечер със сказка, проведе дори и своебразна анкета сред зрителите на "Сцена на кръстопът" относно пиесите на Г.Марков, почти непознати досега. Сдружението стана известно и на Общинския съвет  на града с неговите искания за обществено признание на мъченика-писател и след известна  борба с недостатъчно информирани или недобронамерени служители успя да издейства решение на Съвета за построяване на паметник на същия . Решението на Общинския съвет е с № 414  от 13.09.2007 г.Сдружението издаде със собствени средства брошура  "Кой бе Георги Марков-Скитник"  с неговата биография в 1000 екз. които разпространи безплатно в Пловдив  и  София.
  За съжаление, през 2008 г. се появиха разногласия сред ръководството на Сдружението, главна причина за които бе желанието на единия зам.председател-Л.Попов- да използва авторитета и целите му за лични облаги! В резултат на тези домогвания, в които бе увлечен и другия зам.председател Л.Марков, на общо събрание на 22.март 2008 г. същите бяха отстранени от членство. Това стана причина Сдружението да замрази своята дейност за няколко години, докато се изяснят истинските причини за разбиването му.
 Днес Сдружението с ново ръководство  подновява своята народополезна дейност и апелира към българската общественост да подкрепи усилията му за осъществяване първоначалните благородни и патриотични цели. РАНО ИЛИ КЪСНО ТЕ ЩЕ БЪДАТ РЕАЛНОСТ!