сряда, 16 май 2012 г.

Ех, защо не бях Емил Зола...ЕХ , ЗАЩО НЕ БЯХ ЕМИЛ ЗОЛА ... Скоро прочетох последната книга на Христо Христов- “Секретното дело за лагерите” и останах втрещен. Вярно е, че фактите, изнесени в нея , не бяха новост, защото ги знаех от множество други публикации, но пълнотата на разглежданите събития, поименните описания за гибелта на жертвите, направени от живи свидетели както и последвалите действия на правоохранителните органи на републиката дълбоко ме развълнуваха. Затова и посегнах към писалката. За времето от 27 август 1959 г.- когато формално е закрит лагера в Белене и най-упоритите негови 166 обитатели са прехвърлени в новообразувания лагер в Ловеч- до 5 април 1962 г. / денят на закриване и на този лагер/ броят на лагерниците се е движил средно ок. 300 души мъже и 200 жени в съседното с. Скравена. Въдворените са постъпвали с заповеди от окръжните градове, подписани от съответните началници на МВР, и, би трябвало и от сътветния прокурор, но не винаги са спазвани тези формалности. Ако по някакъв начин си влязъл в очите на властите като нарушител па макар и с най-дребно провинение , могат да те изпратят “за превъзпитание” в ръцете на безжалостни надзиратели и старшини наравно с хладнокръвни криминални убийци и разбойници. Попадали са в лагера лица за скарвания, за хазарт, за дребни кражби, от ревност, за свободно поведение и облекло, за разказване политически вицове дори. Не са признавани никакви привилегии като напр. боец от фронта, заточеник в ГУЛАГ /Сибир/! или граждански заслуги! Управлението на лагерите е класирало въдворените в 17 категории, от които поне петнадесет могат да се считат само за чисто политически врагове. Това са членове на бившите националистически организации и партии, като легионери, ратници , земеделци, радикали, демократи, анархисти, белогвардейци, офицери, разпространители на слухове и дори комунисти-ренегати. Тяхният брой е бил несъмнено много по-голям от този на криминалните и те са онези, върху които се е изливала необяснимата жестокост на надзирателите. Тази жестокост може да се обясни само с получаваните “отгоре” устни нареждания да се прекършат с всички средства както физически така и морално потенциалните врагове на власта. По този начин са били убити по най-брутален начин талантливият музикант Сашо Сладура; търговецът на кожи, баща на Богдана Карадочева, Иван Карадочев; депутатът от БЗНС Любен Боянов, юрист; Иван Хинков, едва 17 годишен, обвинен в случайно убийство и т.н. Едва ли е необходимо да се казва, че режимът в лагера е бил невъобразимо изтощителен.Работело се е от тъмно до тъмно. Указанията са били че се касае за “утайката на обществото”, така че след евентуалното освобождаване човек да не може изобщо да се съвземе. Такива указания са се давали от най-високото началство, разбирай зам.м-ра на вътр.работи Мирчо Спасов. В някои случаи той е нареждал недвусмислено определен лагерист да бъде ликвидиран! Тъй като лагерниците са били без присъди, никой не е знаел колко време ще преседи. Свободното им време е било само в неделя след обед, когато са могли да закърпят окъсаното си облекло, да се измият и изперат в реката. Медицинското обслужване се е състояло в наличие на един фелшер, за хигиена не можело и да се мисли, повсеместният глад поради крайно оскъдното хранене е мъчел постоянно въдворените. Връзки с външния свят –никакви. Най-страшното в този “лагер на смърта” е било, обаче, безмилостното разпореждане с живота на всекиго. Още при посрещането на нов “клиент” същият е бил подлаган на побой с тояги само за да му се внуши, че “тук” шега няма, тук цари всевластният началник, който разполага с теб като с вещ и може да те направи на купчина месо и кости само по хрумване, без никой да го държи отговорен. Ето и фактите, почерпени от Христо Христов от многотомното “Секретно дело за лагерите”. За периода на съществуване – 27.8.1959 г. до 5.4.1992 г.- т.е- за 2 години,7 месеца и 9 дни /общо ок. 125 седмици/ в лагера са починали 147са души.Всяка седмица е погребван поне 1 лагерник! Писани са смъртни актове- без да са правени аутопсии- и са уведомявани роднините на загиналите,като са им изпращали личните вещи: най-често окървавена скъсана риза!Какво е писано в актовете? Съчинявани от н-ка на лагера диагнози, като сърдечна недостатъчност, ангина, туберкулоза, дори слънчев удар! А какво са правили с труповете? Тук историята е зловеща: труповете са слагани в чували, престоявали ден-два до лагерните нужници,докато им дойде реда да ги натоварят на снабдителната “Газка” и разтоварят в Белене. На острова е имало трима души, които са прекарвали чувалите с лодка до брега на овстровчето Магарец и са ги зарявали в пясъка. Нито един близък на загиналите не е могъл да научи къде е погребан неговия невинен син, брат или съпруг, нито един не е бил оплакан, опят и погребан по християнски. И сега трябва да съобщя НАЙ-ВЕЛИКИЯ ЦИНИЗЪМ в тези нечовешки дела на престъпната комунистическа партия: в доклад от ръководството на лагера, когато започва неговото разследване, като се признават смъртните случаи, ръководството изтъква, че ПОЧИНАЛИТЕ СА БИЛИ ПОГРЕБВАНИ НА ДЪРЖАВНИ РАЗНОСКИ!!!какво може да се прибави към това? Да продължим с ужасяващия разказ на Христов за случващото се в този “лагер на смърта”. Следствието по образуваното дело / след 28 години!/ е установило безспорно личната вина на началниците и надзирателите за смърта на 14 души. За 44 души има само по едно свидетелско показание а за останалите до 147 – предположения. Та как ще се намерят свидетели след ок. 30 години ? Тези 14 случая са разказани подробно от автора. Те се отнасят напр. за споменатите по-горе Александър Николов /Сашо Сладура/, кожухара Карадочев, упоритият земеделец Атанас Бързаков, доброволец на фронта и бивш члена БКП !, депутатът от БЗНС Любен Боянов, непълнолетният Иван Хинков от Плевен, бащата и синът на офицера Енчо Григоров, от които бащата е убит пред очите на сина му, а самият син е убит три седмици след него! В този списък присъстват и адвокатът Златко Златков от София и лекарят Йордан Михайлов от Полски Тръмбеш, както и обикновения селски труженик Митю Савов от С.Грамада, който си позволил да каже публично: “Сламата за нас, а житото –за Кавказ”. Списъкът съдържа разкази на свидетели и за убийството на три нещастни жени, попаднали в ръцете на надзирателката Ръжгева : Дина Пицина от Велинград, която била толкова пълна, че не можела да работи на кариерите, Гюлза Рашидова и Милка Малиновска. Свидетелка на тези убийства е артистката Надя Дункин / Илкова?/, която е имала щастието да преживее въдворяването си, но бе убита при следствието през 94 година от “неизвестен” извършител. Убийствата са се извършвали най-често с дебели тояги и тежки оръдия на труда като лопати, кирки, лостове и каквото има под ръка– никога с огнестрелно оръжие!-от избрани изверги от контингента на криминалните. Те са получавали нареждания от началниците на лагера, било Гогов, Газдов или Горанов, които и лично често са участвали в разправите с провинилите се. Екзекуторите са всявали страх и ужас сред лагерниците, ползвали са някакви привилегии и са известни с прякорите си: Шахо Циганина, Благо Магарето от Пловдив и някой си Димитър Цветков, пребит по-късно от самите лагерници. /По поръчка пак от Газдов/. Оръжията за ликвидиране “утайката на обществото” са причинявали нечовешки страдания на нарочените. Обективно погледнато, един изстрел в тила или дори обесване, би бил за предпочитане пред мъките да понесеш бавното проникване на дебела тояга в гърлото си чак до стомаха /каквито случаи е имало/ или същото в ануса или половите органи. Пускани са и кучета за разкъсване на жертвите! Ненужна, животинска жестокост! Всичко това е ставало пред строя на лагерниците! Никой не е смеел да се противопостави, да гъкне дори-всички са стояли вцепенени, невярващи на очите си! Човек е бивал залят с вода посред зима и оставен цяла нощ да замръзне вън на студа и се превърне в ледена шушулка-кой може да понесе подобна гледка? Но това са други въпроси... Дойде момента да се запитаме: кой допусна всичко това? Кои са виновниците? Пряките извършители са известни, но кои са подбудителите и какви са мотивите им? Ще съставим една пирамида, в дъното на която стоят Благо Магарето и колегата му Шахо Циганина. Над тях ще поставим пряките им началници Газдов, Гогов, Горанов и Ръжгева /Юлия Павлова/. Това са лица почти без образование.Горанов е бил шивач, Газдов със основно образование, Ръжгева също. Те изпълняват без никакви угризения нарежданията, считайки, че така служат на целите на партията да освободи обществото от своята тиня. Вършели са своята “работа” с явно удоволствие /!/ и не са се чувствали виновни в нищо. Над тях в пирамидата стои не друг, а лично зам.министъра на МВР, известния с твърдоста си Мирчо Спасов. Той е сподвижник на БКП от най-ранна младост като ремсист, после партизанин и след 9-ти септември започва главоломна кариера в органите на МВР. Още при първите си стъпки прави впечатление на Георги Чанков, който го препоръчва на властите в Русе през 1944г. така: “ще ви изпратя един шоп за началник на окръжното управление на МВР, който и глави да реже окото му няма да мигне”! След Русе М.Спасов се появява в Плевен и София, като междувременно специализира в Москва в школа на КГБ. При такива данни естествено е същият да оглави местата, където са концентрирани най-отявлените, според партията, врагове на власта. Въпреки че ръцете му са окървавени до лактите, дори и след закриването на лагера в Ловеч, катеренето му по стълбата на успеха продължава безспирно, благодарение на близката му дружба с Първия- другаря Тодор Живков.Четири пъти е кавалер на ордена “Георги Димитров” и на всички други ордени на републиката, член на ЦК на БКП, народен представител също в четири НС и т.н и т.н . Спасов е управлявал лагерите еднолично само с устни заповеди, понеже е липсвал правилник за режима. Всякаква човещина му е била чужда. На един близък на пострадал, който го запитал за съдбата му, отговорил направо: “Ще Ви дам безплатен съвет-не се занимавайте повече с този въпрос, защото скоро ще се озовете при него!” На върха на тази престъпна и безкрайно жестока пирамида е стоял, разбира се , първият секретар на партията и председател на Държавния съвет Тодор Живков. Заедно с него, естествено, целия апарат на Политбюро, Централният комитет на БКП и правителствените органи, които са създали, подържали и оправдавали съществуването на лагерите. С това не искам да кажа, че те са били в течение на престъпленията, вършени от тяхните служители, но те са били длъжни да контролират деянията на такива изверги като М.Спасов и лагерните началници. Тази тъмна и срамна дейност на репресивния апарат на БКП е била внимателно укривана не само от общественоста но и от самите тяхни привърженици. Знаеше се, че съществуват лагери, но какво става в тях беше строга тайна. М.Спасов бе забранил на каквито и да било странични лица да ги посещават. Този факт може донякъде да обясни дълговременното съществуване на лагера в Ловеч- повече от две години - но не може да свали отговорноста на висшия ешелон на власта и БКП. Въпреки старанията на ръководителите на лагерната администрация, обаче, една толкова обемна античовешка трагедия едвали може да остане дълго време скрита. Между гражданите на Ловеч започват да циркулират слухове за жестокости в близкия лагер за въдворени.Изглежда, че понякога лагерници са използвани и за работа извън кариерата за изпълнение на спешни обществени задачи и по този начин е възникнала възможност някои от тях да се опитат да избягат. По официални данни, шестима са заловени и жестоко умъртвени, двама, обаче, успяват да стигнат чак до Министерството на вътр. работи и да разкажат за режима в Ловеч. Оказва се, изненадващо, че не всички, дори висши, служители на това вледеняващо учреждение са лишени от човешки чувства и елементарна справедливост, като ген. Димитър Капитанов, ген. Иван Чуков, Гатю Гатев и още неколцина като тях. По свои вътрешни канали, зад гърба на М.Спасов, уведомяват някои членове на ЦК и самия Т.Живков за беззаконията вършени в лагера. Започва вътрешна война между различни групи в ЦК, в същност между приятелите на Спасов, мъчещи се да го оневинят, и останалите “по-честни другари”. Всичко това става в края на 1961 год. Министър Георги Цанков нарежда да се изготви Правилник за режима и да се освободят по-леките нарушители. За няколко дни са освободени половината - около300 души- и се очаква лагерът да се премести на друго, некомпрометирано място. Извършените престъпления, обаче, са толкова многобройни и жестоки, че продължава активната намеса както на апарата на ЦК и Политбюро, така и на прокуратурата и на самия Тодор Живков. Назначени са няколко комисии за разследване на случая, като последната с ръководители Борис Велчев и Апостол Колчев изготвя доклада си и го представя за разглеждане от Политбюро на ЦК на 5.04. 1962 година. В този доклад се констатира, че през лагера в Ловеч са преминали общо 1200 души; от тях са освободени 810 души, 150 са починали и в момента там се намират 223 мъже и 33 жени. Потвърждава се, че режимът е бил извънредно тежък, трудът непосилен, физическите насилия повсеместни и пр. Предлага се закриване на лагера и търсене отговорност от съответните началници от МВР. Решението на ПБ по горния доклад е следното: лагерът да се разформирова, нарушителите да се освободят като криминалните случай се предадат на съдебните власти.Забележителни са наложените наказания на виновните: Мирчо Спасов, Цвятко Горанов, Петър Гогов и Николай Газдов получават “ПОРИЦАНИЕ”, а окръжния комитет на БКП-Ловеч получава “строга забележка”. На Главна прокуратура /др. Минчо Минчев/ се “обръща внимание”, защото не са сигнализирали навреме Партията! Страхотни /!/ наказания, безспорно, зад които личи пристрастието на Тодор Живков към престъпниците! Няколко дни след това, на 24 април, последните 209 мъже и 30 жени лагерници напускат Ловеч, скандирайки: “Да живее ЦК на БКП !”/!!!/. Следва период от 28 години, през който постепенно спомените за мъчителните месеци избледняват, близките на пострадалите мълчат, уплашени до смърт, голяма част от въдворените измират от болести, онеправдани и преследвани, а преките виновници – Горанов, Газдов, Гогов и Ръжгева- пенсионирани с високи пенсии, живеят спокойно на село. Мирчо Спасов е навършил 81 години след бляскава кариера. Демократичната власт, установена на 10 ноември 89 г., натоварва следващата година военният следовател полк. Лилко Йоцов да започне разследване на описаните престъпления. Последният изпълнява крайно добросъвестно възложената му задача, разпитва 550 свидетели и провежда –за съжаление, безуспешно- търсене на останки на погребани на о-в Магарец лагерници. Той потвърждава всички факти, изложени по-горе в труда на Хр.Христов и предлага ръководството на лагера да бъде съдено за убийство на повече от едно лице. Изложението му от 28.09.1990 г.е адресирано до Гл. прокурор на Републиката Евтим Стоименов. Крайно изненадващо е заключението на Йоцов: след много подробен анализ на действуващия в момента Наказателен Кодекс и по напълно формални причини, той ПРЕУСТАНОВЯВА наказателното производство поради наличието на давност за извършените престъпления. Действително, от 1962 г. до тогава са изминали 28 години и въпреки измененята на НК, който увеличава давноста на подобни престъпления от 20 на 35 години, Йоцов счита, че това изменение НЯМА ОБРАТНА СИЛА, т.е. не може да бъде приложено! Вместо това, той предлага на гл. прокурор да прояви законодателна инициатива и поиска от Нар. събрание специален закон за тези престъпления! Оттук-нататък следва една колкото тъжна, толкова и срамна за нашата политическа действителност история, която е предълга за разправяне и пълна с подмолни действия, тайни споразумения а вероятно и корупция, в резултат на които делото за лагерите е ликвидирано безвъзвратно. Накратко нещата са се развили така: прокурорът Стоименов не прави постъпки за извънредна поправка на НК. Следващият прокурор Гунев сезира както Върховния Съд, така и Великото народно събрание, но не среща никакъв отговор и съдействие! Следващият гл.прокурор Татарчев и неговият заместник Теофилов раздвижват замръзналото дело № 4/ 1990, задържат под стража Горанов, Газдов и Ръжгева на 20.04.92 г., докато болният Мирчо Спасов бяга от болницата! На 4 май същата година българските граждани виждат за пръв път лицата на престъпниците в медиите. Тодор Живков също е обвинен! Обвинителният акт се състои от 25 страници, обхваща 48 тома и е внесен на 17.12.92 г. във Върховния съд. Делото е насрочено за 8 юни 1993 г. Председател на съда е полк. Чирипов. Междувременно Горанов е починал от инсулт.Всички обвинени отричат престъпленията си и пледират за невинност. Адвокатите се позовават на давноста и считат процесът за незаконен. По тяхно искане процесът е отложен за 16 септември с.г. Междувременно е починал и Мирчо Спасов /14.07.93/. Неговата смърт дава основание на съда да възложи делото на Плевенския военен окръжен съд.Пълно объркване и суматоха. Става ясно, че в делото се намесват неидентифицирани фактори, които целят делото да се протака до безконечност. Делото започва да циркулира между Плевен и София, възникват нови процедурни пречки относно избора на съдебни заседатели и огромния брой свидетели. Ясно проличава заинтересованоста на определени среди виновниците да останат ненаказани. За съжаление, в играта са замесени както Върховния съд така и Народното събрание и Министерството на отбраната, които проявяват пълна пасивност по въпроса. Намесата на президента Желев също е безполезна – Чирипов е непреклонен чак до 25 юни 95 г., когато Върховният съд нарежда да бъдат пуснати от ареста Газдов и Ръжгева, прекарали в затвора по три години без присъди. Развръзката настъпва на 13 май 1997 г. когато Върховният касационен съд обявава за невъзможно да намери петима съдебни заседатели с необходимия ранг на пагона – полковнишки- поради което делото се замразява. Окончателното прекратяване на делото става едва през 2006 г., когато вече и пострадали, и виновни почти всички са си отишли от този свят и забравата е покрила с пепел едно от най-страшните престъпления на българския комунизъм. В тази игра на котка и мишки, продължила 16 години, са замесени толкова много лица и институции от най-висок ранг, че не се знае кой е по-виновен, кой подкупен и кой до глупост формалист. Едно е съвсем ясно, обаче: тъмните сили на БКП и нейната ДС сполучиха пак да излъжат демократичната общественост и да защитят своите престъпници. И сега да се върнем към заглавието. Вероятно интелигентните политически историци познават историята с френския капитан Драйфус в началото на двадесетия век. Историята на един несправедливо обвинен и осъден за шпионаж на доживотна каторга генерал-щабен офицер, изпратен в джунглите на Гвиана. Те трябва да знаят и как знаменитият писател Емил Зола се провикна напук на достолепните магистрати с тоги и на озверелите френски националисти: “АЗ ОБВИНЯВАМ!”. Раздели обществото на две , но постигна справедливост за жертвата Драйфус, който се завърна като герой. Ех, как през тези 16 години съдебна сага не се намери някой български Зола, да се провикне: “Осъзнайте се, български съдии, генерали и политици, нима считате че безнаказаноста и за най-безчовечните престъпления е признак на милосърдие и благородсво? И че така могат да се възпитават поколенията? Или човешкият живот не струва повече от сладкия шепот на тестето банкноти?” Но и да се намереше такъв човек, едвали щеше да се намери кой да го чуе. Май 2012 Павел Ангелов –Пулиев Пловдив /член наСдружението на независимите писатели/

Няма коментари:

Публикуване на коментар