петък, 12 юли 2013 г.

милост за графоманите!



                                   МИЛОСТ  ЗА  ГРАФОМАНИТЕ !

    Преди година и нещо по книжарниците се появи книгата на Росен Тахов  “Книга на гениите”. Макар и доста обемиста и ,следователно, скъпа, тя бе бързо изчерпана. Интересът към книгата е оправдан: едва ли в българската литература съществува толкова подробно, изчерпателно, документирано и, забележете, духовито представяне на една  група  творчесски работници, прието да се наричат графомани. Нека преди всичко да установим произхода на това понятие. Коренът на думата е “мания”, която означава душевна болест, непреодолимо влечение към нещо, вещ или дейност.  В  случая, прибавката   “графо” се отнася  към писането, съчиняването, изобщо към  сътворяването на произведения, съставени от писмени знаци. Ясно е, че с напредването на техниката за писане  тези произведения ще се увеличават  непрекъснато, като   понастоящем  никой не може да  ги изброи. Постепенно, обаче, човечеството разбира, че не всичко, което се пише, заслужава и да се чете. Така възниква проблема за графоманията.
  Проблемът е да се разграничи талантът, истинският писател или поет от амбициозния  некадърник, от  откровенния  блюдолизец или сметкаджия.  
  Как, обаче, да се отдели  зърното от плявата?  И как да се отдели, като понякога те са така размесени, че е трудно да се разбере и да се прецени, кое е художествено произведение и кое  имитация на такова.
  От висотата на своята , несъмнено, висока квалификация,  и в резултат на широко познаване и проучване на родната литература, авторът Тахов ни поднася имената на  двадесет и шест,  повечето полу-познати имена , на творци главно от първата половина на двадесетия век.  Това е времето на разцвета на ново-българската книжнина, на Вазов, Ботев, Яворов, Славейков и още плеада известни на всеки образован българин  поети и писатели. Време на различни идейни течения, на бурни дискусии, обвинения и груби обиди  между творци и критици. Превратът на 9-ти септември, обаче,  туря край на нормалния  културен живот  в страната. Признава се за  творчество единствено това, което ползва партийните интереси- т.е. крайно ограничено. Затова и примерите на Тахов почти са изключили творци от  предшествуващия период.
  Едно по-разширено разглеждане на въпроса изисква преди всичко класификация на темите, подбудите или целите на т.н. графомани.  Гледната точка на Тахов  е единствено художествено-естетическата. Той признава само произведения, плод на талантлив избор на темите, философски подплатени, изказани на изящен език, естествени и благозвучни рими, висока и всестранна интелигентност. Всичко останало е обект на подигравки или казано направо, книжен боклук. В това отношение книгата  изобилствува  с  забележителни хумористични случки.
  Не може да се отрече правотата на горното мнение. То е безспорно - но, то  е донякъде стеснено, високо академично, нетолерантно. То изключва от общата картина на  живота  значителна част от  преобладаващата  средна класа, по-точно  хората , заети  с  обикновена  трудова дейност, чийто досег с културата  е епизодичен и ограничен. / Някои наричат това суб-култура, но то е същото. Тук се сблъскваме с въпроси от по-висок ранг, като напр. произхода на  литературата ,  нейното предназначение  и др.п., които са извън настоящата статия./.  Смятам, че  въпросът за графоманството се нуждае от по-широка рамка, от институциално-обществен  подход, а не чисто естетичен.
  Да се върнем към въпроса за класификацията. Преди това да направим уговорката, че  между великите и всепризнати литературни произведения и най-презрените жалки и смешни самодейни опити лежи огромно разнообразие от междинни  степени-  стихове, романи, разкази, спомени, пътеписи,  есета и пр. и пр.- плод на  немалка мозъчна дейност, които трудно могат да се вкарат успешно в определени рамки. Да започнем с най-главната: как се вади хляба от пишещия?  Най-съществената отлика на пишещия индивид от любителя е тази, че признатият писател се изхранва от продажбата на своя труд, докато  за  любителят-графоман това е странично занимание, един вид хоби, от което той най-често реализира само загуби. /Изключенията от това правило са множество, но то не променя действителноста/. Организираният писател има своя престижна организация, административно ръководство, печатен орган и всичко необходимо за успешна дейност.По този начин статутът му става мечта за любителя. Следва веднага въпроса- а защо  продължава да пише? Тук е една от  причините, които дават предимство на графомана: той пише защото чувствува нужда  от  изява на личноста си, много често  и защото го вълнуват обществените проблеми,  всемирни и вечни въпроси относно нравите, живота и  смърта,  политическите събития, бъдещето и т.н. С една дума,  той не се задоволява с ежедневието, с материалното около него, а  разсъждава, чувствува и откликва на интелектуални, отвлечени въпроси. В същото време професионалният, организираният писател много често изпада в положение да работи единствено за материалното си благополучие, за славата си, за властта си...В тази категория г-н Тахов си позволява да вкара съвременника си Ст. Ц.  Даскалов, удостоявайки го с прозвището “ударник” за неговите 110 бр. издадени заглавия. Разбира се, за “ударници” могат да  се обявят и не-малко настоящи журналисти, тъсещи единствено златния телец във описания на пикантни истории, лъжлива информация и раздути факти. Произведенията им съставят т.н. по руски “халтура”, на която плащаха данък и  седмичните писачи по мое време Слави Езеров и Джеимс Оворбаг /чети обратно “Габрово”/ на брошурки с криминално и  порно  съдържание,  предназначени за  таксиметрови шофьори и  слугини. Тахов не е пропуснал и тях!  
  Следващата категория са службогонците, ласкателите, химнопевците. Разбира се, при тоталитарния режим  организираните професинални писатели са далеч, далеч напред.  Любителите са жалки  проскубани палета, обречени на  забрава или, ако са си позволили волен език, пратени на курорт из  многобройните ТВО.  Блюдолизците получават държавни награди, привилегии, слава, постове и всичко, каквото пожелаят. Те се надпреварват кой да бъде по-по-красноречив от останалите. Тахов споменава само няколко от тях, като напр. Орлин Орлинов с неговите отлично композирани “Ода за СССР”, “Чилийска фиеста”, “Родопският бръснар”- безспорно силни и талантливи произведения. Споменат е и големия родолюбец, тетевенецът Любомир Бобевски, автор на текста на “О, Добруджански край” и на  десетки патриотични стихове, възпяващи българските войни, в които преобладават  изразите “На нож!” и “Ура”! Изобщо  войните за обединение на България са вдъхновявали  почти всички звани и незвани поети. За тях няма дележ на богоизбрани и “цървулковци”.
  Особено място заема  творчеството на Трендафил Акациев- един псевдоним, обединяващ  няколко- над тридесет!- критично настроени към  властта  /от какъвто и да било цвят/ творци, като Недялко Йорданов, Фирко Иванов, Васил Станилов, Петко Братинов и т.н. Съпричастен към този своебразен , анонимен герой, е бил и Радой Ралин.  Тяхните  духовити епиграми и игриви стихове ще предизвикват  дълги години  духовно скопените граждани. Ето напр.някои от тях:
  Край инкубатора в бяла премяна
  инкубаторка стои.
  А до нея началник смяна
  яйцата й брои.

И още:
  Пристъпва тя- изящна, руса.
  И моето сърце разби.
  Защото изотзад се друса
  като изящно малеби.

  Политически:
   О, картофът е злочест
   зад  желязната завеса!
   Вадят го с ръка до днес
   враговете на прогреса.
   А във нашия лагер
   ние го вадим
   със багер!  

   Сериозните критици ще приемат горните редове за опростителски и просташки, но едва ли останалите – със интелигентно чувство за хумор- ще са съгласни.
  Но да продължим с класифицирането.  Общ стремеж на всички автори, професионалисти и любители, талантливи и квази-такива – е да бъдат признати от своите читатели. Действително, ако липсват такива, писането губи смисъл. За какво ще послужат изписаните  с пот и мъка стотици тонове хартия, ако стоят заключени в чекмеджетата?  Да си завиват сиренето наследниците? С напредъка на печатарската технология всеки получи възможност с малко  пари да излее мислите си  върху белия лист- а по-нататък? Ето проблем, с който се сблъсква всеки начинаещ, амбициозен автор. Разпространителите-книжари са търговци, които търсят печалба от стоката си. За да са сигурни, че книгата, която предлагат, ще се продава, те търсят известни имена. Тогава и те ще се опаричат. Пускат се в ход класически средства: рекламата,  бонусите а заедно с тях и приятелските връзки и проценти...Човешко е да искаш да станеш известен, да  узнаят хората какво си измислил, какво предлагаш и какво укоряваш. Но пазарът си е пазар, макар и на духовна продукция. Решението е да се отворят книжни магазини за т.н.”самиздат”- но това е друга тема.
  Особено важно качество на всеки занимаващ се с литературна дейност е неговото образование, начетеност, обща и специална култура – с една дума неговата духовна същност. Не можем да очакваме от един затънал  до гуша в ежедневни грижи за насъщния  оголял и обосял  бедняк да да се впечатлява от проблемите на обществото или от благозвучието на римите.  Стара истина е поговорката: гладна мечка хоро не играе. Ако ползваме марксическа терминология,  всяко изкуство  е  “надстройка”, т.е. върви след жизнените нужди като храна, здраве, жилище и пр. Известният журналист от преди  втората  световна война Тодор Кожухаров  /псевдоним  Федя Чорни/ отбеляза: ако оставите и Гьоте една седмица гладен, и той ще стане канибал! /Прекалено грубо казано, но ефектно и по принцип правилно/. Професионалните писатели държат на  специалното образование и  с голяма доза прямота  наричат  нагазилите в тяхната област  любители  “фасулковци”./Вж. Пенчо Славейков/. Авторът на  разглежданата  антология  Р.Тахов посочва  съвестно за всеки представен “гении” биографични данни.От тях можем д видим, че малцина са с подходяща квалификация. Повечето са самоуци без академично звание. Един /Семков/  е тепавичар и готвач, друг е колбасар, трети химик, няколко са офицери и т.н. Потвърдена е известната истина, че образованието не прави таланта. То само му помага да израстне, а дарбата е от Бога. И тя определя съдбата му.
  Дълбоко несправедливо е да се подиграваме на графоманите. Това е равносилно да се подиграваш на един хром пенсионер, че е куц и стар. Това е съдба, а не недостатък. Любителите писатели също имат какво да кажат на обществото, да го обогатят по свой начин,  понякога и да го  разсмеят. Целта на настоящата  статия е да се пресече стемежа на богоизбраните да се величаят,  като презрително наричат  свите подражатели “гении” или “фасулковци”. Те не са гении, но не са и излишни,  те са просто просто едни наивници  в плен на духовни интереси.
   Графоман – това звучи похвално!

                    Юни 2013.                          Павел  Ангелов - Пловдив

Няма коментари:

Публикуване на коментар