ОРДЕН ЗА ХРАБРОСТ
Днес, ден на победата, 9 май, когато бе обявен края на втората световна война, ще разкажа как получих моя орден за храброст за участието ми в първата фаза на войната -кампанията в македонските планини през есента на 1944 година.Ще започна без предисловие, направо с голите факти:
Стояхме скупчени около командира на ротата пор. Кацаров в подножието на някакъв връх - кой ден беше това и коя планина не мога да кажа, защото в Македония съм бил само два пъти и в паметта ми е останало впечатлението, че тя се състои само от планини, едно напомнящо на град претенциозно селище - Скопие - и всеки срещнат е подозрителен мошенник. Естествено, беше късна есен, германските войски бяха почти напуснали окупираните земи и техни закъснели части се промъкваха от Либия и Гърция към Австрия.Пред ротата стоеше един горист хълм и една пътека между дърветата, покрита с пожъртели листа.За да си представите по-добре обстановката, все едно че сте пред хълма Джендем-тепе в Пловдив в мрачен есенен ден и не се чува никакъв звук.Поручикът извади от гърлото си гъгнив глас и запита с пресекулки: има ли доброволци да тръгнат нагоре първи пред всички? Разбира се, всички се направиха на глухи.Мълчание.Беше получена заповед да се овладее височината от нашите части. Не се знаеше къде е неприятелят, какъв е, многоброен ли е и т.н. В миг си представих затруднението на ротния: кого да избере за евентуална жертва..Всички бяхме млади и здрави младежи, повечето със средно образование- кого да посочиш2 Обхвана ме някакво непонятно съжаление към командира- сега, след близо сто годишен опит, разбирам, че това е особеност на характера. Това е съдба, решение на заровете във опровержение на Айнщайн: дали този предателски ген да се включи в комплекса при създаването на индивида?
Той е от чирпанския род, не е пулевски-дано го няма при оформянето на многобройните ми внуци и правнуци при смесването на митиризовски, родопски, пазарджишки и какви ли не още генеалогични наследствени фактори. Липса на достатъчно амбиция и самочувствие,прекалена скромност и срамежливост, отсъствие на каквато и да било артистичност и пр. крайно важни за прогрес качества.Кацаров не ми е роднина, нито дори при- приятел, той е от друго тесто направен.Той не би ме разбрал, ако му кажа, че само от с
съжаление към него /!/отворих уста и промълвих: аз искам да отида ..
Какво стана по-нататък:Командирът прикрепи км мен едно помаче -Иван, даде му една лека картечница "Сброьвка" и му нареди да ме охранява. Тръгнахме нагоре двамата по меката пътека, като се услушвхме и оглеждахме крайно внимателно за секретни германски постове. Цареше подозрително спокойствие.Иван разбираше заповедта да пази лично себе си и се мушеше из шубраците, та се налагаше често да го викам на висок глас. Зад нас не тръгна никой. Чакаха резултата от нашето разузнаване.
След около половин час шляпане по меката пътека нагоре км върха без следа от живи същества, почти стигнахме върха. Това бе потънала във висока трева поляна, залята от следобедното слънце.Аз се изправих на края на гората и погледнах насреща, чудейки се какво да правя по. нататък.Минаха минута-две. Иван пак се бе скрил из гъстака. Както стоях така изправен и замислен, срещу мен от края на гората се подаде човешка фигура. В миг тя се превърна в униформен и напълно екипиран немски офицер. Той държеше пистолет в лявата си рака, насочи го към мен и съвсем разбираемо и правилно произнесе на български език:
"Предай се, болгарино!"
Не се наемам да позная как би отговорил всеки друг на мое място. От негова гледна точка, обаче, това искане бе фатална глупост.ТОй нямаше никакви предимства. Аз не бях в безизходно положение за да се предавам, при това в ръцете си имах картечен пистолет- немски шмайзер с натъкнат пълнител с 20 патрона! Нямах никакво време за размисъл или колебание
Свих палеца на дясната си ръка - изтрещя остър откос от няколко куршума към самонадеяния германски войн. Той падна и се изгуби във високата трева.
След няколко минути цялата рота се намираше на поляната. Поручик Кацаров нареди на двамата придадени към нас санитари да качат на носилка ранения и да го отнесат някъде за превръзка.Школникът Згалевсдки от Ловеч му присвои парите и документите, аз му взех само пистолета и бинокъла. Мисля, че взех и снимката му, която много по-късно пратих в Германия но никой не ми отговори.Потърсх следи и в България от него при лечениено му -ако е имало такова- но не се откри нищо. Кой ще се интересува от някакъв си немски запасняк при наличие на милиони жертви1
четвъртък, 9 май 2019 г.
вторник, 7 май 2019 г.
Отровата рицин
Една истинска почти невероятна история.
животът е пълен с изненади- ще Ви разкажа един случай- как по някаква щастлива случайност се спасих от почти сигурна смърт и то от една от най-силните отрови - рицин ! -същата, от която загина непрежалиния наш писател Георги Марков. Парадоксално е, че аз, който съм инициатор на кампанията за увековечаване паметта на този несъмнен герой и председател на едноименното гражданско сдружение със същото име - независимо че бях забравен от самонатоварилия се с тази задача комитет от високопоставени служебни лица с много средства начело с д-р Лазаров и милионите му долари -и бях наясно с съдбата му -щях да стана жертва на същата подла субстанция. Ето как стана това:
Около средата на миналия век имах някаква работа в завода "Георги Кирков" в София.Посетих завода и потърсих юрисконсулта. Беше около обед и в стаята му се бяха събрали няколко души, които обсъждаха авторитетно проблеми с селските имоти, вили, залесяване и т.н.Беше време, когато на мода бяха вилните имоти /ранчетата/ и хората бяха хукнали по полетата и запустелите села. На бюрото на юриста бяха пръснати шепа семена, които хората подмятаха и разглеждаха.
След като обиколих цеховете на завода и събрах необходимите за експертизата ми данни стана време да си тръгвам обратно - върнах се при юриста да си взема чантата - беше свършило работното време и всички се бяха разотишли. Събрах в шепата си останалите на масата семена - реших, че са слънчогледови /!/ и си тръгнах. Междувременно цъкнах няколко зърна между зъбите си - хареса ми стипчавия им вкус . Продължих да хрупам стипчавите семена и докато чаках трамвая на спирката. По-нататък всичко продължи нормално:качих се на влака за Пловдив, привърших зърнената закуска и когато наближих гара Стамболийски усетих, че нещо става в стомаха ми. Докато се прибера от гарата до в къщи вече бях тежко болен.
В къщи се тръшнах на леглото, Повалиха ме непрекъснати позиви за повръщане, диария и страшно сърцебиене.Най-лошото обаче бе това, че не знаех как да обясня причината , не можех да назовя какви бяха опасните семена. Съпругата ми, лекар с помощта на Бърза помощ
не знаеше каква противоотрова да ми приложи!Разрови старите книги-учебници и предположи най-сетне, че може би съм чоплел семена от рицин!Прочете диагнозата и и зхода от тежкото състояние:изход ЛЕТАЛЕН. Никаква противоотрова.!! А бях само на 40 години, здрав, прав,млад мъж с две малки деца..Историята с Георги Марков още не бе известна, нито с Владимир Костов, нито изобщо се знаеше нещо за рицина като отрова.В задния двор на дядовата къща в Карлово имаше един рицинов храст с прекрасни алени цветове, но ние,децата, се пазехме от него.Опасна красота!
Не зная дали някои води статистика за отровените в България, но ми се струва, че ние двамата с полковника от ДС Костов можем да се гордеем, че сме се една спасили по чудо от
една упорита безспорна смърт.Той -поради дебелата си жилетка ,аз- поради здравата си и млада физика. Или съществува и някаква неизвестна още причина срещу този бич, поразил
с помощта на престъпници талантливия Джери ?
..
четвъртък, 2 май 2019 г.
Альоша
От висотата на моите 96 години, които навършвам днес, си позволявам да направя някои съществени корекции в становищата си, изразявани в течение на годините в публикации и устни мнения на публични места. На първо място е промененото ми становище относно паметниците на Съветската Армия, в т.ч паметникът на Альоша в Пловдив. които считах, че следва да бъдат демонтирани и лишени от уважение като вредни за възпштанието на младежта и неотговарящи на историческата истина. Сега разбирам, че те следва да бъдат разтоварени от всякакви политически идеи и приемани единствено като признание за патриотизма и жертвоготовноста на обикновения руски гражданин, векове потискан и мачкан като безправен роб на помещици и политици. Той заслужава само съжаление и съчувствиепред света заради огромното количество жертви и страдания. Разбира се, оголването на тези паметници от комунистическата им обвивка е един неимоверно труден и продължителен процес, който ще продължи години и не се знае как ще завърши - но без една искрена, дълбока и прочувствена декларация от най-висшите органи на съответната партия това не може да се случи. Може би това означава и основно реформиране на вековната партия ?Може би, но без това процесът е немислим. Ето къде трябва да бъдат насочени усилията на всички сегашни врагове на съветските военни паметници.Непосилна ли е задачата?Ще се намерят ли сторонници на тази идея? Или ще срещнем вечното: с кръв сме я взели, с кръв ще я дадем?
неделя, 3 март 2019 г.
Преоценка на факти и обстоятелства.
Осъдително ли е с течение на годините човек да променя своето мнение по различни въпроси, събития,личности и т.н. или това е нормален процес за всеки разум, участвуващ активно в живота на обществото?.Ако тази промяна не е много честа и не е солидно аргументирана може да бъде приета без обикновените възражения. В моя случай с течение на годините сега преценявам, че борбата ми с паметниците на съветската армия и по-специално срещу пловдивския Альоша е била неправилна и това следва да бъде корегирано . Разбира се, без сътрудничеството на мощната БСП такава позиция би изглеждала като крах на демокрацията пред комунистическите идеи и попълзновения във всички области на живота. Исторически факт е, че БКП завзе властта продължение на 60 години само благодарение на наличието на съветски войски у нас и се крепеше единствено от тяхната сила. Тук лежи и същността на въпроса : паметниците на съветските войници следва да се разтоварят от партийна идеология и се схващат единствено като уважение към подвига и съдбата им. Това изисква огромна идеологическа работа сред партийните агитатори. Бедният съветски войник е бил векове един роб на дворянството. на държавата и на партията и накрая хвърлен като пушечно месо срещу германските танкове. Той заслужава единствено съжаление и уважение за своята жертвоготовност и не може да бъде обвиняван за безчовечната комунистическа идеология.
Едно подобно схващане за образа на съветския войник може да послужи и за сближаване на политическите противоречия между политическите сили в момента ако същите желаят това - в името на националното единство и интереси .но пътят е страхотно труден и дълъг.
Призовавам всички мои приятели и последователи да имат предвид гореказаните мисли и се съобразяват с тях, а политическите опоненти поемат кръста на помирението.
Осъдително ли е с течение на годините човек да променя своето мнение по различни въпроси, събития,личности и т.н. или това е нормален процес за всеки разум, участвуващ активно в живота на обществото?.Ако тази промяна не е много честа и не е солидно аргументирана може да бъде приета без обикновените възражения. В моя случай с течение на годините сега преценявам, че борбата ми с паметниците на съветската армия и по-специално срещу пловдивския Альоша е била неправилна и това следва да бъде корегирано . Разбира се, без сътрудничеството на мощната БСП такава позиция би изглеждала като крах на демокрацията пред комунистическите идеи и попълзновения във всички области на живота. Исторически факт е, че БКП завзе властта продължение на 60 години само благодарение на наличието на съветски войски у нас и се крепеше единствено от тяхната сила. Тук лежи и същността на въпроса : паметниците на съветските войници следва да се разтоварят от партийна идеология и се схващат единствено като уважение към подвига и съдбата им. Това изисква огромна идеологическа работа сред партийните агитатори. Бедният съветски войник е бил векове един роб на дворянството. на държавата и на партията и накрая хвърлен като пушечно месо срещу германските танкове. Той заслужава единствено съжаление и уважение за своята жертвоготовност и не може да бъде обвиняван за безчовечната комунистическа идеология.
Едно подобно схващане за образа на съветския войник може да послужи и за сближаване на политическите противоречия между политическите сили в момента ако същите желаят това - в името на националното единство и интереси .но пътят е страхотно труден и дълъг.
Призовавам всички мои приятели и последователи да имат предвид гореказаните мисли и се съобразяват с тях, а политическите опоненти поемат кръста на помирението.
петък, 3 август 2018 г.
Смисълът - роман от Л.Филипова.
Скоро дочетох гореказания "роман". Развихрена до немай къде фантазия. Идеите бъкат от всички страни на познанието.Засягат най-трудните въпроси на философията и всички науки!Каква смелост! И отзиви на Солаомон паси, на Алек Попов, на проф. Пимпирев...Положителни, разбира се.Питам се, дали са им платили за тях?..Но изобилието от фундаментални въпроси на битието и елементарни фантастични отговори не е достатъчно книгата до се нарече "роман". Доскучава ти и я захвърляш преди да стигнеш до края. Какво мислят по въпроса уважаемите рецензенти?
събота, 3 февруари 2018 г.
истанбулската конвенция
ИСТАНБУЛСКАТА КОНВЕНЦИЯ
В същност става въпрос за легитимиране - по-правилно е да го наречем включване в обществения живот наравно с всички останали социални, икономически, политически и пр. обществени групи още една малко странна формация, отличаваща се от мнозинството обикновени хора с особени предпочитания главно в моралната и емоционалната сфери. За съжаление, тези хора много често имат и биологични полови разлики, което ги прави ясно различими и уязвими.Доказано е, че тези разлики са генетично обусловени и те не могат по никакви начини да бъдат изменени.Тези индивиди хората наричат гейове, педерасти, хора с лява резба, лесбийки, извратеняци и др.п.Не съм срещал проучване за броя на хората с подобни качества, но изглежда броят им е значителен, щом от известно време светът се занимава с тях.
Тази група хора не представляват каквато и да било опасност за обществото, освен в някакъв краен особен случай. Те знаят своето особено положение и се стараят да го крият доколкото е възможно. Според мен, те трябва да се считат като частично увредени , специален вид инвалиди,което следва да се има предвид. Очевидно никому не е пречка ако дадено лице има предпочитания към блондинките или мургавите свои подобни, или дори при специални обстоятелства боготвори пениса пред вулвата -кому влиза в работа този вкус? В този ред на мисли, продължавайки логически напред ще стигнем и до самоопределянето на всяка личност на собствения си пол : мъж, жена или нещо друго, дори животно или растение, до границата приета за лудост. Разбира се, никому не е приятно да се занимава с ненормалници, но ...поклащаш глава съжалително и отминаваш.Такъв е животът. ! Всичко има в него.Нямаш право да сложиш всички в един калъф! И който не се побира в него .-вън! Вместо да го прикоткаш, да го разбереш и приемеш..Така че, свийте разпенените си знамена, проявете интелигентен модернизъм, подпишете конвенцията и успокойте разбунените съвести.
В същност става въпрос за легитимиране - по-правилно е да го наречем включване в обществения живот наравно с всички останали социални, икономически, политически и пр. обществени групи още една малко странна формация, отличаваща се от мнозинството обикновени хора с особени предпочитания главно в моралната и емоционалната сфери. За съжаление, тези хора много често имат и биологични полови разлики, което ги прави ясно различими и уязвими.Доказано е, че тези разлики са генетично обусловени и те не могат по никакви начини да бъдат изменени.Тези индивиди хората наричат гейове, педерасти, хора с лява резба, лесбийки, извратеняци и др.п.Не съм срещал проучване за броя на хората с подобни качества, но изглежда броят им е значителен, щом от известно време светът се занимава с тях.
Тази група хора не представляват каквато и да било опасност за обществото, освен в някакъв краен особен случай. Те знаят своето особено положение и се стараят да го крият доколкото е възможно. Според мен, те трябва да се считат като частично увредени , специален вид инвалиди,което следва да се има предвид. Очевидно никому не е пречка ако дадено лице има предпочитания към блондинките или мургавите свои подобни, или дори при специални обстоятелства боготвори пениса пред вулвата -кому влиза в работа този вкус? В този ред на мисли, продължавайки логически напред ще стигнем и до самоопределянето на всяка личност на собствения си пол : мъж, жена или нещо друго, дори животно или растение, до границата приета за лудост. Разбира се, никому не е приятно да се занимава с ненормалници, но ...поклащаш глава съжалително и отминаваш.Такъв е животът. ! Всичко има в него.Нямаш право да сложиш всички в един калъф! И който не се побира в него .-вън! Вместо да го прикоткаш, да го разбереш и приемеш..Така че, свийте разпенените си знамена, проявете интелигентен модернизъм, подпишете конвенцията и успокойте разбунените съвести.
понеделник, 20 ноември 2017 г.
ЗАД ФАСАДАТА
Доста се колебах преди да напиша настоящия материал. Причините са разбираеми: да обвиняваш другите, когато сам си си виновен за несполуките е непочтенно, обаче когато тези "други" в спомените ти не ти дават мира , убиват и без това минималното ти самочувствие и те карат да мислиш за смъртта като единствено утешение..тогава?...
Основата на всичко започна с моята "обществена дейност", чиято мания ме завладя около четиридесетте-петдесетте ми години. Нещо се събуди в мен, взех да се вглеждам в духовните проблеми на хората , които , впрочем, не ги вълнуваха но аз смятах, че са важни! Вторачих се в паметника на "Альоша", запитах се какво означава наличието му в най-високата точка на града и сметнах, че наличието му е предизвикателство и унижение за българите и че той трябва да слезе от мястото си, защото не го заслужава! Позата му на суверен -победител беше
нахална, недопустима и несправедлива. Какво бе направила Съветската армия за България, освен да доведе на власт една вманиачена върхушка от глупаци, извършила купища престъпления от всякакъв вид, включително жестоки убийства, мъчения, депортации, и какво ли не в името на фалшиви идеи и идоли!
Проучих историята на паметника, неговите инициатори и строители, както и конструкцията му - и реших, че историческата справедливост изисква той да бъде снет от мястото си и захвърлен -преместен другаде някъде, където заслужава жалката си същност. Основах сдружение - еднолично - Защита историческото достойнство на Пловдив се назначих за негов Председател.. Започнах с публикации срещу паметника и си навлякох умразата на хиляди пловдивчани и особено на червеното ядро от тях, както и на ...защо ли.. на евреите тук! Дори си направих труда да разработя проект за свалянето на Альоша , който отпечатаха в приложение на в-к "Глас".Доколко проектът е изпълним е друг въпрос - той изисква и малки взривове, и две мощни лебедки , допълнителни съоръжения и пр.Важното е, че съществува такъв проект и той е мой..А паметникът е огромен, с огромна тежест и размери.
Днес, след като изминаха повече от петдесет години от тогава и комунизмът се оттече от историята /да се надяваме/ и политическото и и икономическото му значение избеля , имам друго мнение: паметникът трябва да остане като величествен надгробен камък на милионите жертви - бедни младежи, мъже и жени, загинали за фалшиви идеи и, между другото и в защита на родината си! Никакво каквото и да било друго значение не бива да се отдава на този паметник. Разбира се, никой не може да попречи на вкаменените червени мозъци да си спомнят със умиление за славното сталинско-ленинско минало!
За съжаление, много трудно е да втълпиш в хората твоето мнение и да прекъснеш съществуващата в момента и продължаваща ожесточена "война на паметниците". Как да убедиш Иво Инджев или философа Грънчаров?
Доста се колебах преди да напиша настоящия материал. Причините са разбираеми: да обвиняваш другите, когато сам си си виновен за несполуките е непочтенно, обаче когато тези "други" в спомените ти не ти дават мира , убиват и без това минималното ти самочувствие и те карат да мислиш за смъртта като единствено утешение..тогава?...
Основата на всичко започна с моята "обществена дейност", чиято мания ме завладя около четиридесетте-петдесетте ми години. Нещо се събуди в мен, взех да се вглеждам в духовните проблеми на хората , които , впрочем, не ги вълнуваха но аз смятах, че са важни! Вторачих се в паметника на "Альоша", запитах се какво означава наличието му в най-високата точка на града и сметнах, че наличието му е предизвикателство и унижение за българите и че той трябва да слезе от мястото си, защото не го заслужава! Позата му на суверен -победител беше
нахална, недопустима и несправедлива. Какво бе направила Съветската армия за България, освен да доведе на власт една вманиачена върхушка от глупаци, извършила купища престъпления от всякакъв вид, включително жестоки убийства, мъчения, депортации, и какво ли не в името на фалшиви идеи и идоли!
Проучих историята на паметника, неговите инициатори и строители, както и конструкцията му - и реших, че историческата справедливост изисква той да бъде снет от мястото си и захвърлен -преместен другаде някъде, където заслужава жалката си същност. Основах сдружение - еднолично - Защита историческото достойнство на Пловдив се назначих за негов Председател.. Започнах с публикации срещу паметника и си навлякох умразата на хиляди пловдивчани и особено на червеното ядро от тях, както и на ...защо ли.. на евреите тук! Дори си направих труда да разработя проект за свалянето на Альоша , който отпечатаха в приложение на в-к "Глас".Доколко проектът е изпълним е друг въпрос - той изисква и малки взривове, и две мощни лебедки , допълнителни съоръжения и пр.Важното е, че съществува такъв проект и той е мой..А паметникът е огромен, с огромна тежест и размери.
Днес, след като изминаха повече от петдесет години от тогава и комунизмът се оттече от историята /да се надяваме/ и политическото и и икономическото му значение избеля , имам друго мнение: паметникът трябва да остане като величествен надгробен камък на милионите жертви - бедни младежи, мъже и жени, загинали за фалшиви идеи и, между другото и в защита на родината си! Никакво каквото и да било друго значение не бива да се отдава на този паметник. Разбира се, никой не може да попречи на вкаменените червени мозъци да си спомнят със умиление за славното сталинско-ленинско минало!
За съжаление, много трудно е да втълпиш в хората твоето мнение и да прекъснеш съществуващата в момента и продължаваща ожесточена "война на паметниците". Как да убедиш Иво Инджев или философа Грънчаров?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
