От корицата ме гледат две очи под надвиснали вежди и набръчкано чело, погледът каточели пита: ще ми повярваш ли или не? Страниците са над 600 а заглавието заинтригуващо: “Панихида за мъртвото време”. Още оттук започва лъжата, защото авторът е забравил да сложи кавички на прилагателното “мъртво”. Не “мъртво”, а приказно, великолепно, незабравимо е това време, защото то е прекарано сред музите на Парнас и боговете на българския Олимп.
Чета и потъвам в мекото кресло в компанията на световно известни писатели и поети, журналисти, интелектуалци, любувам се на тропически плажове през илюминаторите на “боингите”, възхищавам се на недостигнати образци на световната култура и всичко това удавено в неизброимо количество уиски...Да, уиски, защото то е питието на жадния за лукс българин, закърмен с простонародната гроздова...Всеки задушевен разговор за изкуство, поезия, а можеби и за политика /която не се споменава често/, воден със стотиците интелектуалци на века, запленени от великия “социален експеримент” на Ленин и Сталин, е съпроводен непременно с това съвременно питие. Модерен свят, няма що, щом сме тръгнали на запад с благородна мисия, ще караме по тяхния модел.
“Полезни идиоти” бе нарекъл Ленин своите адепти, обитаващи загнилите демократични държави на света, които се възхищаваха от успехита на социализма в СССР. Те не подозираха и частица от трудностите, мизерията, престъпленията, които съпровождаха гигантските усилия за догонване икономиката на развитите страни, която последните бяха развили без октомврийска революция, само благодарение на своя интелект. Малцина от тях бяха се решили да посетят Съветския Съюз – между тях бе и социалистът Ерио от Франция и българският професор Асен Златаров- там бяха посрещнати както княз Потемкин водеше царица Екатерина по Волга- с изкуствени благоденстващи къщички на щастливите селяни...и те повлякоха след себе си наивниците.
Тъкмо тези леви интелектуалци се постара изненадващо Людмила Живкова първо да привлече за каузата на залязващата българска културна идентичност. Тази идентичност бе потъпквана постепенно и последователно благодарение на продажни учени и политици до такава степен, че се отричаше езикът на Кирил, Методи и Климент да е български и се преименува на църковно-славянски едвали не с руски произход! За измъкване от тресавището на забравата Л.Живкова избра за свой главен помощник даровития и гръмогласен поет Любомир Левчев, комуто поставя задача да обедини колкото се може повече световни поети и писатели за прослава на...какво? Левчев не обяснява какво, но за всеки що-годе интелигентен човек е ясно, че то не може да бъде друго освен комунизъм, социалистически реализъм, про-съветска политика във всички области на междудържавните отношения. Енергичният поет проявява удивителна работоспособност. За пет години – от 1977 до 1982 г. –той провежда шест международни срещи на писателите в София. Разбира се, присъствуват изключително лица от червения край на световния литературен спектър. Немският вестник “Ди Велт” уточнява: “Броят на участниците в “Интерлит 82” е обратно пропорционаленна писателската значимост”.Какво се разисква и решава на тези срещи Левчев не казва, но една от целите се постига с пищни почерпки и разходки из страната.Междувременно нашумелият поет е вече постигнал значителни успехи в своята кариера: от гл. редактор на в-к Литературен фронт той е скочил вече в председателството на Отечествения фронт, председател на Съюза на писателите и заместник председател на Комитета по култура- т.е. пръв помощник на “незабравимата” Людмила. Дъжавният глава Тодор Живков му е като духовен баща и той го включва в своята ловна дружинка под завистливите погледи на колегите.
Тук следва да направя едно отклонение. Въпреки уговорките от всякакъв вид трябва да се признае, че поменатите литературни срещи имат своето оправдание и са допринесли безусловно за популяризиране българската идентичност по света. Идентичност в културната област, подтисната от огромната тежест на съветската пропаганда и русофилията, събудена в последния момент преди окончателното ни приобщаване към великия Съветски Съюз- което, за щастие, не се осъществи. По света започна да се говори и пише за българските певци, появиха се и преводи- внимателно подбрани!- на български автори, разровиха се и излязоха на яве значителни факти от старобългарската история, заговори се за тракийско изкуство... Разбира се, това своего рода възраждане не можеше да не възбуди страх у нечии замъглени от любов към всемирния комунизъм умове. Дори и самият Живков е правил забележки в този смисъл на дъщеря си! Авторът на “Панихидата...” е отразил подробно своите безбройни пътувания и срещи с именити световни творци от различен цвят. Да изброим някои: Висоцки, Евтушенко, Хайнрих Бьол, Роблес, Колдуел, Греъм Гриин, Маркес, Локеш Чандра и още десетки имена на светила. Доста страници е отделил на посещението си заедно с Людмила на Индия, където последната изпада под фаталното влияние на йогизма. Читателят основателно ще се зачуди как авторът е запаметил част от диалозите и подробности от обстановката на многобройните си срещи- това може да стане само с помоща на редовно воден дневник, ако не е измислено. Учудващо е също как авторът е успял да осъществи контактите си без добро познаване на английски език и изобщо на някой западен език, а си служи почти винаги с преводачи.
Трябва да се признае ловкоста на автора при воденето на разговорите с различни по идеология лица и творци. Както сам определя своята задача, стремежът му е бил “да отвори дупка в желязната завеса”. Ако това се прави без задни мисли-благородна задача, но как да се вярва на философия, която поставя класовата борба на първо място в общественото развитие? Ключовата идея на Левчев е била “конвергенция”, което понятие след краха на студената война изгуби всякакъв смисъл. А и самото отношение на поета към политическите герои от онова време, като величаенето на Георги Димитров и Сталин и отричането делото на Хрусчов и Горбачов прави поведението му съвсем притворно, дотолкова, че американският посланник Кенет Хил с известна доза изненада го запитва: “Как така сте комунист?” Коментатор с не дотам префинен език би го нарекъл един обикновен мошенник.
Епохата, която обхваща творбата на Левчев е между 1950 г. та чак до наши дни-2010 г. Епоха, изпълнена с грандиозни събития с технически и политически измерения. Човекът стигна луната, изнамерен бе компютъра, Съветския Съюз рухна като “колос на глинени крака”, редица поробени народи се освободиха от чуждо владичество- и то без сериозна война почти 70 години! Невиждан исторически случай. Всичко това е споменато и примесено в спомените на поета. А това, което става в България по това време- той почти не го забелязва! Интересува го единствено неговото лично издигане, дейноста му като председател и сътрудник на различни властови институции, преводите на стиховете му, известноста му... А в този момент в България се вършат чудовищни неща: хиляди хора са подложени на тотално следене, мрежата на ДС фактически управлява държавата, невинни люде загиват в адски лагери, водят се процеси против изявени партийни личности, икономиката затъва...но за това нито дума! Поетът витае в облаците, живее на Парнас сред богини и богове, движи се и пътешествува по белия, красив свят, обвеян с любов и възхищение. Четеш и се унасяш: какъв талант, какъв живот, какво щастие! И не забелязваш че тук мирише на самовлюбеност, на поза, на лека маниакалност. Многобройните цитати на философи и писатели от древноста до наши дни, както и споменаването на десетки световни културни творци навеждат на същата мисъл. Вижте какво зная, колко съм начетен, колко съм мъдър!
Впрочем, същото впечатление се добива и от прочита на автобиографичната му трилогия: “Убий българина”, “Ти се следващият” и последната “Панихида..” Сякаш четеш Ода на нарцисизъм! Няма проблеми, няма нещастия, няма беззаконие, подлост, бедност!
Сега следва да направя едно признание: всичко това е написано с изящен език, с игрива, лека фраза, разказано занимателно, както подобава на интелигентен творец. Чете се с удоволствие и интерес.Може би това е предостатъчно за мнозина, но едвали ще задоволи търсачите на истината, на всеобщата, обективна истина.
Чест прави на автора епизодът със срещите му с Георги Марков, злощастната жертва на престъпния болшевизъм. Известно е, че в младоста си –през шестдесетте години- тримата вече популярни творци Стефан Цанев, Любомир Левчев и Георги Марков са били приятели и духовно близки. Възмущававали са се от грубия контрол на партията върху културните прояви изобщо и върху произведенията им в частност. Преди да напусне родината си, Марков почти уговаря Левчев да дойде с него в Италия, където живее брат му. Те дори известно време учат заедно италиански език. Поетът, обаче, който вече е щастливо женен и има две деца, му отговаря: “ Джери, ти си писател и по-лесно от мен ще се приспособиш в чужбина. А аз като поет кой ще ми помогне?” Джери заминава сам, зарязва съпругата си, евентуалната си безсъмнено блестяща кариера /при повече практичност от негова страна/ и поема пътя на беден изгнанник, довел го в края на крайщата до ранна смърт.Честна изповед, никой не може да изисква от другия да бъде герой, най-малко ние, гледащите отстрани.Оттук, обаче, започва едно, бих казал, укоримо развитие.Докато Стефан Цанев се примирява с положението и се стреми всячески да се изплъзне от опеката на партията с езоповски език и сюжети, Левчев поема пътя на най-активно сътрудничество с престъпната власт / само в идейната сфера, надявам се/. Както споменах по-горе, прави шеметна кариера, изкачва се до върха, но никой не знае този път по стълбата към небето колко и дали въобще му коства морални угризения.
Трудно може да приеме читателят, че Левчев се е борил против антидемократическия надзор на БКП върху културата, както тук-таме в повествованията си се мъчи да се представи. Яркото му презрение към изявите на Хрусчов и неприемане на перестройката на Горбачов са доказателство, че поетът “нищо ново не е научил и нищо старо не е забравил” според шаблонния израз. Той самият заявява многократно и шумно, че не се отказва от нито една от думите си, изречени и написани досега. Би ли могло за тази твърда убеденост да бъде похвален? За поддържката на един антинароден режим, за затварянета на очите пред огромните престъпления? В цялото му творчество има само ДВА случая, когато разказва за съдбата на две белогвардейски семейства след 9-ти септември 1944г. Единият се отнася за неговия съученик княз Ростовски- потомък на руския царски род, впоследствие направил завидна кариера на запад- чийто баща е изчезнал безследно някъде из покрайнините на София по поръчка на съветските тайни служби. Вторият случай споменава за изчезването на цяло семейство на лекар, колега на баща му в Велико Търново, също белогвардеец. Комунистическата партия не забравя своите врагове, колкото и да са далеч- в България или чак в Мексико. За останалите хиляди подобни съдби поетът е глух.
Може да се очаква, разбира се, в някои моменти в съзнанието му да се появяват съмнения дали изповядваната от него идеология е правилна и справедлива. В поезията му се намират отзвуци на тези колебания. Напр. в стихотворението “Махалото на Фуко” или във “Интелигентска поема”, както и някъде между редовете на прозата му се намират песъчинки от тези настроения. Но те са като мигновени фоерверки, угасени неумолимо от бляскавата реалност. Неговата вяра в комунизма / идеалистичния или онзи , изродил се в реален социализъм/ е толкова твърда, че предизвиква отрицание дори в лицето но неговия син./ Моля да ми прости, ако бъркам!/. И тук, обаче, Левчев намира повод да се погордее: съобщава ни че е получавал заплахи от някакъв анонимен “Хайдук”- несериозна случка, достойна само да потвърди самочувствието му, че е българският Робеспиер. Така иска да го приемем в “Ти си следващият”.
Ето че стигнахме до генералната оценка на един наистина надарен творец, поет със силен, въздействуващ стих, с дълбоки и умели метафори. С занимателна, интелигентна проза, историк, макар и крайно пристрастен, на цяла епоха културно развитие. Нека, обаче, да си спомним не друг, а самия Ботев: “ Тате- пита малкия – аз като порасна какъв ще стана?” Отговорът е: “Лесна работа- ти стани ЧОВЕК, па тъпанът на баща ти е на тавана...” И коментарът: “Видиш ли, домнуле, и тъпанар да стане, първо трябва да стане ЧОВЕК”.
Не зная дали този цитат е на мястото си, но все ми се струва, че освен талант, творецът трябва да има обезателно и морал, за да може да му повярват хората и да го последват. Морал в най-широкия смисъл на думата. В случая с Любомир Левчев тази дилема намира своя отговор най-добре в писмото на Георги Марков до него. Само Г.Марков със своя авторитет на жертва може да търси сметка на поета за живота и творчеството му, за поддържката му на живковия ненавистен режим, за лъжливата, обаятелна картина на действителноста през тази епоха, за неистовия му стремеж към слава и почести. Това писмо всеки може да намери в Интернет на името на единия или другия. А понастоящем трябва да добавим още няколко думи. След краха на комунизмо-болшевизма у нас логично е цялата армия клакьори, приспособленци, кариеристи и всякакви други левичари да се свият в черупката си и да замълчат. Така и стана. Изминаха, обаче, няколко несполучливи демократични години и те наново правят опити за реставрация. Група най-упорити в тази насока основават фондация “Орфей” с утопийни цели. Сърцето й се състои от самопровъзгласилите се 6 души ГЕНИИ /така са се нарекли сами/, начело с издателя Иван Гранитски и Любомир Левчев. Тази фондация връчва международна награда не другиму, а на прононсирания КГБ-агент Евгени Примаков...Моля не се смейте!
Както знаем, всеки медал има две страни, едната е за пред света, другата отзад, тя не се вижда. Но тя показва второто лице на истината, много често мръсна и нетърпима. На читателя е оставено правото дали да уважи само светлата страна, таланта, успеха - или да погледне и отзад, където се спотайват подлизурството, алчноста, жаждата за власт. Въпрос на жизнен опит и духовна настройка.
Павел Ангелов-Пулиев
Пловдив
П.П.
Книгите се пишат, за да се четат. Най-голямата част от читателите са обикновени люде, неспециалисти. Аз съм един от тях, редови читател. Като такъв си дадох мнението, не като специалист. Моля не надценявайте написаното. Ангелов
понеделник, 2 април 2012 г.
сряда, 21 март 2012 г.
Историята на Сдружение "Георги Марков-Скитник"
Сдружение "Георги Марков-Скитник" бе основано на 17 юни 2006 г. в гр. Пловдив на Учредително събрание, по инициатива на Павел Ангелов - Пулиев в присъствие на 15 души учредители. Повечето от тях бяха пловдивски жители, но присъстваха и няколко души от София, като единият от тях бе г-н Любен Марков, първи братовчед на убития през 1978 г. писател и журналист, патрон на Сдружението. По-известните членове на новообразуваната формация, освен споменатия, бяха: поетът Йордан Русков, юристът Методи Ковачев /син на известния земеделски деятел, писателят Йордан Ковачев/, адвокатът Камен Георгиев, председател на адвокатската колегия в града, Илия Кожухаров, зам.ректор на Музикалната академия в Пловдив и още няколко интелектуалци. На събранието бяха уточнени основните цели и задачи на Сдружението, именно пропагандиране живота, произведенията и дейноста на именития журналист и писател Г.Марков, както и начини за увековечаване неговата памет и завършване следствието по неговата кончина.
Сдружението заедно с придружаващите го документи /устав, протокол, списък на членовете и др./ бе регистрирано в Пловд. окръжен съд на 13.11.2006 г. с решение № 7110, а в последствие бе вписано в Централния регистър на Министерството на правосъдието съгл. ЗЮЛНЦ под № 008 /19.02.2007 г.
Ръководството на Сдружението бе избрано в състав: Председател Павел Ангелов, и двама зам.председатели Любен Марков и Людмил Попов. В течение на останалата част от 2006 г. и цялата 2007 г. то разви много активна дейност, чрез публикации в местния печат, издаване на възпоменателни листове по случай забележителни годишнини от живота на патрона си, провеждане на възпоменателна вечер със сказка, проведе дори и своебразна анкета сред зрителите на "Сцена на кръстопът" относно пиесите на Г.Марков, почти непознати досега. Сдружението стана известно и на Общинския съвет на града с неговите искания за обществено признание на мъченика-писател и след известна борба с недостатъчно информирани или недобронамерени служители успя да издейства решение на Съвета за построяване на паметник на същия . Решението на Общинския съвет е с № 414 от 13.09.2007 г.Сдружението издаде със собствени средства брошура "Кой бе Георги Марков-Скитник" с неговата биография в 1000 екз. които разпространи безплатно в Пловдив и София.
За съжаление, през 2008 г. се появиха разногласия сред ръководството на Сдружението, главна причина за които бе желанието на единия зам.председател-Л.Попов- да използва авторитета и целите му за лични облаги! В резултат на тези домогвания, в които бе увлечен и другия зам.председател Л.Марков, на общо събрание на 22.март 2008 г. същите бяха отстранени от членство. Това стана причина Сдружението да замрази своята дейност за няколко години, докато се изяснят истинските причини за разбиването му.
Днес Сдружението с ново ръководство подновява своята народополезна дейност и апелира към българската общественост да подкрепи усилията му за осъществяване първоначалните благородни и патриотични цели. РАНО ИЛИ КЪСНО ТЕ ЩЕ БЪДАТ РЕАЛНОСТ!
Сдружението заедно с придружаващите го документи /устав, протокол, списък на членовете и др./ бе регистрирано в Пловд. окръжен съд на 13.11.2006 г. с решение № 7110, а в последствие бе вписано в Централния регистър на Министерството на правосъдието съгл. ЗЮЛНЦ под № 008 /19.02.2007 г.
Ръководството на Сдружението бе избрано в състав: Председател Павел Ангелов, и двама зам.председатели Любен Марков и Людмил Попов. В течение на останалата част от 2006 г. и цялата 2007 г. то разви много активна дейност, чрез публикации в местния печат, издаване на възпоменателни листове по случай забележителни годишнини от живота на патрона си, провеждане на възпоменателна вечер със сказка, проведе дори и своебразна анкета сред зрителите на "Сцена на кръстопът" относно пиесите на Г.Марков, почти непознати досега. Сдружението стана известно и на Общинския съвет на града с неговите искания за обществено признание на мъченика-писател и след известна борба с недостатъчно информирани или недобронамерени служители успя да издейства решение на Съвета за построяване на паметник на същия . Решението на Общинския съвет е с № 414 от 13.09.2007 г.Сдружението издаде със собствени средства брошура "Кой бе Георги Марков-Скитник" с неговата биография в 1000 екз. които разпространи безплатно в Пловдив и София.
За съжаление, през 2008 г. се появиха разногласия сред ръководството на Сдружението, главна причина за които бе желанието на единия зам.председател-Л.Попов- да използва авторитета и целите му за лични облаги! В резултат на тези домогвания, в които бе увлечен и другия зам.председател Л.Марков, на общо събрание на 22.март 2008 г. същите бяха отстранени от членство. Това стана причина Сдружението да замрази своята дейност за няколко години, докато се изяснят истинските причини за разбиването му.
Днес Сдружението с ново ръководство подновява своята народополезна дейност и апелира към българската общественост да подкрепи усилията му за осъществяване първоначалните благородни и патриотични цели. РАНО ИЛИ КЪСНО ТЕ ЩЕ БЪДАТ РЕАЛНОСТ!
сряда, 14 март 2012 г.
Паметникът на Филип Македонски на старото място!!!
Сред Пловдив се разпространява призив да се върне паметника на Ф.Македонсик на старото му място на Джумаята! Инициатори са т.н. "интелектуалци"- хора на културата с обществена тежест и влияние. Недопустимо е тази малокалибрена кохорта да приватизира престижното определение "интелектуалец" в ущърб на останалия плебс, както считат. Тези самозванци са скъсали с българщината и не усещат, че този паметник внушава, поради мястото, което заема, чуждопоклонство, преклонение пред силата и в никакъв случай не почит към ИСТИНСКИТЕ БЪЛГАРСКИ ГЕРОИ, КОИТО, МЕЖДУ ДРУГОТО, направиха Пловдив столица на Съединението! Предостатъчно е че изобщо е създаден и мястото му е някъде между старините, но не в цент ъра! По силата на логиката същите безумци могат да предложат Пловдив да върне името си Филипопол! СРАМ!
неделя, 13 ноември 2011 г.
изложение
МЕМОРАНДУМ
От:
Съюз на българските писатели – София
Сдружение на българските писатели-София
Съюз на независимите български писатели-София
Сдружение “Георги Марков-Скитник”-Пловдив
Относно : Съвременна оценка дейноста и творчеството на убития
преди 33 години писател и драматург Георги Марков.
До:
Г-н Министъра на културата на Р. България-София
Уважаеми Г-н Министър,
Ние считаме, че на всички грамотни хора в републиката е известна нерадостната съдба на писателя Георги Марков, неговите произведения, пиеси и репортажи, както и преследването му от тогавашната власт, довело до зловещото му убийство в Лондон през 1978 г. Въпреки това, ние ще припомним някои факти, които главно определят неговото значение за българската литература и култура като цяло, както и за политическото развитие на страната.
Безспорно е, че романите и пиесите му, макар и не многобройни поради трагични обстоятелства, представляват образци на литературно творчество и предизвикаха почти автоматично приемането му в тогавашния Съюз на Писателите. Идеите и тезите в тях са високо-хуманни и морални, без да бъдат нито дидактични, нито директно свързани с определена партийна политика. Той се отличаваше с крайна самостоятелност и независимост, които, съчетани със смелост и безкомпромисно търсене на истината, в края на крайщата доведоха до принудителното му изгнание.
От далечна чужбина Марков подложи на унищожителна, безмилостна критика цялостното управление на държавата. Духовито, занимателно и главно правдиво, той изобличи всички прояви на една лична власт, която успя да проучи благодарение на предишните си връзки с нея. Неговите “Задочни репортажи” бяха посрещнати от духовно осакатения български народ с оправдан интерес и сториха каквото можаха за неговото свестяване.
Отговорът на една калена в идеологически битки власт бе очакван.След едва десетина години в чужбина, току-що започнал да чувствува почва под краката си, Марков бе убит с отрова! По този начин заглъхна “вражеския глас”, но партията не прецени, че около името му слага ореол и го превръща в национален герой!
Стотици хиляди са българите, загинали за осъществяване на български /и извън-български / идеали с оръжие по бойните полета за сто и петдесет години. Колко, обаче, са онези, които са загинали с перо и пушка в ръка защитавайки хуманните си идеали? Ще започна с Ботев, ще спомена Стамен Панчев, Димчо Дебелянов, Гео Милев и ще стигна до онези, които имаха само перо, но нямам смелост да ги изброявам, защото потънаха в небитието сред бурята на 9-ти септември. Не можем, обаче, да си затворим очите и да забравим Георги Марков, промушен в сърцето на Европа пред цял свят в най-мирната за човечеството епоха.
Господин Министре,
В настоящия момент името на Георги Марков е почти забравено от нашата културна общественост.Произведенията му се издават отвреме-навреме от ентусиасти-издатели. След десетилетия забрава Народният театър най-сетне благоволи да постави негова пиеса. Толкоз! Поколенията, родени в края на миналия век-който не е толкова далеч-изобщо не го познават. А България има нужда от своите герои. Те не са толкова много. Марков заслужава това признание. Той го доказа с своя живот, дело и смърт. Той няма черни петна в своята биография. Никога не е обидил своя народ или етническа общност. Никога не е съзаклятничил срещу държавата,а само е изобличавал нейните корумпирани ръководители.Не е участвувал в никоя емигрантска организация, защото ценеше своята независимост повече от живота си. Битува неправилното мнение, че е бил враг на комунизма- това е едно несъстоятелно мнение. Четете внимателно произведенията му-в цялото си творчество той величае именно борци-комунисти за правда и човечност! Най-вероятното определение е “утопист-комунист”. Логично то предполага неизбежно демокрацията като държавна система.
Специално внимание трябва да обърнем към твърдението на мнозина , за съжаление негови колеги-писатели, че Марков е бил агент на Държавна Сигурност. Това твърдение не разполага нито с един и най-дребен факт. Ако такъв съществуваше, неговите врагове щяха да го раздухат до неузнаваемост- а такъв няма!
Уважаеми г-н Министре,
Като имаме предвид всичко, изложено по-горе, ние Ви призоваваме да направите каквото е възможно в правомощията на вашето министерство за следното:
1. Да вмъкнете в учебните програми за средно образование по литература часове за изучаване биографията на Г.Марков и неговите произведения, главно “Задочните Репортажи”.
2. Да подпомогнете издаването на пълно събрание произведенията на Г.Марков.
3.Да настоите пред софийската градска управа някой обект в столицата да се нарече на името на писателя-било улица или площад или друг обект.
4.Да се основе годишна литературна награда на името на Г.Марков.
5.Да настоите пред Мин. на правосъдието или Главна Прокуратура да се продължи разследването на убийството на писателя до успешен завършек.
6.Да се влезе във връзка с съпругата и дъщерята на писателя за евентуално връщане на останките му в България.
7.Да се проведе конкурс за написване най-добрата биография на писателя.
8. Да настоите да се вземе решение на Мин.Съвет за постройка паметник /не бюст/ на Г.Марков в цял ръст и поставянето му на лично място в столицата. /Не случайно същият е награден с орден “Стара Планина” /.
За Съюз на българските писатели - Председател:
/Николай Петев/
За Сдружение на българските писатели - Председател:
/Михаил Неделчев/
За Съюз на независимите писатели- Председател:
/Марин Кадиев/
За Сдружение “Георги Марков-СкитникІ Председател:
/Павел Ангелов/
От:
Съюз на българските писатели – София
Сдружение на българските писатели-София
Съюз на независимите български писатели-София
Сдружение “Георги Марков-Скитник”-Пловдив
Относно : Съвременна оценка дейноста и творчеството на убития
преди 33 години писател и драматург Георги Марков.
До:
Г-н Министъра на културата на Р. България-София
Уважаеми Г-н Министър,
Ние считаме, че на всички грамотни хора в републиката е известна нерадостната съдба на писателя Георги Марков, неговите произведения, пиеси и репортажи, както и преследването му от тогавашната власт, довело до зловещото му убийство в Лондон през 1978 г. Въпреки това, ние ще припомним някои факти, които главно определят неговото значение за българската литература и култура като цяло, както и за политическото развитие на страната.
Безспорно е, че романите и пиесите му, макар и не многобройни поради трагични обстоятелства, представляват образци на литературно творчество и предизвикаха почти автоматично приемането му в тогавашния Съюз на Писателите. Идеите и тезите в тях са високо-хуманни и морални, без да бъдат нито дидактични, нито директно свързани с определена партийна политика. Той се отличаваше с крайна самостоятелност и независимост, които, съчетани със смелост и безкомпромисно търсене на истината, в края на крайщата доведоха до принудителното му изгнание.
От далечна чужбина Марков подложи на унищожителна, безмилостна критика цялостното управление на държавата. Духовито, занимателно и главно правдиво, той изобличи всички прояви на една лична власт, която успя да проучи благодарение на предишните си връзки с нея. Неговите “Задочни репортажи” бяха посрещнати от духовно осакатения български народ с оправдан интерес и сториха каквото можаха за неговото свестяване.
Отговорът на една калена в идеологически битки власт бе очакван.След едва десетина години в чужбина, току-що започнал да чувствува почва под краката си, Марков бе убит с отрова! По този начин заглъхна “вражеския глас”, но партията не прецени, че около името му слага ореол и го превръща в национален герой!
Стотици хиляди са българите, загинали за осъществяване на български /и извън-български / идеали с оръжие по бойните полета за сто и петдесет години. Колко, обаче, са онези, които са загинали с перо и пушка в ръка защитавайки хуманните си идеали? Ще започна с Ботев, ще спомена Стамен Панчев, Димчо Дебелянов, Гео Милев и ще стигна до онези, които имаха само перо, но нямам смелост да ги изброявам, защото потънаха в небитието сред бурята на 9-ти септември. Не можем, обаче, да си затворим очите и да забравим Георги Марков, промушен в сърцето на Европа пред цял свят в най-мирната за човечеството епоха.
Господин Министре,
В настоящия момент името на Георги Марков е почти забравено от нашата културна общественост.Произведенията му се издават отвреме-навреме от ентусиасти-издатели. След десетилетия забрава Народният театър най-сетне благоволи да постави негова пиеса. Толкоз! Поколенията, родени в края на миналия век-който не е толкова далеч-изобщо не го познават. А България има нужда от своите герои. Те не са толкова много. Марков заслужава това признание. Той го доказа с своя живот, дело и смърт. Той няма черни петна в своята биография. Никога не е обидил своя народ или етническа общност. Никога не е съзаклятничил срещу държавата,а само е изобличавал нейните корумпирани ръководители.Не е участвувал в никоя емигрантска организация, защото ценеше своята независимост повече от живота си. Битува неправилното мнение, че е бил враг на комунизма- това е едно несъстоятелно мнение. Четете внимателно произведенията му-в цялото си творчество той величае именно борци-комунисти за правда и човечност! Най-вероятното определение е “утопист-комунист”. Логично то предполага неизбежно демокрацията като държавна система.
Специално внимание трябва да обърнем към твърдението на мнозина , за съжаление негови колеги-писатели, че Марков е бил агент на Държавна Сигурност. Това твърдение не разполага нито с един и най-дребен факт. Ако такъв съществуваше, неговите врагове щяха да го раздухат до неузнаваемост- а такъв няма!
Уважаеми г-н Министре,
Като имаме предвид всичко, изложено по-горе, ние Ви призоваваме да направите каквото е възможно в правомощията на вашето министерство за следното:
1. Да вмъкнете в учебните програми за средно образование по литература часове за изучаване биографията на Г.Марков и неговите произведения, главно “Задочните Репортажи”.
2. Да подпомогнете издаването на пълно събрание произведенията на Г.Марков.
3.Да настоите пред софийската градска управа някой обект в столицата да се нарече на името на писателя-било улица или площад или друг обект.
4.Да се основе годишна литературна награда на името на Г.Марков.
5.Да настоите пред Мин. на правосъдието или Главна Прокуратура да се продължи разследването на убийството на писателя до успешен завършек.
6.Да се влезе във връзка с съпругата и дъщерята на писателя за евентуално връщане на останките му в България.
7.Да се проведе конкурс за написване най-добрата биография на писателя.
8. Да настоите да се вземе решение на Мин.Съвет за постройка паметник /не бюст/ на Г.Марков в цял ръст и поставянето му на лично място в столицата. /Не случайно същият е награден с орден “Стара Планина” /.
За Съюз на българските писатели - Председател:
/Николай Петев/
За Сдружение на българските писатели - Председател:
/Михаил Неделчев/
За Съюз на независимите писатели- Председател:
/Марин Кадиев/
За Сдружение “Георги Марков-СкитникІ Председател:
/Павел Ангелов/
понеделник, 10 октомври 2011 г.
рисковата раждаемост
РИСКОВАТА РАЖДАЕМОСТ
Напоследък едно необяснимо явление се забелязва в нашия обществен живот. И не само у нас, изглежда цялият свят е обхванат от някакъв престъпен бяс, небивала жестокост,нетолерантност, чудовищен тероризъм...Световните новини изобилствуват с многобройни, немотивирани масови убийства на ученици и деца /!/, на кървави насилствени актове, на не-изолирани поразителни случаи на педофилия, на нечовешко отношение към отделната личност и нейното право на живот...
Можеби това се дължи на дълготрайния мир - повече от 50 години във Европа не е имало сериозни военни действия - или пък на естественото синусоидално развитие на обществените процеси, било материални, било духовни, и в момента се намираме някъде към върха на амплитудата...Нямам амбицията да навлизам и обяснявам неща от областа на социологията и историята, а имам само намерение да обърна внимание върху някои непосредствени, крайно отрицателни факти в българската действителност.
Преди няколко дни един специалист - вероятно криминалог - заяви в пресата, че у нас престъпните посегателства срещу деца във всички форми: педофилия, измъчвания, побоища, дори убийства, са нарастнали 15 пъти! Имам пълното основание да му вярвам, като вземем предвид , напр. случаите само за няколко месеца: изоставеното двегодишно детенце от баща му - говедар - да пълзи полуголо 24 часа километри докато измръзне; захвърлените детски трупчета - новородени - в кофите за смет; Стоянка от Кадиево, която ражда направо на цимента сред куп други рожби и оставя плодът да умре; извергът, използвал насила 8 години собствената си дъшеря
за сексуални удоволствия и т.н. и т.н. Научавайки тези факти, читателят стои стъписан и невярващ, че може да има хора, които не знаят какво е "кондом" и жени, които не знаят как да се препазват от бременност. Гражданинът е изумен, че е възможно понастоящем в неописуема мизерия да живее върху пръстен под общо семейство със седем деца, свидетели на неописуеми сцени !
Да споменем, по-нататък, че малтретирането на невръстни деца в някои семейства е постоянна практика - почти ежедневно пресата ни съобщава за постъпили в травматологичните клиники малчугани със счупени крайници / и то нееднократно!/, с посинели и некротизирали части от тялото...Как се приемат от обществото горните " новини" не ми е лесно да си представя: лично мен те ме стъписват и отчайват и ме карат да губя вяра в някакво благоприятно бъдеще.
Но освен горепосочените остро-конфликтни случаи в нашия живот, да погледнем и по-незабележимите, стоящи някакси по-отстрани и по-далеч от окото на обществото. Да напомним, че в България над 8000 деца се отглеждат в домове за сираци, изоставени и бездомни. Условията в повечето от тях са ужасяващи, особено предназначените за недъгави и психично увредени. Завесата бе открехната относно дома в с. Могилино, а за останалите? Да напомня ли за велинградския дом за деца, където десетина невръстни измряха от глад и студ едно след друго, и никой не бе посочен за виновен?
Далеч съм от мисълта да обвинявам за това положение единствено държавата, общинските социални служби или тяхните служители. Нашето социално законодателство , обаче, стигна до такива абсурди, като напр. следния: младо 13 - 14 годишно момиче, обикновено от ромски произход, започва да ражда деца почти всяка година, достига до десетина и се издържа само от детските надбавки . При това грижите за поколението са минимални, да не кажа никакви - едвали и съществуват условия за такива. Бащите на тези деца официално са неизвестни, защото момичето не сключва брак, за да ползва привилегията на "самотна майка". Такива случаи има в кв. Столипиново и кв. Шекер-махала в Пловдив, но сигурно и на други места. Децата са натирвани да просят по улиците и да живеят както намерят за добре - ако изобщо преживеят! А понастоящем, при условията на безпрепятствено заминаване и установяване в чужбина, можем ли да преброим колко майки са изоставили децата си без издръжка, на произвола, и са заминали на гурбет?
Мисля че вече стана ясно откъде се пълнят домовете за сираци и деца със умствени и физически недостатъци. И че колкото и държавата да е богата, и колкото и спонсорите да са благородни, а обслужващият персонал всеотдаен и добре платен - социалните домове няма да ликвидират трагизма в своето положение и да успокоят общественоста. Заблуда е да се надяваме само на фондовете, на наказателните мерки и на социалните работници да намалят до допустимия минимум случаите на педофилия, детска престъпност, мизерията и т.н. и т.н. Наред с грижите на държавата за издръжка на тези домове и подобряване условията в тях, както и на съдебните органи да наказват провинените, трябва да се набележат и други, нови, донякъде нестандартни мерки за ограничаване растежа на феномена престъпления срещу децата. Трябва да се започне от основата - т.е. да се ограничи контингента на раждането на деца в крайна мизерия /основа на всички злини/, на деца със увреждания, на деца нежелани и родени от безотговорни, често неизлечимо болни родители. Това е една РИСКОВА РАЖДАЕМОСТ. Родените деца са бъдещите клиенти на печално известните домове. Тяхният брой следва методично, разумно, без оглед на фалшиво човеколюбие да бъде постоянно следен и намаляван за доброто както на досега родените, така и на цялото общество!
Разбирам, че изпълнението на тази задача е страшно сложна и свързана с принципни философски положения, с международни и наши правозащитни организации и отговорности. Ето за какво става дума:
Известно е, че от десетилетия България има демографски проблеми. Напоследък се забелязва някакво минимално подобрение - броят на бебетата нараства! Надявам се този процес да не е временен и най-сетне да постигнем равенство между ражданията и умиранията. Заедно с това, обаче, не трябва да допуснем растежа на населението да става с нездрави, непълноценни физически и умствено индивиди, потенц;иално пълнещи домовете за изоставени деца. /Веднага чувам гласове: "фашист!"/, Чакайте,! Първо, отчитайки факта, че материалната мизерия е основният фактор за непълноценноста на новороденото, трябва да се въведе до практическо изпълнение чл. 47 от Конституцията : "Отглеждането на децата до пълнолетието им е задължение на тяхните родители", /Не ще разисквам Закона за децата или Закона за лицата исемейството/. Този член задължава в най-висока степен всеки да се грижи за своето потомство - никакво изоставяне, отказване, никакво безгрижие относно възпитанието и обучението на децата! А да е забелязъл някой държавен или общински орган да се грижи ДОСТАТЪЧНО НАСТОЙЧИВО за това задължение на родителите? Улиците са пълни с невръстни просячета, които не знаят що е училище и няма кой да ги запита чии са те, къде живеят, какво ядат и кои са майките им...
Първата мярка, която следва да се приложи според един бъдещ Закон за РЕГУЛИРАНЕ РИСКОВАТА РАЖДАЕМОСТ , е следната:
При раждането на ТРЕТО дете двамата родители подписват клетвена декларация, че ще се грижат за новороденото до неговото израстване както за отглеждането му, така и за образованието , което е задължително. И сега най-важното: ако родителите откажат да подпишат такава декларация, това значи че те се поставят в положение на едни "ОБЩЕСТВЕНИ РАЗПЛОДНИЦИ" с неизвестни наследствени данни, от каквито обществото едвали се нуждае. В такъв случай те сами би трябвало да пожелаят и законът би трябвало да ги задължи да бъдат оперативно лишени от възможноста повече да имат поколение! Разбира се, такъв Закон ще уточни подробностите при случай на осиновяване и др.п. Тази процедура предполага, обаче, задължително посочване на бащата!
С подобен закон би било прекратено донякъде безразборното, безразсъдно и дори престъпно създаване на нежелани деца във ужасяващо мизерна обстановка, както е в повечето случаи. По този начин биха били вероятно удовлетворени и самите родители, които няма да треперят при всяко докосване до съпруга...
Същата мярка - стерилизация - следва да бъде прилагана винаги при изоставяне от майка на дете, при убийство на дете или груба педофилия, каквито неща напоследък премного се срещат у нас. Смятам, че по този начин обществото ще защити своите интереси, ограничавайки животинските инстинкти на определен брой мъже и жени, които със своите деяния сами са се оказали извън човешката общност.
Павел Ангелов
Пловдив, ул. П.К.Яворов-9
т. 639-937
Напоследък едно необяснимо явление се забелязва в нашия обществен живот. И не само у нас, изглежда цялият свят е обхванат от някакъв престъпен бяс, небивала жестокост,нетолерантност, чудовищен тероризъм...Световните новини изобилствуват с многобройни, немотивирани масови убийства на ученици и деца /!/, на кървави насилствени актове, на не-изолирани поразителни случаи на педофилия, на нечовешко отношение към отделната личност и нейното право на живот...
Можеби това се дължи на дълготрайния мир - повече от 50 години във Европа не е имало сериозни военни действия - или пък на естественото синусоидално развитие на обществените процеси, било материални, било духовни, и в момента се намираме някъде към върха на амплитудата...Нямам амбицията да навлизам и обяснявам неща от областа на социологията и историята, а имам само намерение да обърна внимание върху някои непосредствени, крайно отрицателни факти в българската действителност.
Преди няколко дни един специалист - вероятно криминалог - заяви в пресата, че у нас престъпните посегателства срещу деца във всички форми: педофилия, измъчвания, побоища, дори убийства, са нарастнали 15 пъти! Имам пълното основание да му вярвам, като вземем предвид , напр. случаите само за няколко месеца: изоставеното двегодишно детенце от баща му - говедар - да пълзи полуголо 24 часа километри докато измръзне; захвърлените детски трупчета - новородени - в кофите за смет; Стоянка от Кадиево, която ражда направо на цимента сред куп други рожби и оставя плодът да умре; извергът, използвал насила 8 години собствената си дъшеря
за сексуални удоволствия и т.н. и т.н. Научавайки тези факти, читателят стои стъписан и невярващ, че може да има хора, които не знаят какво е "кондом" и жени, които не знаят как да се препазват от бременност. Гражданинът е изумен, че е възможно понастоящем в неописуема мизерия да живее върху пръстен под общо семейство със седем деца, свидетели на неописуеми сцени !
Да споменем, по-нататък, че малтретирането на невръстни деца в някои семейства е постоянна практика - почти ежедневно пресата ни съобщава за постъпили в травматологичните клиники малчугани със счупени крайници / и то нееднократно!/, с посинели и некротизирали части от тялото...Как се приемат от обществото горните " новини" не ми е лесно да си представя: лично мен те ме стъписват и отчайват и ме карат да губя вяра в някакво благоприятно бъдеще.
Но освен горепосочените остро-конфликтни случаи в нашия живот, да погледнем и по-незабележимите, стоящи някакси по-отстрани и по-далеч от окото на обществото. Да напомним, че в България над 8000 деца се отглеждат в домове за сираци, изоставени и бездомни. Условията в повечето от тях са ужасяващи, особено предназначените за недъгави и психично увредени. Завесата бе открехната относно дома в с. Могилино, а за останалите? Да напомня ли за велинградския дом за деца, където десетина невръстни измряха от глад и студ едно след друго, и никой не бе посочен за виновен?
Далеч съм от мисълта да обвинявам за това положение единствено държавата, общинските социални служби или тяхните служители. Нашето социално законодателство , обаче, стигна до такива абсурди, като напр. следния: младо 13 - 14 годишно момиче, обикновено от ромски произход, започва да ражда деца почти всяка година, достига до десетина и се издържа само от детските надбавки . При това грижите за поколението са минимални, да не кажа никакви - едвали и съществуват условия за такива. Бащите на тези деца официално са неизвестни, защото момичето не сключва брак, за да ползва привилегията на "самотна майка". Такива случаи има в кв. Столипиново и кв. Шекер-махала в Пловдив, но сигурно и на други места. Децата са натирвани да просят по улиците и да живеят както намерят за добре - ако изобщо преживеят! А понастоящем, при условията на безпрепятствено заминаване и установяване в чужбина, можем ли да преброим колко майки са изоставили децата си без издръжка, на произвола, и са заминали на гурбет?
Мисля че вече стана ясно откъде се пълнят домовете за сираци и деца със умствени и физически недостатъци. И че колкото и държавата да е богата, и колкото и спонсорите да са благородни, а обслужващият персонал всеотдаен и добре платен - социалните домове няма да ликвидират трагизма в своето положение и да успокоят общественоста. Заблуда е да се надяваме само на фондовете, на наказателните мерки и на социалните работници да намалят до допустимия минимум случаите на педофилия, детска престъпност, мизерията и т.н. и т.н. Наред с грижите на държавата за издръжка на тези домове и подобряване условията в тях, както и на съдебните органи да наказват провинените, трябва да се набележат и други, нови, донякъде нестандартни мерки за ограничаване растежа на феномена престъпления срещу децата. Трябва да се започне от основата - т.е. да се ограничи контингента на раждането на деца в крайна мизерия /основа на всички злини/, на деца със увреждания, на деца нежелани и родени от безотговорни, често неизлечимо болни родители. Това е една РИСКОВА РАЖДАЕМОСТ. Родените деца са бъдещите клиенти на печално известните домове. Тяхният брой следва методично, разумно, без оглед на фалшиво човеколюбие да бъде постоянно следен и намаляван за доброто както на досега родените, така и на цялото общество!
Разбирам, че изпълнението на тази задача е страшно сложна и свързана с принципни философски положения, с международни и наши правозащитни организации и отговорности. Ето за какво става дума:
Известно е, че от десетилетия България има демографски проблеми. Напоследък се забелязва някакво минимално подобрение - броят на бебетата нараства! Надявам се този процес да не е временен и най-сетне да постигнем равенство между ражданията и умиранията. Заедно с това, обаче, не трябва да допуснем растежа на населението да става с нездрави, непълноценни физически и умствено индивиди, потенц;иално пълнещи домовете за изоставени деца. /Веднага чувам гласове: "фашист!"/, Чакайте,! Първо, отчитайки факта, че материалната мизерия е основният фактор за непълноценноста на новороденото, трябва да се въведе до практическо изпълнение чл. 47 от Конституцията : "Отглеждането на децата до пълнолетието им е задължение на тяхните родители", /Не ще разисквам Закона за децата или Закона за лицата исемейството/. Този член задължава в най-висока степен всеки да се грижи за своето потомство - никакво изоставяне, отказване, никакво безгрижие относно възпитанието и обучението на децата! А да е забелязъл някой държавен или общински орган да се грижи ДОСТАТЪЧНО НАСТОЙЧИВО за това задължение на родителите? Улиците са пълни с невръстни просячета, които не знаят що е училище и няма кой да ги запита чии са те, къде живеят, какво ядат и кои са майките им...
Първата мярка, която следва да се приложи според един бъдещ Закон за РЕГУЛИРАНЕ РИСКОВАТА РАЖДАЕМОСТ , е следната:
При раждането на ТРЕТО дете двамата родители подписват клетвена декларация, че ще се грижат за новороденото до неговото израстване както за отглеждането му, така и за образованието , което е задължително. И сега най-важното: ако родителите откажат да подпишат такава декларация, това значи че те се поставят в положение на едни "ОБЩЕСТВЕНИ РАЗПЛОДНИЦИ" с неизвестни наследствени данни, от каквито обществото едвали се нуждае. В такъв случай те сами би трябвало да пожелаят и законът би трябвало да ги задължи да бъдат оперативно лишени от възможноста повече да имат поколение! Разбира се, такъв Закон ще уточни подробностите при случай на осиновяване и др.п. Тази процедура предполага, обаче, задължително посочване на бащата!
С подобен закон би било прекратено донякъде безразборното, безразсъдно и дори престъпно създаване на нежелани деца във ужасяващо мизерна обстановка, както е в повечето случаи. По този начин биха били вероятно удовлетворени и самите родители, които няма да треперят при всяко докосване до съпруга...
Същата мярка - стерилизация - следва да бъде прилагана винаги при изоставяне от майка на дете, при убийство на дете или груба педофилия, каквито неща напоследък премного се срещат у нас. Смятам, че по този начин обществото ще защити своите интереси, ограничавайки животинските инстинкти на определен брой мъже и жени, които със своите деяния сами са се оказали извън човешката общност.
Павел Ангелов
Пловдив, ул. П.К.Яворов-9
т. 639-937
понеделник, 3 октомври 2011 г.
В памет на Георги Марков
В ПАМЕТ НА ГЕОРГИ МАРКОВ
На единадесети септември ще се навършат точно 33 години от убийството и смърта на именития писател, журналист и драматург, гордоста на българската демокрация, Георги Марков. Грубо, подло и жестоко бе отстранен най-силният и талантлив критик на авторитарната партийна върхушка, обсебила с противочовешки идеи и насилие цялостното управление на народ и държава, превърнала човека в безправен роб, а културата му в някакъв безличен сурогат по чужд образец.
Справедливоста изисква да не премълчаваме идейната същност на Георги Марков. Младоста и съзряването му като личност протичат изцяло в епохата на “градеж” на социализма у нас. На девети септември той е само на петнадесет и в последвалите младежки години плаща своя данък на опиянението на един вплетен в противоречия след-военен възход. Повален внезапно от “жълтата гостенка” прекарва не малко дни по санаториуми, но успява да завърши политехниката като инженер. Талантът му на писател избуява и създава първите си разкази, изпълнени с възторг от “новите” хора ! На тридесет години той вече е утвърден автор и е приет за член на СБП- нечувано признание!
Вече зрял писател, Марков постепенно разбира, че между идеите и живота има огромна пропаст, че човекът е живо същество а не бездушен механизъм, който може да се управлява като робот. Сътворява няколко пиеси и романи, които се отдалечават значително от схемите на приетия т.н . “социалистически реализъм”, като представя героите си като личности а не кукли с сухи идей. При тези обстоятелства неминуемо е разногласието с Политбюро на управляващата партия. Тя не позволява реализация на пиесите му,
критикувайки го остро за дребнотемие и упадъчно западно влияние. В резултат Георги Марков е принуден да напусне България през 1968 година и да се озове в Англия, където с много трудности, непознаващ езика, за десет години успява да наложи името си.
Като емигрант, осъден от държавата за бягство, в течение на две години започва да чете по радио “Свободна Европа” своите съкрушителни Задочни репортажи, които разкриват с безпощадна яснота действителноста в една фактически поробена България. Репортажите обхващат цялостния живот в страната: икономиката, подчинена на чужди интереси, културата, ръководена почти изключително от хитри приспособленци, често и полу-грамотни, административния и съдебен произвол, празнуването на националните празници, правораздавенито и пр. и пр. Спокойно може да се твърди, че интелигентната част от българското общество, зажадняла за истина, слушаше с затаен дъх “репортажите”. Те засягаха особено ръководителя Тодор Живков и направиха много за събуждане духа за промени и съпротива срещу власта.
Тук трябва да направим едно важно уточнение. Въпреки своите крайно духовити и саркастични репортажи, Марков не си позволи нито веднаж да се подиграе с партизанското движение, по-точно с неговите невинни млади жертви, които уважаваше за тяхното себеотрицание и идеализъм и обвиняваше единствено извънграничните ръководители Димитров и Коларов .
Марков не се присъедини към никоя емигрантска организация, запази независимоста си от партийните влияния, не си позволи никога да призовава към насилнически действия, към неподчинение или бойкот. Той разсъждаваше държавнически. Неговият идеал бе този на Дубчек: “комунизъм с човешко лице”,колкото и да бе парадоксален. Той не си позволи никога да ругае българския народ, българския селянин или работник. На Русия гледаше с уважение.
След падането на комунистическата власт тя бе призната С ЗАКОН за престъпна. Самите й ръководители се отказаха от нея и я преименуваха- макар и доста от тях привидно! Марков се бореше именно против тази престъпна власт, против извращенията, за право и справедливост, за човешка демокрация. Тя, обаче, не прощаваше никому, дори и да беше съвсем невинен. Намери наемни убийци и го ликвидира в сърцето на Европа –Лондон – на 9 септември 1978 г. само на 49 години с прочулия се в цял свят Български чадър. С болка твърдя, че в този момент България изгуби един бъдещ всепризнат президент.
Днес, 33 години след неговата смърт, се запитваме: защо го забравиха неговите колеги писатели, драматурзи, артисти, цялата настояща интелигенция? Нали не от завист, че той бе неподкупен, честен, даровит, смел, прочут..и че заплати с живота си своето човеколюбие?
Привършвам с апел: ако все още се намират български патриоти с повечко пари нека подкрепят идеята, приета от Пловдивския Общински Съвет още през 2007 г. да се построи паметник на безспорния национален герой Георги Марков. Нека се обадят на Сдружение Г.Марков – Скитник-Пловдив- тел.032 /639-937 и заявят своето съгласие. Имената им ще бъдат гравирани в паметника!
Павел Ангелов – Председател Сдружение
Георги Марков – Скитник- Пловдив
На единадесети септември ще се навършат точно 33 години от убийството и смърта на именития писател, журналист и драматург, гордоста на българската демокрация, Георги Марков. Грубо, подло и жестоко бе отстранен най-силният и талантлив критик на авторитарната партийна върхушка, обсебила с противочовешки идеи и насилие цялостното управление на народ и държава, превърнала човека в безправен роб, а културата му в някакъв безличен сурогат по чужд образец.
Справедливоста изисква да не премълчаваме идейната същност на Георги Марков. Младоста и съзряването му като личност протичат изцяло в епохата на “градеж” на социализма у нас. На девети септември той е само на петнадесет и в последвалите младежки години плаща своя данък на опиянението на един вплетен в противоречия след-военен възход. Повален внезапно от “жълтата гостенка” прекарва не малко дни по санаториуми, но успява да завърши политехниката като инженер. Талантът му на писател избуява и създава първите си разкази, изпълнени с възторг от “новите” хора ! На тридесет години той вече е утвърден автор и е приет за член на СБП- нечувано признание!
Вече зрял писател, Марков постепенно разбира, че между идеите и живота има огромна пропаст, че човекът е живо същество а не бездушен механизъм, който може да се управлява като робот. Сътворява няколко пиеси и романи, които се отдалечават значително от схемите на приетия т.н . “социалистически реализъм”, като представя героите си като личности а не кукли с сухи идей. При тези обстоятелства неминуемо е разногласието с Политбюро на управляващата партия. Тя не позволява реализация на пиесите му,
критикувайки го остро за дребнотемие и упадъчно западно влияние. В резултат Георги Марков е принуден да напусне България през 1968 година и да се озове в Англия, където с много трудности, непознаващ езика, за десет години успява да наложи името си.
Като емигрант, осъден от държавата за бягство, в течение на две години започва да чете по радио “Свободна Европа” своите съкрушителни Задочни репортажи, които разкриват с безпощадна яснота действителноста в една фактически поробена България. Репортажите обхващат цялостния живот в страната: икономиката, подчинена на чужди интереси, културата, ръководена почти изключително от хитри приспособленци, често и полу-грамотни, административния и съдебен произвол, празнуването на националните празници, правораздавенито и пр. и пр. Спокойно може да се твърди, че интелигентната част от българското общество, зажадняла за истина, слушаше с затаен дъх “репортажите”. Те засягаха особено ръководителя Тодор Живков и направиха много за събуждане духа за промени и съпротива срещу власта.
Тук трябва да направим едно важно уточнение. Въпреки своите крайно духовити и саркастични репортажи, Марков не си позволи нито веднаж да се подиграе с партизанското движение, по-точно с неговите невинни млади жертви, които уважаваше за тяхното себеотрицание и идеализъм и обвиняваше единствено извънграничните ръководители Димитров и Коларов .
Марков не се присъедини към никоя емигрантска организация, запази независимоста си от партийните влияния, не си позволи никога да призовава към насилнически действия, към неподчинение или бойкот. Той разсъждаваше държавнически. Неговият идеал бе този на Дубчек: “комунизъм с човешко лице”,колкото и да бе парадоксален. Той не си позволи никога да ругае българския народ, българския селянин или работник. На Русия гледаше с уважение.
След падането на комунистическата власт тя бе призната С ЗАКОН за престъпна. Самите й ръководители се отказаха от нея и я преименуваха- макар и доста от тях привидно! Марков се бореше именно против тази престъпна власт, против извращенията, за право и справедливост, за човешка демокрация. Тя, обаче, не прощаваше никому, дори и да беше съвсем невинен. Намери наемни убийци и го ликвидира в сърцето на Европа –Лондон – на 9 септември 1978 г. само на 49 години с прочулия се в цял свят Български чадър. С болка твърдя, че в този момент България изгуби един бъдещ всепризнат президент.
Днес, 33 години след неговата смърт, се запитваме: защо го забравиха неговите колеги писатели, драматурзи, артисти, цялата настояща интелигенция? Нали не от завист, че той бе неподкупен, честен, даровит, смел, прочут..и че заплати с живота си своето човеколюбие?
Привършвам с апел: ако все още се намират български патриоти с повечко пари нека подкрепят идеята, приета от Пловдивския Общински Съвет още през 2007 г. да се построи паметник на безспорния национален герой Георги Марков. Нека се обадят на Сдружение Г.Марков – Скитник-Пловдив- тел.032 /639-937 и заявят своето съгласие. Имената им ще бъдат гравирани в паметника!
Павел Ангелов – Председател Сдружение
Георги Марков – Скитник- Пловдив
В памет на Георги Марков
В ПАМЕТ НА ГЕОРГИ МАРКОВ
На единадесети септември ще се навършат точно 33 години от убийството и смърта на именития писател, журналист и драматург, гордоста на българската демокрация, Георги Марков. Грубо, подло и жестоко бе отстранен най-силният и талантлив критик на авторитарната партийна върхушка, обсебила с противочовешки идеи и насилие цялостното управление на народ и държава, превърнала човека в безправен роб, а културата му в някакъв безличен сурогат по чужд образец.
Справедливоста изисква да не премълчаваме идейната същност на Георги Марков. Младоста и съзряването му като личност протичат изцяло в епохата на “градеж” на социализма у нас. На девети септември той е само на петнадесет и в последвалите младежки години плаща своя данък на опиянението на един вплетен в противоречия след-военен възход. Повален внезапно от “жълтата гостенка” прекарва не малко дни по санаториуми, но успява да завърши политехниката като инженер. Талантът му на писател избуява и създава първите си разкази, изпълнени с възторг от “новите” хора ! На тридесет години той вече е утвърден автор и е приет за член на СБП- нечувано признание!
Вече зрял писател, Марков постепенно разбира, че между идеите и живота има огромна пропаст, че човекът е живо същество а не бездушен механизъм, който може да се управлява като робот. Сътворява няколко пиеси и романи, които се отдалечават значително от схемите на приетия т.н . “социалистически реализъм”, като представя героите си като личности а не кукли с сухи идей. При тези обстоятелства неминуемо е разногласието с Политбюро на управляващата партия. Тя не позволява реализация на пиесите му,
критикувайки го остро за дребнотемие и упадъчно западно влияние. В резултат Георги Марков е принуден да напусне България през 1968 година и да се озове в Англия, където с много трудности, непознаващ езика, за десет години успява да наложи името си.
Като емигрант, осъден от държавата за бягство, в течение на две години започва да чете по радио “Свободна Европа” своите съкрушителни Задочни репортажи, които разкриват с безпощадна яснота действителноста в една фактически поробена България. Репортажите обхващат цялостния живот в страната: икономиката, подчинена на чужди интереси, културата, ръководена почти изключително от хитри приспособленци, често и полу-грамотни, административния и съдебен произвол, празнуването на националните празници, правораздавенито и пр. и пр. Спокойно може да се твърди, че интелигентната част от българското общество, зажадняла за истина, слушаше с затаен дъх “репортажите”. Те засягаха особено ръководителя Тодор Живков и направиха много за събуждане духа за промени и съпротива срещу власта.
Тук трябва да направим едно важно уточнение. Въпреки своите крайно духовити и саркастични репортажи, Марков не си позволи нито веднаж да се подиграе с партизанското движение, по-точно с неговите невинни млади жертви, които уважаваше за тяхното себеотрицание и идеализъм и обвиняваше единствено извънграничните ръководители Димитров и Коларов .
Марков не се присъедини към никоя емигрантска организация, запази независимоста си от партийните влияния, не си позволи никога да призовава към насилнически действия, към неподчинение или бойкот. Той разсъждаваше държавнически. Неговият идеал бе този на Дубчек: “комунизъм с човешко лице”,колкото и да бе парадоксален. Той не си позволи никога да ругае българския народ, българския селянин или работник. На Русия гледаше с уважение.
След падането на комунистическата власт тя бе призната С ЗАКОН за престъпна. Самите й ръководители се отказаха от нея и я преименуваха- макар и доста от тях привидно! Марков се бореше именно против тази престъпна власт, против извращенията, за право и справедливост, за човешка демокрация. Тя, обаче, не прощаваше никому, дори и да беше съвсем невинен. Намери наемни убийци и го ликвидира в сърцето на Европа –Лондон – на 9 септември 1978 г. само на 49 години с прочулия се в цял свят Български чадър. С болка твърдя, че в този момент България изгуби един бъдещ всепризнат президент.
Днес, 33 години след неговата смърт, се запитваме: защо го забравиха неговите колеги писатели, драматурзи, артисти, цялата настояща интелигенция? Нали не от завист, че той бе неподкупен, честен, даровит, смел, прочут..и че заплати с живота си своето човеколюбие?
Привършвам с апел: ако все още се намират български патриоти с повечко пари нека подкрепят идеята, приета от Пловдивския Общински Съвет още през 2007 г. да се построи паметник на безспорния национален герой Георги Марков. Нека се обадят на Сдружение Г.Марков – Скитник-Пловдив- тел.032 /639-937 и заявят своето съгласие. Имената им ще бъдат гравирани в паметника!
Павел Ангелов – Председател Сдружение
Георги Марков – Скитник- Пловдив
Абонамент за:
Публикации (Atom)
