ЕХ ,  ЗАЩО  НЕ  БЯХ  ЕМИЛ  ЗОЛА ...

  Скоро  прочетох последната книга на Христо Христов- “Секретното дело за лагерите” и останах втрещен. Вярно е, че фактите, изнесени в нея , не бяха новост, защото ги знаех от множество други публикации, но пълнотата на разглежданите събития, поименните описания за гибелта на жертвите, направени от живи свидетели както и последвалите действия на правоохранителните органи на републиката дълбоко ме развълнуваха. Затова и посегнах към писалката.

  За времето от  27 август 1959 г.- когато формално е закрит лагера в Белене  и  най-упоритите негови  166 обитатели  са прехвърлени в новообразувания  лагер в Ловеч-  до 5 април 1962 г. / денят на закриване  и на този лагер/ броят на лагерниците се е движил средно ок. 300 души мъже и 200 жени в съседното  с. Скравена. Въдворените са постъпвали с заповеди от окръжните градове, подписани от съответните началници на МВР, и, би трябвало и от сътветния прокурор, но не винаги са спазвани тези формалности. Ако по някакъв начин си влязъл в очите на властите като нарушител па макар и с най-дребно провинение , могат да те изпратят “за превъзпитание” в ръцете на  безжалостни надзиратели и старшини  наравно с хладнокръвни криминални убийци и разбойници. Попадали са в лагера лица за скарвания, за хазарт, за дребни кражби, от ревност, за свободно поведение и облекло, за разказване политически вицове дори. Не са признавани никакви  привилегии като напр. боец от фронта, заточеник в ГУЛАГ /Сибир/! или  граждански заслуги!

   Управлението на лагерите е  класирало въдворените в 17 категории, от които поне петнадесет могат да се считат  само за чисто политически врагове. Това са членове на бившите националистически организации и партии, като легионери, ратници , земеделци, радикали, демократи, анархисти, белогвардейци, офицери, разпространители на слухове и дори комунисти-ренегати. Тяхният брой е бил несъмнено много по-голям от този на криминалните и те са онези, върху които се е изливала необяснимата жестокост на надзирателите. Тази жестокост може да се обясни само с получаваните “отгоре” устни нареждания да се  прекършат с всички средства както физически така и морално потенциалните врагове на власта. По този начин са били убити по най-брутален начин  талантливият музикант Сашо Сладура; търговецът на кожи, баща на Богдана Карадочева, Иван Карадочев; депутатът от БЗНС Любен Боянов, юрист; Иван Хинков, едва 17 годишен,  обвинен в  случайно убийство и т.н.

 Едва ли е необходимо да се казва, че режимът в лагера е бил невъобразимо изтощителен.Работело се е от тъмно до  тъмно.   Указанията са били че се касае за “утайката на обществото”, така че след евентуалното освобождаване човек да не може  изобщо да се съвземе. Такива указания са се давали от най-високото началство, разбирай  зам.м-ра на вътр.работи  Мирчо Спасов. В някои случаи той е нареждал недвусмислено  определен лагерист да бъде ликвидиран!

  Тъй като лагерниците са били без присъди, никой не е знаел колко          

време ще преседи. Свободното им време е било само в неделя след обед, когато са могли да закърпят окъсаното си облекло, да се измият и изперат в реката. Медицинското обслужване се е състояло в наличие на един фелшер, за хигиена не можело и да се мисли, повсеместният глад поради  крайно оскъдното хранене е мъчел постоянно въдворените. Връзки с външния свят –никакви.

 Най-страшното в този “лагер на смърта” е било, обаче, безмилостното разпореждане с живота на всекиго. Още при посрещането на нов “клиент” същият е бил подлаган на побой с тояги само за да му се внуши, че “тук” шега няма, тук цари всевластният началник, който разполага с теб като с вещ и може да те направи на купчина месо и кости  само по хрумване, без никой да го държи отговорен.

  Ето и фактите,  почерпени от Христо Христов от многотомното “Секретно дело за лагерите”. За периода на съществуване – 27.8.1959 г. до 5.4.1992 г.- т.е- за 2 години,7 месеца и 9 дни /общо ок. 125 седмици/ в лагера са починали 147са  души.Всяка седмица е погребван поне 1 лагерник! Писани са  смъртни актове- без да са правени аутопсии- и са уведомявани роднините на загиналите,като са им изпращали личните вещи: най-често окървавена скъсана риза!Какво е писано в актовете? Съчинявани от н-ка на лагера диагнози, като сърдечна недостатъчност, ангина, туберкулоза, дори слънчев удар! А какво са правили с труповете?  Тук историята е зловеща: труповете са слагани в чували, престоявали ден-два до лагерните нужници,докато им дойде реда да ги натоварят на  снабдителната “Газка” и разтоварят в Белене. На острова е имало трима души, които са прекарвали чувалите с лодка до брега на овстровчето Магарец  и са ги  зарявали в пясъка. Нито един близък на загиналите не е могъл да научи къде е погребан неговия невинен син,  брат или съпруг, нито един не е бил оплакан, опят и погребан по християнски.

  И сега трябва да съобщя НАЙ-ВЕЛИКИЯ ЦИНИЗЪМ в тези нечовешки дела на престъпната комунистическа партия: в доклад от ръководството на лагера, когато започва неговото разследване, като се признават смъртните случаи, ръководството изтъква, че ПОЧИНАЛИТЕ СА БИЛИ ПОГРЕБВАНИ НА ДЪРЖАВНИ РАЗНОСКИ!!!какво може да се прибави към това? 

  Да продължим с ужасяващия  разказ на Христов за случващото се в този “лагер на смърта”. Следствието по образуваното дело  / след 28 години!/ е установило безспорно личната вина на началниците и надзирателите за смърта на 14 души. За 44 души има само по едно свидетелско показание  а за останалите до 147 – предположения. Та как ще се намерят свидетели след ок. 30 години ? Тези 14 случая са разказани подробно от автора. Те се отнасят  напр. за споменатите по-горе Александър Николов /Сашо Сладура/, кожухара Карадочев, упоритият земеделец Атанас Бързаков, доброволец на фронта и бивш члена БКП !, депутатът от БЗНС Любен Боянов, непълнолетният Иван Хинков от Плевен, бащата и синът на офицера Енчо Григоров, от които бащата е убит пред очите на сина му, а самият син е убит три седмици след него! В този списък присъстват и адвокатът Златко Златков от София и лекарят Йордан Михайлов от Полски Тръмбеш, както и обикновения селски труженик Митю Савов от С.Грамада, който си позволил да каже публично: “Сламата за нас, а житото –за Кавказ”.  Списъкът съдържа разкази на свидетели и за убийството на три нещастни жени, попаднали в ръцете на надзирателката Ръжгева : Дина Пицина от Велинград, която била толкова пълна, че не можела да работи на кариерите, Гюлза Рашидова  и Милка Малиновска. Свидетелка на тези убийства е  артистката Надя Дункин  / Илкова?/, която е имала щастието да преживее въдворяването си, но бе убита при следствието през 94  година от “неизвестен” извършител.

  Убийствата са се извършвали най-често с дебели тояги  и  тежки оръдия на труда като лопати, кирки, лостове и каквото има под ръка– никога с огнестрелно оръжие!-от избрани  изверги от контингента на криминалните. Те са получавали нареждания от началниците на лагера, било Гогов, Газдов или Горанов, които и лично често са участвали в разправите с провинилите се. Екзекуторите са всявали страх и ужас сред лагерниците, ползвали са някакви привилегии и са известни с прякорите си: Шахо Циганина, Благо Магарето от Пловдив и някой си  Димитър  Цветков, пребит по-късно от самите лагерници. /По поръчка пак от Газдов/.

   Оръжията за ликвидиране “утайката на обществото” са причинявали нечовешки страдания на нарочените. Обективно погледнато, един изстрел в тила или дори обесване, би бил за предпочитане  пред мъките да понесеш бавното проникване на дебела тояга в гърлото си чак до стомаха /каквито случаи е имало/ или същото в ануса или половите органи. Пускани са и кучета за разкъсване на жертвите! Ненужна, животинска жестокост! Всичко това е ставало пред  строя на лагерниците! Никой не е смеел да се противопостави, да гъкне дори-всички  са стояли вцепенени, невярващи на очите си! Човек е бивал залят с вода посред зима и оставен цяла нощ да замръзне вън на студа и се превърне в ледена шушулка-кой може да понесе подобна гледка? Но това са други въпроси...

  Дойде момента да се запитаме: кой допусна всичко това? Кои са виновниците? Пряките извършители са известни, но кои са подбудителите и какви са мотивите им? Ще съставим една пирамида, в дъното на която стоят Благо Магарето и колегата му Шахо Циганина. Над тях ще поставим пряките им началници Газдов, Гогов, Горанов и Ръжгева /Юлия Павлова/. Това са лица почти без образование.Горанов е бил шивач, Газдов със основно образование, Ръжгева също. Те изпълняват без никакви угризения нарежданията, считайки,  че така служат на целите на партията да освободи обществото от своята тиня. Вършели са своята “работа” с  явно удоволствие /!/ и не са се чувствали виновни в нищо.

  Над тях в пирамидата стои не друг, а лично зам.министъра на МВР, известния с твърдоста си Мирчо Спасов. Той е сподвижник на БКП от най-ранна младост като ремсист, после партизанин и след 9-ти септември започва главоломна кариера в органите на МВР. Още при първите си стъпки прави впечатление на Георги Чанков, който го  препоръчва на властите в Русе през 1944г. така: “ще ви изпратя един шоп за началник на окръжното управление на МВР, който и глави да реже окото му няма да мигне”! След Русе М.Спасов се появява в Плевен и София, като междувременно специализира в Москва в школа на КГБ. При такива данни естествено е  същият да оглави местата, където са  концентрирани най-отявлените, според партията, врагове на власта. Въпреки че ръцете му са окървавени до лактите, дори и след закриването на лагера в Ловеч, катеренето му по стълбата на успеха продължава безспирно, благодарение на близката му дружба с Първия- другаря Тодор Живков.Четири пъти е  кавалер на ордена “Георги Димитров” и на всички други ордени на републиката, член на  ЦК на БКП, народен представител също в четири НС и т.н и т.н . 

 Спасов е управлявал лагерите  еднолично  само с устни заповеди, понеже е липсвал правилник за режима. Всякаква   човещина му е била  чужда. На един близък на пострадал, който го запитал за съдбата му, отговорил направо: “Ще Ви дам безплатен съвет-не се занимавайте повече с този въпрос, защото скоро ще се озовете при него!”

   На върха на тази престъпна и безкрайно жестока пирамида е стоял, разбира се , първият секретар на партията и председател на Държавния съвет Тодор Живков. Заедно с него, естествено, целия апарат на Политбюро, Централният  комитет на БКП и правителствените органи, които са създали, подържали и оправдавали съществуването на лагерите. С това не искам да кажа, че те са били в течение на  престъпленията, вършени от тяхните служители, но те са били длъжни да контролират деянията на такива изверги като М.Спасов и лагерните началници. Тази тъмна и срамна дейност на репресивния апарат на БКП е била внимателно укривана не само от общественоста но и от самите тяхни  привърженици. Знаеше се, че съществуват лагери, но какво става в тях беше строга тайна. М.Спасов бе забранил на каквито и да било странични лица да ги посещават. Този факт може донякъде да обясни дълговременното съществуване на лагера в Ловеч- повече от две години - но не може да свали отговорноста  на  висшия ешелон  на власта и БКП.

  Въпреки старанията на ръководителите на лагерната администрация, обаче, една толкова обемна античовешка трагедия едвали може да остане дълго време скрита. Между гражданите на Ловеч започват да циркулират слухове за жестокости в близкия лагер за въдворени.Изглежда, че понякога  лагерници са използвани и за работа извън кариерата за изпълнение на спешни обществени задачи и по  този начин е възникнала възможност някои от тях да се опитат да избягат. По официални данни, шестима са заловени и жестоко умъртвени, двама, обаче, успяват да стигнат чак до Министерството на вътр. работи  и да разкажат за режима в Ловеч.  

Оказва се, изненадващо, че не всички, дори висши, служители на това вледеняващо учреждение са лишени от човешки чувства и елементарна справедливост, като  ген. Димитър Капитанов, ген. Иван Чуков, Гатю Гатев и още неколцина като тях. По свои вътрешни канали, зад гърба на М.Спасов, уведомяват някои членове на ЦК и самия Т.Живков за беззаконията вършени в лагера. Започва вътрешна война между различни групи в ЦК, в същност между приятелите на Спасов, мъчещи се да го оневинят, и останалите “по-честни другари”. Всичко това става в края на 1961 год. Министър Георги Цанков нарежда да се изготви Правилник за режима  и да се освободят по-леките нарушители. За няколко дни са освободени  половината - около300 души- и се очаква лагерът да се премести на друго, некомпрометирано място.

  Извършените престъпления, обаче, са толкова многобройни и жестоки, че продължава  активната намеса както на апарата на ЦК и  Политбюро, така и на прокуратурата и на самия Тодор Живков. Назначени са няколко комисии за разследване на случая, като последната с ръководители  Борис Велчев и Апостол Колчев изготвя доклада си  и го представя за разглеждане от Политбюро на ЦК на 5.04. 1962 година. В този  доклад се констатира, че през лагера в Ловеч са преминали общо 1200 души; от тях са освободени 810  души, 150 са починали и в момента там се намират 223 мъже и 33 жени. Потвърждава се, че режимът е бил извънредно тежък, трудът непосилен, физическите насилия повсеместни и пр. Предлага се закриване на лагера и търсене отговорност от съответните началници от МВР.

  Решението на ПБ по горния доклад е следното: лагерът да се разформирова, нарушителите да се освободят  като  криминалните случай се предадат на  съдебните власти.Забележителни са наложените наказания на виновните: Мирчо Спасов, Цвятко Горанов, Петър Гогов и Николай Газдов получават “ПОРИЦАНИЕ”, а  окръжния комитет на БКП-Ловеч получава “строга забележка”. На Главна прокуратура /др. Минчо Минчев/ се “обръща внимание”, защото не са сигнализирали навреме Партията!  Страхотни  /!/ наказания, безспорно, зад които личи  пристрастието  на Тодор Живков към престъпниците!  

    Няколко дни след това, на 24 април, последните  209  мъже и 30 жени  лагерници напускат Ловеч, скандирайки:  “Да живее  ЦК на БКП !”/!!!/.   

     Следва период от 28 години, през който постепенно спомените за мъчителните месеци избледняват, близките на пострадалите мълчат, уплашени до смърт, голяма част от въдворените измират от болести, онеправдани и преследвани, а преките виновници – Горанов, Газдов, Гогов и Ръжгева- пенсионирани с високи пенсии,  живеят спокойно на село. Мирчо Спасов е  навършил 81 години след бляскава кариера.

  Демократичната власт, установена на 10 ноември 89 г., натоварва следващата година военният следовател полк. Лилко Йоцов да започне разследване на  описаните престъпления. Последният изпълнява крайно добросъвестно възложената му задача, разпитва 550 свидетели и провежда –за съжаление, безуспешно- търсене на останки на  погребани на о-в Магарец лагерници. Той потвърждава всички факти, изложени по-горе в труда на Хр.Христов и предлага ръководството на лагера да бъде съдено за убийство на повече от едно лице. Изложението му от 28.09.1990 г.е адресирано до Гл. прокурор на Републиката  Евтим Стоименов. Крайно изненадващо е заключението на Йоцов: след много подробен анализ на действуващия в момента Наказателен Кодекс и по напълно формални причини, той  ПРЕУСТАНОВЯВА  наказателното производство поради наличието на давност за извършените престъпления. Действително, от 1962 г. до тогава са изминали 28 години и въпреки  измененята на НК, който увеличава давноста на подобни престъпления от 20 на 35 години, Йоцов счита, че това изменение НЯМА ОБРАТНА СИЛА, т.е. не може да бъде приложено! Вместо това, той предлага на гл. прокурор да прояви законодателна инициатива и поиска от Нар. събрание специален закон за тези престъпления!

  Оттук-нататък следва една колкото тъжна, толкова и срамна за нашата политическа действителност история, която е предълга за разправяне и пълна с подмолни действия, тайни споразумения а вероятно и корупция, в резултат на които делото за лагерите е ликвидирано безвъзвратно. Накратко нещата са се развили така: прокурорът Стоименов не прави постъпки за извънредна поправка на НК. Следващият прокурор Гунев сезира както Върховния Съд, така и Великото народно  събрание, но не среща никакъв отговор и съдействие! Следващият гл.прокурор Татарчев и неговият заместник Теофилов раздвижват замръзналото дело № 4/ 1990,  задържат  под стража Горанов, Газдов и Ръжгева на 20.04.92 г., докато  болният  Мирчо Спасов бяга от болницата! На 4 май същата година българските граждани виждат за пръв път лицата на престъпниците в медиите. Тодор Живков също е обвинен!  Обвинителният акт се състои от 25 страници, обхваща 48 тома   и е внесен на 17.12.92 г. във Върховния съд.

 Делото е насрочено за 8 юни 1993 г. Председател на съда е полк. Чирипов. Междувременно  Горанов е починал от инсулт.Всички обвинени отричат престъпленията си и пледират за невинност.  Адвокатите се позовават на давноста и считат процесът за незаконен. По тяхно искане процесът е отложен за 16 септември с.г. Междувременно е починал и Мирчо Спасов /14.07.93/. Неговата смърт дава основание на съда да възложи делото на Плевенския военен окръжен съд.Пълно объркване и суматоха. Става ясно, че в делото се намесват неидентифицирани фактори, които целят делото да се протака до безконечност. Делото започва да циркулира между Плевен и София, възникват нови процедурни пречки относно избора на съдебни заседатели и огромния брой свидетели. Ясно проличава заинтересованоста на определени среди виновниците да останат ненаказани. За съжаление, в играта са замесени както Върховния съд така и Народното събрание и Министерството на отбраната, които проявяват пълна пасивност по въпроса. Намесата на президента Желев също е безполезна – Чирипов е непреклонен  чак до 25 юни 95 г., когато Върховният съд нарежда да бъдат пуснати от ареста Газдов и Ръжгева, прекарали в затвора по три години без присъди. Развръзката настъпва на 13 май 1997 г. когато Върховният касационен съд  обявава за невъзможно да намери петима съдебни заседатели с необходимия ранг на пагона – полковнишки- поради което делото се замразява.

 Окончателното прекратяване на делото става едва през 2006 г., когато вече и пострадали, и виновни почти  всички са си отишли от този свят и забравата е покрила с пепел едно от най-страшните престъпления на българския комунизъм.

  В тази игра на котка и мишки, продължила 16 години,  са замесени толкова много лица и институции от най-висок ранг, че не се знае кой е по-виновен, кой  подкупен и кой  до глупост формалист. Едно е съвсем ясно, обаче: тъмните сили на БКП и нейната ДС сполучиха пак да излъжат демократичната общественост и да защитят своите престъпници.

  И сега да се върнем към заглавието. Вероятно интелигентните политически историци познават историята с френския капитан Драйфус в началото на двадесетия век. Историята на един несправедливо обвинен и осъден  за шпионаж на доживотна каторга генерал-щабен офицер, изпратен в джунглите на  Гвиана. Те трябва да знаят и как знаменитият писател Емил Зола се провикна напук на                                    достолепните магистрати с тоги и на озверелите френски националисти:  “АЗ ОБВИНЯВАМ!”. Раздели обществото на две , но постигна справедливост за жертвата Драйфус, който се завърна като герой.

 Ех, как през тези 16 години съдебна сага не се намери някой български Зола, да се провикне: “Осъзнайте се, български съдии, генерали и  политици,  нима считате че безнаказаноста и за най-безчовечните престъпления е признак на милосърдие и благородсво? И че така могат да се възпитават поколенията? Или човешкият живот не струва повече от  сладкия шепот на тестето банкноти?” 

  Но и да се намереше такъв човек, едвали щеше да се намери кой да го чуе.

  

  Май 2012                                                    Павел Ангелов –Пулиев

 Пловдив                                                       /член  наСдружението на

                                                                        независимите писатели/

топлофикация

Може би читателите не знаят, че когато се отчита разхода на топлоенергия в абонатната станция от органите на Топлофикация, тя не се разделя на : част за отопление и част за топла вода.Часта за топла вода се приема по някакви свои проценти, които са произволни. По този начин онези консуматори, които ползват само топла вода, са ощетени за сметка на другите консуматори. За да се избегне тази грешка, предлагам / И ТО НЕ ОТ ВЧЕРА, А ОТ ГОДИНИ/ разхода на топлина за гореща вода да се отчита единствено по ВОДОМЕРА, като се приеме една постоянна величина за топлоемкост на 1 куб.м.вода.Теоретически тя е добре известна, но заедно с загубите по тръбите се увеличава многократно /.Във всички случаи тази топлина и съответно нейната стйност трябва да бъде няколкократно по-ниска от цената й ако се използва електрически бойлер./Понастоящем много често при този произволен начин на отчитане стойноста на топлата вода надвишава цената на водата, стоплена с бойлер, което е един абсурд! По този начин всеко консуматор ще знае винаги колко му струва всяко количество изразходена гореща вода и ще се съобразява с разхода.
 След отчитането на топлината, разходвана за гореща вода, останалото количество, отчетено от топломера в абон. станция остава само да се раздели на броя импулси /сборът им/ на всички абонати, които имат индивидуални уреди на радиаторите си и по този начин да получат сметката си за топлофикация.Ясно е, че по този начин отпада нуждата от топлинни счетоводители!
 Препоръчаният начин предполага отпадането на отделно перо за отопление на сградата, което е дно изкуствено недомислие, целящо да ограби онези , които са изключили радиаторите си. Основанието е, че сградата се отоплява от ВСИЧКИ , защото никой през зимата не стои на студено, а облагодетелствувани са само онези с включени топломери.
 Този начин предполага и изключване от сметките на всички, които са замразили радиаторите си и плащат противозаконно само заради тръбите, които минават през апартамента им.
 Това значи, че цялата отчетена и разходена топлоенеергия ще се заплаща само от абонатите, които имат включени радиатори с индивидуални топломери. Вероятно този начин ще увеличи сметките им с някакъв -малък- процент, но той ще бъде справедлив и законен, при това ще се спестят средствата за топлинните счетоводители! Общоизвестно е, че тези абонати са все пак едни от по-заможните консуматори.
Горният начин ще направи разбираеми за всекиго енигматичните фактури на Топлофикация, ще повиши доверието към предприятието, ще отговори на изискванията на Конституцията, ще ликвидира всякакви дела, които са хиляди, и в края на крайщата ще накара хората отново да си включат радиаторите!

ДВЕТЕ СТРАНИ НА МЕДАЛА

От корицата ме гледат две очи под надвиснали вежди и набръчкано чело, погледът каточели пита: ще ми повярваш ли или не? Страниците са над 600 а заглавието заинтригуващо: “Панихида за мъртвото време”. Още оттук започва лъжата, защото авторът е забравил да сложи кавички на прилагателното “мъртво”. Не “мъртво”, а приказно, великолепно, незабравимо е това време, защото то е прекарано сред музите на Парнас и боговете на българския Олимп.

Чета и потъвам в мекото кресло в компанията на световно известни писатели и поети, журналисти, интелектуалци, любувам се на тропически плажове през илюминаторите на “боингите”, възхищавам се на недостигнати образци на световната култура и всичко това удавено в неизброимо количество уиски...Да, уиски, защото то е питието на жадния за лукс българин, закърмен с простонародната гроздова...Всеки задушевен разговор за изкуство, поезия, а можеби и за политика /която не се споменава често/, воден със стотиците интелектуалци на века, запленени от великия “социален експеримент” на Ленин и Сталин, е съпроводен непременно с това съвременно питие. Модерен свят, няма що, щом сме тръгнали на запад с благородна мисия, ще караме по тяхния модел.

“Полезни идиоти” бе нарекъл Ленин своите адепти, обитаващи загнилите демократични държави на света, които се възхищаваха от успехита на социализма в СССР. Те не подозираха и частица от трудностите, мизерията, престъпленията, които съпровождаха гигантските усилия за догонване икономиката на развитите страни, която последните бяха развили без октомврийска революция, само благодарение на своя интелект. Малцина от тях бяха се решили да посетят Съветския Съюз – между тях бе и социалистът Ерио от Франция и българският професор Асен Златаров- там бяха посрещнати както княз Потемкин водеше царица Екатерина по Волга- с изкуствени благоденстващи къщички на щастливите селяни...и те повлякоха след себе си наивниците.

Тъкмо тези леви интелектуалци се постара изненадващо Людмила Живкова първо да привлече за каузата на залязващата българска културна идентичност. Тази идентичност бе потъпквана постепенно и последователно благодарение на продажни учени и политици до такава степен, че се отричаше езикът на Кирил, Методи и Климент да е български и се преименува на църковно-славянски едвали не с руски произход! За измъкване от тресавището на забравата Л.Живкова избра за свой главен помощник даровития и гръмогласен поет Любомир Левчев, комуто поставя задача да обедини колкото се може повече световни поети и писатели за прослава на...какво? Левчев не обяснява какво, но за всеки що-годе интелигентен човек е ясно, че то не може да бъде друго освен комунизъм, социалистически реализъм, про-съветска политика във всички области на междудържавните отношения. Енергичният поет проявява удивителна работоспособност. За пет години – от 1977 до 1982 г. –той провежда шест международни срещи на писателите в София. Разбира се, присъствуват изключително лица от червения край на световния литературен спектър. Немският вестник “Ди Велт” уточнява: “Броят на участниците в “Интерлит 82” е обратно пропорционаленна писателската значимост”.Какво се разисква и решава на тези срещи Левчев не казва, но една от целите се постига с пищни почерпки и разходки из страната.Междувременно нашумелият поет е вече постигнал значителни успехи в своята кариера: от гл. редактор на в-к Литературен фронт той е скочил вече в председателството на Отечествения фронт, председател на Съюза на писателите и заместник председател на Комитета по култура- т.е. пръв помощник на “незабравимата” Людмила. Дъжавният глава Тодор Живков му е като духовен баща и той го включва в своята ловна дружинка под завистливите погледи на колегите.

Тук следва да направя едно отклонение. Въпреки уговорките от всякакъв вид трябва да се признае, че поменатите литературни срещи имат своето оправдание и са допринесли безусловно за популяризиране българската идентичност по света. Идентичност в културната област, подтисната от огромната тежест на съветската пропаганда и русофилията, събудена в последния момент преди окончателното ни приобщаване към великия Съветски Съюз- което, за щастие, не се осъществи. По света започна да се говори и пише за българските певци, появиха се и преводи- внимателно подбрани!- на български автори, разровиха се и излязоха на яве значителни факти от старобългарската история, заговори се за тракийско изкуство... Разбира се, това своего рода възраждане не можеше да не възбуди страх у нечии замъглени от любов към всемирния комунизъм умове. Дори и самият Живков е правил забележки в този смисъл на дъщеря си! Авторът на “Панихидата...” е отразил подробно своите безбройни пътувания и срещи с именити световни творци от различен цвят. Да изброим някои: Висоцки, Евтушенко, Хайнрих Бьол, Роблес, Колдуел, Греъм Гриин, Маркес, Локеш Чандра и още десетки имена на светила. Доста страници е отделил на посещението си заедно с Людмила на Индия, където последната изпада под фаталното влияние на йогизма. Читателят основателно ще се зачуди как авторът е запаметил част от диалозите и подробности от обстановката на многобройните си срещи- това може да стане само с помоща на редовно воден дневник, ако не е измислено. Учудващо е също как авторът е успял да осъществи контактите си без добро познаване на английски език и изобщо на някой западен език, а си служи почти винаги с преводачи.

Трябва да се признае ловкоста на автора при воденето на разговорите с различни по идеология лица и творци. Както сам определя своята задача, стремежът му е бил “да отвори дупка в желязната завеса”. Ако това се прави без задни мисли-благородна задача, но как да се вярва на философия, която поставя класовата борба на първо място в общественото развитие? Ключовата идея на Левчев е била “конвергенция”, което понятие след краха на студената война изгуби всякакъв смисъл. А и самото отношение на поета към политическите герои от онова време, като величаенето на Георги Димитров и Сталин и отричането делото на Хрусчов и Горбачов прави поведението му съвсем притворно, дотолкова, че американският посланник Кенет Хил с известна доза изненада го запитва: “Как така сте комунист?” Коментатор с не дотам префинен език би го нарекъл един обикновен мошенник.

Епохата, която обхваща творбата на Левчев е между 1950 г. та чак до наши дни-2010 г. Епоха, изпълнена с грандиозни събития с технически и политически измерения. Човекът стигна луната, изнамерен бе компютъра, Съветския Съюз рухна като “колос на глинени крака”, редица поробени народи се освободиха от чуждо владичество- и то без сериозна война почти 70 години! Невиждан исторически случай. Всичко това е споменато и примесено в спомените на поета. А това, което става в България по това време- той почти не го забелязва! Интересува го единствено неговото лично издигане, дейноста му като председател и сътрудник на различни властови институции, преводите на стиховете му, известноста му... А в този момент в България се вършат чудовищни неща: хиляди хора са подложени на тотално следене, мрежата на ДС фактически управлява държавата, невинни люде загиват в адски лагери, водят се процеси против изявени партийни личности, икономиката затъва...но за това нито дума! Поетът витае в облаците, живее на Парнас сред богини и богове, движи се и пътешествува по белия, красив свят, обвеян с любов и възхищение. Четеш и се унасяш: какъв талант, какъв живот, какво щастие! И не забелязваш че тук мирише на самовлюбеност, на поза, на лека маниакалност. Многобройните цитати на философи и писатели от древноста до наши дни, както и споменаването на десетки световни културни творци навеждат на същата мисъл. Вижте какво зная, колко съм начетен, колко съм мъдър!

Впрочем, същото впечатление се добива и от прочита на автобиографичната му трилогия: “Убий българина”, “Ти се следващият” и последната “Панихида..” Сякаш четеш Ода на нарцисизъм! Няма проблеми, няма нещастия, няма беззаконие, подлост, бедност!

Сега следва да направя едно признание: всичко това е написано с изящен език, с игрива, лека фраза, разказано занимателно, както подобава на интелигентен творец. Чете се с удоволствие и интерес.Може би това е предостатъчно за мнозина, но едвали ще задоволи търсачите на истината, на всеобщата, обективна истина.

Чест прави на автора епизодът със срещите му с Георги Марков, злощастната жертва на престъпния болшевизъм. Известно е, че в младоста си –през шестдесетте години- тримата вече популярни творци Стефан Цанев, Любомир Левчев и Георги Марков са били приятели и духовно близки. Възмущававали са се от грубия контрол на партията върху културните прояви изобщо и върху произведенията им в частност. Преди да напусне родината си, Марков почти уговаря Левчев да дойде с него в Италия, където живее брат му. Те дори известно време учат заедно италиански език. Поетът, обаче, който вече е щастливо женен и има две деца, му отговаря: “ Джери, ти си писател и по-лесно от мен ще се приспособиш в чужбина. А аз като поет кой ще ми помогне?” Джери заминава сам, зарязва съпругата си, евентуалната си безсъмнено блестяща кариера /при повече практичност от негова страна/ и поема пътя на беден изгнанник, довел го в края на крайщата до ранна смърт.Честна изповед, никой не може да изисква от другия да бъде герой, най-малко ние, гледащите отстрани.Оттук, обаче, започва едно, бих казал, укоримо развитие.Докато Стефан Цанев се примирява с положението и се стреми всячески да се изплъзне от опеката на партията с езоповски език и сюжети, Левчев поема пътя на най-активно сътрудничество с престъпната власт / само в идейната сфера, надявам се/. Както споменах по-горе, прави шеметна кариера, изкачва се до върха, но никой не знае този път по стълбата към небето колко и дали въобще му коства морални угризения.

Трудно може да приеме читателят, че Левчев се е борил против антидемократическия надзор на БКП върху културата, както тук-таме в повествованията си се мъчи да се представи. Яркото му презрение към изявите на Хрусчов и неприемане на перестройката на Горбачов са доказателство, че поетът “нищо ново не е научил и нищо старо не е забравил” според шаблонния израз. Той самият заявява многократно и шумно, че не се отказва от нито една от думите си, изречени и написани досега. Би ли могло за тази твърда убеденост да бъде похвален? За поддържката на един антинароден режим, за затварянета на очите пред огромните престъпления? В цялото му творчество има само ДВА случая, когато разказва за съдбата на две белогвардейски семейства след 9-ти септември 1944г. Единият се отнася за неговия съученик княз Ростовски- потомък на руския царски род, впоследствие направил завидна кариера на запад- чийто баща е изчезнал безследно някъде из покрайнините на София по поръчка на съветските тайни служби. Вторият случай споменава за изчезването на цяло семейство на лекар, колега на баща му в Велико Търново, също белогвардеец. Комунистическата партия не забравя своите врагове, колкото и да са далеч- в България или чак в Мексико. За останалите хиляди подобни съдби поетът е глух.

Може да се очаква, разбира се, в някои моменти в съзнанието му да се появяват съмнения дали изповядваната от него идеология е правилна и справедлива. В поезията му се намират отзвуци на тези колебания. Напр. в стихотворението “Махалото на Фуко” или във “Интелигентска поема”, както и някъде между редовете на прозата му се намират песъчинки от тези настроения. Но те са като мигновени фоерверки, угасени неумолимо от бляскавата реалност. Неговата вяра в комунизма / идеалистичния или онзи , изродил се в реален социализъм/ е толкова твърда, че предизвиква отрицание дори в лицето но неговия син./ Моля да ми прости, ако бъркам!/. И тук, обаче, Левчев намира повод да се погордее: съобщава ни че е получавал заплахи от някакъв анонимен “Хайдук”- несериозна случка, достойна само да потвърди самочувствието му, че е българският Робеспиер. Така иска да го приемем в “Ти си следващият”.

Ето че стигнахме до генералната оценка на един наистина надарен творец, поет със силен, въздействуващ стих, с дълбоки и умели метафори. С занимателна, интелигентна проза, историк, макар и крайно пристрастен, на цяла епоха културно развитие. Нека, обаче, да си спомним не друг, а самия Ботев: “ Тате- пита малкия – аз като порасна какъв ще стана?” Отговорът е: “Лесна работа- ти стани ЧОВЕК, па тъпанът на баща ти е на тавана...” И коментарът: “Видиш ли, домнуле, и тъпанар да стане, първо трябва да стане ЧОВЕК”.

Не зная дали този цитат е на мястото си, но все ми се струва, че освен талант, творецът трябва да има обезателно и морал, за да може да му повярват хората и да го последват. Морал в най-широкия смисъл на думата. В случая с Любомир Левчев тази дилема намира своя отговор най-добре в писмото на Георги Марков до него. Само Г.Марков със своя авторитет на жертва може да търси сметка на поета за живота и творчеството му, за поддържката му на живковия ненавистен режим, за лъжливата, обаятелна картина на действителноста през тази епоха, за неистовия му стремеж към слава и почести. Това писмо всеки може да намери в Интернет на името на единия или другия. А понастоящем трябва да добавим още няколко думи. След краха на комунизмо-болшевизма у нас логично е цялата армия клакьори, приспособленци, кариеристи и всякакви други левичари да се свият в черупката си и да замълчат. Така и стана. Изминаха, обаче, няколко несполучливи демократични години и те наново правят опити за реставрация. Група най-упорити в тази насока основават фондация “Орфей” с утопийни цели. Сърцето й се състои от самопровъзгласилите се 6 души ГЕНИИ /така са се нарекли сами/, начело с издателя Иван Гранитски и Любомир Левчев. Тази фондация връчва международна награда не другиму, а на прононсирания КГБ-агент Евгени Примаков...Моля не се смейте!

Както знаем, всеки медал има две страни, едната е за пред света, другата отзад, тя не се вижда. Но тя показва второто лице на истината, много често мръсна и нетърпима. На читателя е оставено правото дали да уважи само светлата страна, таланта, успеха - или да погледне и отзад, където се спотайват подлизурството, алчноста, жаждата за власт. Въпрос на жизнен опит и духовна настройка.



Павел Ангелов-Пулиев

Пловдив



П.П.

Книгите се пишат, за да се четат. Най-голямата част от читателите са обикновени люде, неспециалисти. Аз съм един от тях, редови читател. Като такъв си дадох мнението, не като специалист. Моля не надценявайте написаното. Ангелов

Историята на Сдружение "Георги Марков-Скитник"

Сдружение "Георги Марков-Скитник" бе основано на 17 юни 2006 г. в гр. Пловдив на Учредително  събрание, по инициатива на Павел Ангелов - Пулиев  в присъствие на 15 души учредители. Повечето от тях бяха пловдивски жители, но присъстваха и няколко души от София, като единият от тях  бе г-н Любен Марков, първи братовчед на  убития през 1978 г. писател и журналист, патрон на Сдружението. По-известните членове на новообразуваната формация, освен споменатия,   бяха: поетът Йордан Русков, юристът Методи Ковачев /син на известния земеделски деятел, писателят Йордан Ковачев/, адвокатът Камен Георгиев, председател на адвокатската колегия в града, Илия Кожухаров, зам.ректор на Музикалната академия в Пловдив и още няколко интелектуалци. На събранието бяха уточнени основните цели и задачи на Сдружението, именно пропагандиране живота, произведенията и дейноста на именития журналист и писател Г.Марков, както и начини за увековечаване неговата памет и завършване следствието по неговата кончина.
  Сдружението заедно с придружаващите го документи /устав, протокол, списък на членовете и др./ бе регистрирано в Пловд. окръжен съд на 13.11.2006 г. с решение № 7110, а в последствие бе вписано в Централния регистър на Министерството на правосъдието съгл. ЗЮЛНЦ  под  № 008 /19.02.2007 г.
  Ръководството на Сдружението бе избрано в състав: Председател Павел Ангелов, и двама зам.председатели Любен Марков и Людмил Попов. В течение на останалата част от 2006 г. и цялата 2007 г. то разви много активна дейност, чрез публикации в местния печат, издаване на възпоменателни листове по случай забележителни годишнини от живота на патрона си, провеждане на възпоменателна вечер със сказка, проведе дори и своебразна анкета сред зрителите на "Сцена на кръстопът" относно пиесите на Г.Марков, почти непознати досега. Сдружението стана известно и на Общинския съвет  на града с неговите искания за обществено признание на мъченика-писател и след известна  борба с недостатъчно информирани или недобронамерени служители успя да издейства решение на Съвета за построяване на паметник на същия . Решението на Общинския съвет е с № 414  от 13.09.2007 г.Сдружението издаде със собствени средства брошура  "Кой бе Георги Марков-Скитник"  с неговата биография в 1000 екз. които разпространи безплатно в Пловдив  и  София.
  За съжаление, през 2008 г. се появиха разногласия сред ръководството на Сдружението, главна причина за които бе желанието на единия зам.председател-Л.Попов- да използва авторитета и целите му за лични облаги! В резултат на тези домогвания, в които бе увлечен и другия зам.председател Л.Марков, на общо събрание на 22.март 2008 г. същите бяха отстранени от членство. Това стана причина Сдружението да замрази своята дейност за няколко години, докато се изяснят истинските причини за разбиването му.
 Днес Сдружението с ново ръководство  подновява своята народополезна дейност и апелира към българската общественост да подкрепи усилията му за осъществяване първоначалните благородни и патриотични цели. РАНО ИЛИ КЪСНО ТЕ ЩЕ БЪДАТ РЕАЛНОСТ!         

Паметникът на Филип Македонски на старото място!!!

Сред Пловдив се разпространява призив да се върне паметника на Ф.Македонсик на старото му място на Джумаята! Инициатори са т.н. "интелектуалци"- хора на културата с обществена тежест и влияние. Недопустимо е тази малокалибрена кохорта  да приватизира престижното определение "интелектуалец" в ущърб на останалия плебс, както считат. Тези самозванци са скъсали с българщината и не усещат, че този паметник внушава, поради  мястото, което заема, чуждопоклонство, преклонение пред силата и в никакъв случай не почит към ИСТИНСКИТЕ БЪЛГАРСКИ ГЕРОИ, КОИТО, МЕЖДУ ДРУГОТО, направиха Пловдив столица на Съединението! Предостатъчно е че изобщо е създаден и мястото му е някъде между старините, но не в цент ъра! По силата на логиката същите безумци могат да предложат Пловдив да върне името си Филипопол! СРАМ!    

изложение

МЕМОРАНДУМ



От:

Съюз на българските писатели – София

Сдружение на българските писатели-София

Съюз на независимите български писатели-София

Сдружение “Георги Марков-Скитник”-Пловдив



Относно : Съвременна оценка дейноста и творчеството на убития

преди 33 години писател и драматург Георги Марков.



До:

Г-н Министъра на културата на Р. България-София





Уважаеми Г-н Министър,

Ние считаме, че на всички грамотни хора в републиката е известна нерадостната съдба на писателя Георги Марков, неговите произведения, пиеси и репортажи, както и преследването му от тогавашната власт, довело до зловещото му убийство в Лондон през 1978 г. Въпреки това, ние ще припомним някои факти, които главно определят неговото значение за българската литература и култура като цяло, както и за политическото развитие на страната.

Безспорно е, че романите и пиесите му, макар и не многобройни поради трагични обстоятелства, представляват образци на литературно творчество и предизвикаха почти автоматично приемането му в тогавашния Съюз на Писателите. Идеите и тезите в тях са високо-хуманни и морални, без да бъдат нито дидактични, нито директно свързани с определена партийна политика. Той се отличаваше с крайна самостоятелност и независимост, които, съчетани със смелост и безкомпромисно търсене на истината, в края на крайщата доведоха до принудителното му изгнание.

От далечна чужбина Марков подложи на унищожителна, безмилостна критика цялостното управление на държавата. Духовито, занимателно и главно правдиво, той изобличи всички прояви на една лична власт, която успя да проучи благодарение на предишните си връзки с нея. Неговите “Задочни репортажи” бяха посрещнати от духовно осакатения български народ с оправдан интерес и сториха каквото можаха за неговото свестяване.

Отговорът на една калена в идеологически битки власт бе очакван.След едва десетина години в чужбина, току-що започнал да чувствува почва под краката си, Марков бе убит с отрова! По този начин заглъхна “вражеския глас”, но партията не прецени, че около името му слага ореол и го превръща в национален герой!

Стотици хиляди са българите, загинали за осъществяване на български /и извън-български / идеали с оръжие по бойните полета за сто и петдесет години. Колко, обаче, са онези, които са загинали с перо и пушка в ръка защитавайки хуманните си идеали? Ще започна с Ботев, ще спомена Стамен Панчев, Димчо Дебелянов, Гео Милев и ще стигна до онези, които имаха само перо, но нямам смелост да ги изброявам, защото потънаха в небитието сред бурята на 9-ти септември. Не можем, обаче, да си затворим очите и да забравим Георги Марков, промушен в сърцето на Европа пред цял свят в най-мирната за човечеството епоха.

Господин Министре,

В настоящия момент името на Георги Марков е почти забравено от нашата културна общественост.Произведенията му се издават отвреме-навреме от ентусиасти-издатели. След десетилетия забрава Народният театър най-сетне благоволи да постави негова пиеса. Толкоз! Поколенията, родени в края на миналия век-който не е толкова далеч-изобщо не го познават. А България има нужда от своите герои. Те не са толкова много. Марков заслужава това признание. Той го доказа с своя живот, дело и смърт. Той няма черни петна в своята биография. Никога не е обидил своя народ или етническа общност. Никога не е съзаклятничил срещу държавата,а само е изобличавал нейните корумпирани ръководители.Не е участвувал в никоя емигрантска организация, защото ценеше своята независимост повече от живота си. Битува неправилното мнение, че е бил враг на комунизма- това е едно несъстоятелно мнение. Четете внимателно произведенията му-в цялото си творчество той величае именно борци-комунисти за правда и човечност! Най-вероятното определение е “утопист-комунист”. Логично то предполага неизбежно демокрацията като държавна система.

Специално внимание трябва да обърнем към твърдението на мнозина , за съжаление негови колеги-писатели, че Марков е бил агент на Държавна Сигурност. Това твърдение не разполага нито с един и най-дребен факт. Ако такъв съществуваше, неговите врагове щяха да го раздухат до неузнаваемост- а такъв няма!

Уважаеми г-н Министре,

Като имаме предвид всичко, изложено по-горе, ние Ви призоваваме да направите каквото е възможно в правомощията на вашето министерство за следното:

1. Да вмъкнете в учебните програми за средно образование по литература часове за изучаване биографията на Г.Марков и неговите произведения, главно “Задочните Репортажи”.

2. Да подпомогнете издаването на пълно събрание произведенията на Г.Марков.

3.Да настоите пред софийската градска управа някой обект в столицата да се нарече на името на писателя-било улица или площад или друг обект.

4.Да се основе годишна литературна награда на името на Г.Марков.

5.Да настоите пред Мин. на правосъдието или Главна Прокуратура да се продължи разследването на убийството на писателя до успешен завършек.

6.Да се влезе във връзка с съпругата и дъщерята на писателя за евентуално връщане на останките му в България.

7.Да се проведе конкурс за написване най-добрата биография на писателя.

8. Да настоите да се вземе решение на Мин.Съвет за постройка паметник /не бюст/ на Г.Марков в цял ръст и поставянето му на лично място в столицата. /Не случайно същият е награден с орден “Стара Планина” /.





За Съюз на българските писатели - Председател:

/Николай Петев/



За Сдружение на българските писатели - Председател:

/Михаил Неделчев/



За Съюз на независимите писатели- Председател:

/Марин Кадиев/



За Сдружение “Георги Марков-СкитникІ Председател:

/Павел Ангелов/

рисковата раждаемост

РИСКОВАТА РАЖДАЕМОСТ



Напоследък едно необяснимо явление се забелязва в нашия обществен живот. И не само у нас, изглежда цялият свят е обхванат от някакъв престъпен бяс, небивала жестокост,нетолерантност, чудовищен тероризъм...Световните новини изобилствуват с многобройни, немотивирани масови убийства на ученици и деца /!/, на кървави насилствени актове, на не-изолирани поразителни случаи на педофилия, на нечовешко отношение към отделната личност и нейното право на живот...

Можеби това се дължи на дълготрайния мир - повече от 50 години във Европа не е имало сериозни военни действия - или пък на естественото синусоидално развитие на обществените процеси, било материални, било духовни, и в момента се намираме някъде към върха на амплитудата...Нямам амбицията да навлизам и обяснявам неща от областа на социологията и историята, а имам само намерение да обърна внимание върху някои непосредствени, крайно отрицателни факти в българската действителност.

Преди няколко дни един специалист - вероятно криминалог - заяви в пресата, че у нас престъпните посегателства срещу деца във всички форми: педофилия, измъчвания, побоища, дори убийства, са нарастнали 15 пъти! Имам пълното основание да му вярвам, като вземем предвид , напр. случаите само за няколко месеца: изоставеното двегодишно детенце от баща му - говедар - да пълзи полуголо 24 часа километри докато измръзне; захвърлените детски трупчета - новородени - в кофите за смет; Стоянка от Кадиево, която ражда направо на цимента сред куп други рожби и оставя плодът да умре; извергът, използвал насила 8 години собствената си дъшеря

за сексуални удоволствия и т.н. и т.н. Научавайки тези факти, читателят стои стъписан и невярващ, че може да има хора, които не знаят какво е "кондом" и жени, които не знаят как да се препазват от бременност. Гражданинът е изумен, че е възможно понастоящем в неописуема мизерия да живее върху пръстен под общо семейство със седем деца, свидетели на неописуеми сцени !

Да споменем, по-нататък, че малтретирането на невръстни деца в някои семейства е постоянна практика - почти ежедневно пресата ни съобщава за постъпили в травматологичните клиники малчугани със счупени крайници / и то нееднократно!/, с посинели и некротизирали части от тялото...Как се приемат от обществото горните " новини" не ми е лесно да си представя: лично мен те ме стъписват и отчайват и ме карат да губя вяра в някакво благоприятно бъдеще.

Но освен горепосочените остро-конфликтни случаи в нашия живот, да погледнем и по-незабележимите, стоящи някакси по-отстрани и по-далеч от окото на обществото. Да напомним, че в България над 8000 деца се отглеждат в домове за сираци, изоставени и бездомни. Условията в повечето от тях са ужасяващи, особено предназначените за недъгави и психично увредени. Завесата бе открехната относно дома в с. Могилино, а за останалите? Да напомня ли за велинградския дом за деца, където десетина невръстни измряха от глад и студ едно след друго, и никой не бе посочен за виновен?

Далеч съм от мисълта да обвинявам за това положение единствено държавата, общинските социални служби или тяхните служители. Нашето социално законодателство , обаче, стигна до такива абсурди, като напр. следния: младо 13 - 14 годишно момиче, обикновено от ромски произход, започва да ражда деца почти всяка година, достига до десетина и се издържа само от детските надбавки . При това грижите за поколението са минимални, да не кажа никакви - едвали и съществуват условия за такива. Бащите на тези деца официално са неизвестни, защото момичето не сключва брак, за да ползва привилегията на "самотна майка". Такива случаи има в кв. Столипиново и кв. Шекер-махала в Пловдив, но сигурно и на други места. Децата са натирвани да просят по улиците и да живеят както намерят за добре - ако изобщо преживеят! А понастоящем, при условията на безпрепятствено заминаване и установяване в чужбина, можем ли да преброим колко майки са изоставили децата си без издръжка, на произвола, и са заминали на гурбет?

Мисля че вече стана ясно откъде се пълнят домовете за сираци и деца със умствени и физически недостатъци. И че колкото и държавата да е богата, и колкото и спонсорите да са благородни, а обслужващият персонал всеотдаен и добре платен - социалните домове няма да ликвидират трагизма в своето положение и да успокоят общественоста. Заблуда е да се надяваме само на фондовете, на наказателните мерки и на социалните работници да намалят до допустимия минимум случаите на педофилия, детска престъпност, мизерията и т.н. и т.н. Наред с грижите на държавата за издръжка на тези домове и подобряване условията в тях, както и на съдебните органи да наказват провинените, трябва да се набележат и други, нови, донякъде нестандартни мерки за ограничаване растежа на феномена престъпления срещу децата. Трябва да се започне от основата - т.е. да се ограничи контингента на раждането на деца в крайна мизерия /основа на всички злини/, на деца със увреждания, на деца нежелани и родени от безотговорни, често неизлечимо болни родители. Това е една РИСКОВА РАЖДАЕМОСТ. Родените деца са бъдещите клиенти на печално известните домове. Тяхният брой следва методично, разумно, без оглед на фалшиво човеколюбие да бъде постоянно следен и намаляван за доброто както на досега родените, така и на цялото общество!

Разбирам, че изпълнението на тази задача е страшно сложна и свързана с принципни философски положения, с международни и наши правозащитни организации и отговорности. Ето за какво става дума:

Известно е, че от десетилетия България има демографски проблеми. Напоследък се забелязва някакво минимално подобрение - броят на бебетата нараства! Надявам се този процес да не е временен и най-сетне да постигнем равенство между ражданията и умиранията. Заедно с това, обаче, не трябва да допуснем растежа на населението да става с нездрави, непълноценни физически и умствено индивиди, потенц;иално пълнещи домовете за изоставени деца. /Веднага чувам гласове: "фашист!"/, Чакайте,! Първо, отчитайки факта, че материалната мизерия е основният фактор за непълноценноста на новороденото, трябва да се въведе до практическо изпълнение чл. 47 от Конституцията : "Отглеждането на децата до пълнолетието им е задължение на тяхните родители", /Не ще разисквам Закона за децата или Закона за лицата исемейството/. Този член задължава в най-висока степен всеки да се грижи за своето потомство - никакво изоставяне, отказване, никакво безгрижие относно възпитанието и обучението на децата! А да е забелязъл някой държавен или общински орган да се грижи ДОСТАТЪЧНО НАСТОЙЧИВО за това задължение на родителите? Улиците са пълни с невръстни просячета, които не знаят що е училище и няма кой да ги запита чии са те, къде живеят, какво ядат и кои са майките им...

Първата мярка, която следва да се приложи според един бъдещ Закон за РЕГУЛИРАНЕ РИСКОВАТА РАЖДАЕМОСТ , е следната:

При раждането на ТРЕТО дете двамата родители подписват клетвена декларация, че ще се грижат за новороденото до неговото израстване както за отглеждането му, така и за образованието , което е задължително. И сега най-важното: ако родителите откажат да подпишат такава декларация, това значи че те се поставят в положение на едни "ОБЩЕСТВЕНИ РАЗПЛОДНИЦИ" с неизвестни наследствени данни, от каквито обществото едвали се нуждае. В такъв случай те сами би трябвало да пожелаят и законът би трябвало да ги задължи да бъдат оперативно лишени от възможноста повече да имат поколение! Разбира се, такъв Закон ще уточни подробностите при случай на осиновяване и др.п. Тази процедура предполага, обаче, задължително посочване на бащата!

С подобен закон би било прекратено донякъде безразборното, безразсъдно и дори престъпно създаване на нежелани деца във ужасяващо мизерна обстановка, както е в повечето случаи. По този начин биха били вероятно удовлетворени и самите родители, които няма да треперят при всяко докосване до съпруга...

Същата мярка - стерилизация - следва да бъде прилагана винаги при изоставяне от майка на дете, при убийство на дете или груба педофилия, каквито неща напоследък премного се срещат у нас. Смятам, че по този начин обществото ще защити своите интереси, ограничавайки животинските инстинкти на определен брой мъже и жени, които със своите деяния сами са се оказали извън човешката общност.



Павел Ангелов

Пловдив, ул. П.К.Яворов-9

т. 639-937