Отровата рицин

Една истинска почти невероятна история.

животът е пълен с изненади- ще Ви разкажа един случай- как по някаква щастлива случайност се спасих от почти сигурна смърт  и то от една от най-силните отрови - рицин ! -същата, от която загина непрежалиния наш писател Георги Марков. Парадоксално е, че аз, който съм инициатор на кампанията за увековечаване  паметта на този несъмнен герой  и председател на едноименното гражданско сдружение със същото име - независимо че бях забравен от самонатоварилия се с тази задача комитет от високопоставени служебни лица с много средства начело с д-р Лазаров  и милионите му долари -и бях наясно с съдбата му -щях да стана  жертва на същата подла субстанция. Ето как стана това:

Около средата на миналия век имах някаква работа в завода "Георги Кирков" в София.Посетих завода и потърсих юрисконсулта. Беше около обед и в стаята му се бяха събрали няколко души, които обсъждаха авторитетно проблеми с селските имоти, вили, залесяване и т.н.Беше време, когато на мода бяха вилните имоти /ранчетата/ и хората бяха хукнали по полетата и запустелите села. На бюрото на юриста бяха пръснати шепа семена, които хората подмятаха и разглеждаха.

След като обиколих цеховете на завода и събрах необходимите за експертизата ми данни стана време да си тръгвам обратно - върнах се при юриста да си взема чантата - беше свършило работното време и всички се бяха разотишли. Събрах в шепата си останалите на масата семена - реших, че са слънчогледови /!/ и си тръгнах. Междувременно цъкнах няколко зърна между зъбите си - хареса ми стипчавия им вкус . Продължих да хрупам стипчавите семена и докато чаках трамвая на спирката. По-нататък всичко продължи нормално:качих се на влака за Пловдив, привърших зърнената закуска и когато наближих гара Стамболийски усетих, че нещо става в стомаха ми. Докато се прибера от гарата до в къщи вече бях тежко болен. 

В къщи се тръшнах на леглото,  Повалиха ме непрекъснати позиви за повръщане, диария и страшно сърцебиене.Най-лошото обаче бе това, че не знаех как да обясня причината , не можех да назовя какви бяха опасните семена. Съпругата ми, лекар с помощта на Бърза помощ 

не знаеше каква противоотрова да ми приложи!Разрови старите книги-учебници и предположи най-сетне, че може би съм чоплел семена от рицин!Прочете диагнозата и и зхода от тежкото състояние:изход ЛЕТАЛЕН. Никаква противоотрова.!! А бях само на 40 години, здрав, прав,млад мъж с две малки деца..Историята с Георги Марков още не бе известна, нито с Владимир Костов, нито изобщо се знаеше нещо за рицина като отрова.В задния двор на дядовата къща в Карлово имаше един рицинов храст с прекрасни алени цветове, но ние,децата, се пазехме от него.Опасна красота!

  Не зная дали някои води статистика за отровените в България, но ми се струва, че ние двамата с полковника от ДС Костов можем да се гордеем, че сме се една спасили по чудо от 

една упорита безспорна смърт.Той -поради дебелата си жилетка ,аз- поради здравата си и млада физика. Или съществува и някаква неизвестна още причина срещу този бич, поразил 

с помощта  на престъпници талантливия Джери ?

 

.. 

Альоша

От висотата на моите 96 години, които навършвам днес, си позволявам да направя някои съществени корекции в становищата си, изразявани в течение на годините в публикации и устни мнения на публични места.  На първо място е промененото ми становище относно паметниците на Съветската Армия, в т.ч паметникът на Альоша  в Пловдив. които считах, че следва да бъдат демонтирани и лишени от уважение като вредни за възпштанието на младежта и неотговарящи на историческата истина. Сега разбирам, че те следва да бъдат разтоварени от всякакви политически идеи и приемани единствено като признание за патриотизма и жертвоготовноста на обикновения руски гражданин, векове потискан и мачкан като безправен роб на помещици и политици. Той заслужава само съжаление и съчувствиепред света заради огромното количество жертви и страдания. Разбира се, оголването на тези паметници от комунистическата им обвивка е един неимоверно труден и продължителен процес, който ще продължи години и не се знае как ще завърши - но без една искрена, дълбока и прочувствена декларация от най-висшите органи на съответната партия това не може да се случи. Може би това означава и основно реформиране на вековната партия ?Може би, но без  това процесът е немислим.  Ето къде трябва да бъдат насочени усилията на всички сегашни врагове на съветските военни паметници.Непосилна ли е задачата?Ще се намерят ли  сторонници на тази идея? Или ще срещнем вечното: с кръв сме я взели, с кръв ще я дадем?

Преоценка на факти и обстоятелства.
 Осъдително ли е с течение на годините човек да променя своето мнение по различни въпроси, събития,личности и т.н. или това е нормален процес за всеки разум, участвуващ активно в живота на обществото?.Ако тази промяна не е много честа и не е солидно аргументирана може да бъде приета без обикновените възражения. В моя случай с течение на годините сега преценявам, че борбата ми  с паметниците на съветската армия и по-специално срещу пловдивския  Альоша е била неправилна и това следва да бъде корегирано . Разбира се, без сътрудничеството на мощната БСП такава позиция би изглеждала като крах на демокрацията пред комунистическите идеи и попълзновения във всички области на живота. Исторически факт е, че БКП завзе властта продължение на 60 години само благодарение на наличието на съветски войски у нас и се крепеше единствено от тяхната сила. Тук лежи и същността на въпроса : паметниците на съветските войници следва да се разтоварят от партийна идеология  и се схващат единствено като уважение към подвига и съдбата им. Това изисква огромна идеологическа работа сред партийните агитатори. Бедният съветски войник е бил векове един роб на дворянството. на държавата и на партията и накрая хвърлен като пушечно месо срещу германските танкове. Той заслужава единствено съжаление и уважение  за своята жертвоготовност и не може да бъде обвиняван за безчовечната комунистическа идеология.
 Едно подобно схващане  за образа на съветския войник може да послужи и за сближаване на политическите противоречия между политическите сили в момента ако същите желаят това - в името на националното единство и интереси  .но пътят е страхотно труден и дълъг.
Призовавам всички мои приятели и последователи да имат предвид гореказаните мисли и се съобразяват с тях, а политическите опоненти поемат кръста на помирението.  

Смисълът - роман от Л.Филипова.

  Скоро дочетох гореказания "роман". Развихрена до немай къде фантазия. Идеите бъкат от всички страни на познанието.Засягат най-трудните въпроси на философията и всички науки!Каква смелост! И отзиви на Солаомон паси, на Алек Попов, на проф. Пимпирев...Положителни, разбира се.Питам се, дали са им платили за тях?..Но изобилието от фундаментални въпроси на битието и елементарни   фантастични отговори  не е достатъчно книгата до се нарече "роман". Доскучава ти и я захвърляш преди да стигнеш до края. Какво мислят по въпроса уважаемите рецензенти?    

истанбулската конвенция

  ИСТАНБУЛСКАТА  КОНВЕНЦИЯ

     В същност става въпрос за легитимиране  - по-правилно е да го наречем включване в обществения живот наравно с всички останали социални, икономически, политически и пр.  обществени групи още една малко странна формация, отличаваща се от мнозинството обикновени хора с особени предпочитания главно в моралната и емоционалната сфери. За съжаление, тези хора много често имат и биологични полови  разлики, което ги прави ясно различими и уязвими.Доказано е, че тези разлики са генетично обусловени и те не могат по никакви начини да бъдат изменени.Тези индивиди хората наричат гейове, педерасти, хора с лява резба, лесбийки, извратеняци и др.п.Не съм срещал проучване за броя на хората с подобни качества, но изглежда броят им е значителен, щом от известно време светът се занимава с тях.
  Тази група хора не представляват каквато и да било опасност за обществото, освен в някакъв краен особен случай.  Те знаят своето особено положение и се стараят да го крият доколкото е възможно. Според мен, те трябва да се считат като частично увредени , специален вид инвалиди,което следва да се има предвид. Очевидно никому не е пречка ако дадено лице има предпочитания към блондинките или мургавите свои подобни, или дори при специални обстоятелства боготвори пениса пред вулвата -кому влиза в работа  този вкус? В този ред на мисли, продължавайки логически напред ще стигнем и до самоопределянето на всяка личност на собствения си пол : мъж, жена или нещо друго, дори животно или растение, до границата приета за лудост. Разбира се, никому не е приятно да се занимава с ненормалници, но ...поклащаш глава съжалително и отминаваш.Такъв е животът. ! Всичко има в него.Нямаш право да сложиш всички в един  калъф! И който не се побира в него .-вън! Вместо да го прикоткаш, да го разбереш и приемеш..Така  че, свийте разпенените си знамена, проявете интелигентен модернизъм, подпишете конвенцията и успокойте разбунените съвести.

                                              ЗАД  ФАСАДАТА

 Доста се колебах преди да напиша настоящия материал. Причините са разбираеми: да обвиняваш другите, когато сам си си виновен за несполуките е непочтенно, обаче когато тези "други" в спомените ти не ти дават мира , убиват и без това минималното ти самочувствие и те карат да мислиш  за смъртта като единствено утешение..тогава?...
  Основата на всичко започна с моята "обществена дейност", чиято мания ме завладя около четиридесетте-петдесетте ми години. Нещо се събуди в мен, взех да се вглеждам в духовните проблеми на  хората , които , впрочем, не ги вълнуваха но аз смятах, че са важни! Вторачих се в паметника на "Альоша", запитах се какво означава наличието му в най-високата точка на града и сметнах, че наличието му е предизвикателство и унижение за българите и че той трябва да слезе от мястото си, защото не го заслужава! Позата му на суверен -победител  беше
нахална, недопустима и несправедлива. Какво бе направила Съветската армия за България, освен да  доведе на власт  една вманиачена върхушка от глупаци, извършила купища престъпления от всякакъв вид, включително жестоки убийства, мъчения, депортации, и какво ли не в името на фалшиви идеи и идоли!
 Проучих историята на паметника, неговите инициатори и строители, както и конструкцията му - и реших, че историческата справедливост изисква той да бъде снет от мястото си и захвърлен -преместен другаде някъде, където заслужава жалката си същност. Основах  сдружение - еднолично - Защита историческото достойнство на Пловдив  се назначих за негов Председател.. Започнах с публикации срещу паметника и си навлякох умразата на хиляди пловдивчани и особено на червеното ядро от тях, както и на ...защо ли.. на евреите тук! Дори си направих труда да разработя  проект за свалянето на Альоша , който отпечатаха в приложение на в-к "Глас".Доколко проектът е изпълним е друг въпрос - той изисква и малки взривове, и две мощни лебедки , допълнителни съоръжения и пр.Важното е, че съществува такъв проект и той е мой..А паметникът е огромен, с огромна тежест  и размери.
 Днес, след като изминаха повече от петдесет години от тогава и  комунизмът се оттече от  историята /да се надяваме/ и  политическото и и икономическото му значение избеля , имам друго мнение:  паметникът трябва да остане като  величествен надгробен камък на милионите жертви - бедни младежи, мъже и жени, загинали за фалшиви идеи и, между другото и в защита на  родината си! Никакво каквото и да било друго значение не бива да се отдава на този паметник. Разбира се, никой не може да попречи на вкаменените червени мозъци да си спомнят със умиление за славното сталинско-ленинско минало!
За съжаление, много трудно е да втълпиш в хората твоето мнение и да прекъснеш  съществуващата в момента и продължаваща ожесточена  "война на паметниците". Как да  убедиш  Иво Инджев   или философа Грънчаров?





 

ДЕН НА СПОМЕНИ

     Ден на спомени   
Днес е 20 октомври  2017 година.  Изтекли са 73 години от онези напрегнати есенни дни - края на септември и началото на октомври  1944 г., когато българската държава се катурна главоломно, тури кръст на демократичното управление и се намеси активно във войната между великите народи и амбициите на обезумели диктатори.  Шепа народ  върху късче земя реши, макар и малко късно, да изяви своето право на живот и се втурна след победителите да доубие причинителите на световните конфликти.
Аз бях тогава току-що навършил деветнадесет години, готов физически и морално да служа честно на своя народ , възпитан и убеден в правотата на националните ни идеали и с радост престъпих портала на Бронирания полк н София,  Той бе най-новото поделение на  българската войска, въоръжено с германска техника и под ръководството на обучени в Германия командири.
Наборът, с който служих пълни две години, до м-ц декември 1944 г., бе интелигентен -с него влязоха в казармата всички младежи, завършили средно образование. Останаха извън нея само болните от хронични заболявания и единици  с подходящи връзки, както е било винаги ,
 впрочем. Наборите двадесети, двадесет и първи, втори, трети и дори 24-ти, платиха кървав данък със участието си по фронтовете в Македония и Унгария. Лично аз преминах с моята мотоциклетна рота през цяла Македония, историческото Косово поле до унгарската граница в първата бойна линия, за щастие невредим  и дори с орден за храброст! Мнозина съученици, сънаборници  и приятели, обаче, останаха завинаги по пустите полета, безмълвни жертви на човешкото безумие.
  За преживяното през близо едновековното ми присъствие на белия свят съм издал през2007 г. книжка със заглавие "23 набор", от която днес искам да направя едно извлечение. Става въпрос за нашумелите навремето първи подвизи на възродената българска войска, очистена от фашизирани елементи и вдъхновена от социалистически надежди. България трябваше да изчисти името си като съюзник на  агресора   и окупатор на чужди територии  - нашите смели войници подгониха врага из македонските планини и долини.
  Целият брониран полк бе изведен от София и Самоков и разположен на лагер някъде около Пирот .Аз пристигнах на фронта със закъснение  няколко дни и  заварих моята рота и кажи-речи целия полк-- в униние и отчаяние.  Това личеше по поведението на всекиго –липсваха обичайните шеги и закачки, свойствени на младите хора.Мълчание и сведени погледи придружаваше всяка среща. Причината беше не само основатална  - тя бе почти краха на гордоста  на армията  танковата дружина !
Ще разкажа това, което ми разправиха полугласно, на пресекулки, с явно нежелание, това, което се бе случило точно предишните дни: /Мисля, че бе ок.17 септември/.
 Една танкова рота - не зная точно колко на брой машини - получава бойна задача да навлезе в дефилето по пътя за Бела Паланка - Ниш и да продължи ...до къде никой не казва. 


   
                     
   Машините, танкове "Майбах", се подреждат в колона и навлизат в дефилето.Шосето е тясно, със стръмни скатове, обрасли с храсти и различна дървесина. Отлични условия за маскировка.
Германците не закъсняват да открият огън с бронебойно оръдие. Поразяват първия танк. Следващият е последният в колоната. Движението спира. Танковете са блокирани и не могат да маневрират. Следва само унищожението им един по един - те са просто удобни мишени за опитните бронеизтребители. За половин - до един час  атаката е ликвидирана. Всички танкове на ротата са унищожени. Можете ли да си представите съдбата на екипажите? Съдбата на войника, затиснат между механизмите и стоманените листове,  и тежко оръдие, което гърми над главата ти?Не можеш да излезеш от това менгеме, можеш само да изгориш жив опечен , безпомощен неподвижен, обречен! За съжаление, не мога да назова нито едно име на участник в това кърваво жертвоприношение.Помня единствено, че командирът на дружината се наричаше със странното име кап. Гюмбабов. Аз и моите съвипускници, мотоциклетисти от разузнавателната дружина, бяхме само зрители или косвени участници в тази трагедия. Мога да спомена преките ми началници, за да  се обадят евентуално някои от тях или наследниците им с допълнителни сведения.  Те са следните:
 Полковник Генов, ловчалия, приятел на цар Борис, командир на бронирания полк
Майор Пеев, командир на разузнавателната дружина
Кап. Пазителов -ротен командир
Поручик Кацаров - ротен командир
Подпоручици Петков и Тодоров -взводни командири
Редниците - ловчалиите Гаврил Гаврилов, Петко Боджаков,Згалевски,Матю Герджиков,,брестовичаните Кадиевски и Любен Андреев, асеновградчаните Брънзалов, Мулдавлиев, Бончев ит.н.
 По същото време - началните дни на войната срещу Германия, се провежда военната операция по направление Скопие. Атакувани са височините Стражин и Страцин. За атаката е използвана другата елитна новосъздадена част от войската: парашутната дружина. И тя, както танковата дружина е съставена от специално обучени войници. В тях има само образовани, крайно родолюбиви, напористи младежи.
 Парашутистите дават много жертви- една четвърт от дружината е извън строя. Подвигът им е почетен от цялата нация, издигнат им е и паметник в центъра на София.издадена е и книга за тях. За жертвената клада на танковата рота при Бела Паланка обаче няма нито ред в българския печат и литература.Необяснима завеса е спусната над тази драма, поразила още при раждането си цял род войска от най-модерен вид. Крайно време е да бъде разнищен подробно този военен и национален провал и всяка институция получи справедлива историческа оценка. Народната памет не бива да бъде заблуждавана или пренебрегвана, защото във всяко  обществено  деяние водещ трябва да е МОРАЛЪТ.

                                                                                                         Инж. Павел Ангелов
               Пловдив, октомври 2017