Неочаквана цензура?

От известно време имам чувството, че невидима ръка рови из ИНТЕРНЕТ  и унищожава неудобните за НЯКОИ постинги. Дано не съм прав, но от няколко дни правя напразни опити да отворя сайта "Скандално" и все не успявам. Отварят се някакви си други сайтове, които не ме интересуват, главно спортни новини! Господа медиатори, разбирате ли какво правите?

  Как в забулената с тайни електрификация се опразва джеба на българина.

  В броя на вестника Ви “Преса” от 02.07.т.г. прочетох внимателно материала под заглавие “Забраняват за година зелени централи”. По този повод , както и поради стресиращото повишаване цената на електроенергията от началото но месеца, Ви изпращам моето мнение като специалист-инженер по този въпрос. Предварително искам  да споделя, че изходни данни за точно разплитане от търсещите истината граждани  просто не се намират в съответните сайтове във Интернет! Възможно е същите да са достъпни единствено на определени служебни лица от енергийното ведомство или пък, за мой срам, не зная къде да ги намеря.

  Първата забележка, която правя, е за  огромната мощност,  вероятно ИНСТАЛИРАНА, на слънчевите електроцентрали- именно  1705 мегавата. По ползваните понастоящем технически възможности за добив на слънчева енергия от единица площ  тази стойност съответствува прибилизително на  17 хил. декара . Лично аз не съм видял в България  фотоволтаична инсталация с по-голяма площ от десетина декара. При това трябва да се има предвид, че под инсталацията  земята почти не може да се използва . Моля проверете източника на тази информация . Може би се отнася за БЪДЕЩИ ИНСТАЛАЦИИ до 2020 година? Доколкото зная, цялата електро-инсталирана мощност на  страната  е ок. 7000 мегавата, от които 2200 се намират в АЕЦ Козлодуй.

  Втората забележка е относно цената на добиваната от различните ел.централи  енергия. Знае се, че себестойноста на тази, добивана от ядрените реактори, е около 4 стотинки, на водните по-малка, а на ТЕЦ е най-висока –около и над десетина стотинки. При тези стойности е необяснимо как държавата се е съгласила да ПЛАЩА изкупената от произведената от волтаици енергия по 70 стотинки за киловатчас, т.е. десетократно по-скъпо! Разбираемо е, че трябва да се се стимулира развитието на производството от енерго-възстановяеми източници /каквато е и препоръката на ЕС/ но приетата цена е неоправдано висока. Появява се съмнение за корупция, така че следва да се коригира  с специален закон.

  При досегашната /до 1 юли/  схема на продажната цена, стойноста на зелената енергия съставлява  едва 2,4 % , което подсказва какъв е и нейният дял в цялостното производство /тук са включени и вятърните и такива на биомаса производители/. Необяснимо е как този дял нараства от 1 юли, като е ноторно известно, че инсталираните фото-волтаични мощности се използват само през светлата част на денонощието и при предимно слънчеви дни!

  Още много други въпроси могат да се появят при по-подробен анализ на ценообразуването на ел.енергията, обаче тази процедура е дълбоко завоалирана и недостъпна за обикновения консуматор. Крайно време е тази таинственост да бъде разбулена, ако има грешки същите да бъдат коригирани, но гражданите трябва да научат как се използват измъкнатите от джеба им спечелените с пот на челото пари.

                                                             Инж. Павел Ангелов

                                                                     Пловдив

                                                                 

Двете страни на медала

ДВЕТЕ  СТРАНИ  НА  МЕДАЛА

  От корицата ме гледат две очи под надвиснали вежди и набръчкано чело,   погледът каточели   пита:  ще ми повярваш ли или не? Страниците са над 600 а заглавието заинтригуващо: “Панихида за мъртвото време”. Още оттук започва лъжата, защото авторът е забравил   да сложи кавички на прилагателното “мъртво”.  Не  “мъртво”, а приказно, великолепно, незабравимо е това време, защото то е прекарано сред  музите на Парнас и  боговете на българския Олимп.

  Чета и потъвам в мекото кресло в компанията на световно известни писатели и поети, журналисти, интелектуалци, любувам се на тропически плажове през илюминаторите на “боингите”, възхищавам се на  недостигнати образци на световната култура и всичко това удавено в неизброимо количество уиски...Да, уиски, защото то е питието на жадния за лукс българин, закърмен с простонародната гроздова...Всеки задушевен разговор за изкуство, поезия, а можеби и за политика /която не се споменава често/, воден със стотиците интелектуалци на века, запленени от великия  “социален експеримент” на Ленин и Сталин, е съпроводен непременно с това съвременно питие. Модерен свят, няма що, щом сме тръгнали на запад с благородна мисия, ще караме по тяхния модел.

  “Полезни идиоти” бе нарекъл Ленин своите  адепти, обитаващи загнилите демократични  държави на света, които се възхищаваха от успехита на социализма в СССР. Те не подозираха и  частица от  трудностите, мизерията, престъпленията, които съпровождаха  гигантските усилия за догонване икономиката на развитите страни, която последните бяха  развили без октомврийска революция, само благодарение на своя интелект. Малцина от тях бяха се решили да посетят Съветския Съюз – между тях бе и социалистът Ерио от Франция и българският професор Асен Златаров-   там бяха посрещнати както  княз Потемкин водеше царица Екатерина  по Волга- с изкуствени благоденстващи къщички на щастливите селяни...и те повлякоха след себе си наивниците.

  Тъкмо тези леви интелектуалци се постара  изненадващо Людмила Живкова  първо да привлече за каузата на залязващата българска културна идентичност. Тази идентичност бе потъпквана постепенно и последователно благодарение на продажни учени и политици до такава степен, че се отричаше езикът на Кирил, Методи и Климент да е български и се преименува на църковно-славянски  едвали не с руски произход!  За измъкване от тресавището на забравата Л.Живкова избра за свой главен помощник даровития  и  гръмогласен поет Любомир Левчев, комуто поставя задача да обедини колкото се може повече световни поети и  писатели  за прослава на...какво? Левчев не обяснява какво, но за всеки що-годе интелигентен човек е ясно, че то не може да бъде друго освен  комунизъм, социалистически реализъм, про-съветска политика във всички области на  междудържавните отношения. Енергичният поет проявява удивителна работоспособност. За пет години – от 1977 до 1982 г. –той провежда  шест международни срещи на писателите в София. Разбира се, присъствуват изключително  лица от червения край  на световния литературен спектър. Немският вестник “Ди Велт”  уточнява: “Броят на участниците в “Интерлит 82” е обратно пропорционаленна писателската значимост”.Какво се разисква и решава на тези срещи Левчев не казва, но една от целите се постига с пищни почерпки и разходки из страната.Междувременно нашумелият поет е вече постигнал значителни успехи в своята кариера: от гл. редактор на в-к Литературен фронт той е скочил вече в председателството на Отечествения фронт, председател на Съюза на писателите  и заместник председател на Комитета по култура- т.е. пръв помощник на  “незабравимата” Людмила. Дъжавният глава Тодор Живков  му е като духовен баща и той го включва в своята ловна дружинка под завистливите погледи на колегите.

  Тук следва да направя едно отклонение. Въпреки уговорките от всякакъв вид трябва да се признае, че поменатите литературни срещи  имат своето оправдание и са допринесли безусловно за популяризиране българската идентичност по света. Идентичност в културната област, подтисната от огромната тежест на съветската пропаганда и русофилията, събудена в последния момент преди окончателното ни  приобщаване към великия Съветски Съюз-  което, за щастие, не се осъществи.  По света започна да се говори и пише за българските певци, появиха се и преводи- внимателно подбрани!- на български автори,  разровиха се и излязоха на яве значителни факти от старобългарската история, заговори се за тракийско изкуство...  Разбира се, това своего рода възраждане не можеше да не възбуди страх у нечии замъглени от любов към всемирния комунизъм умове. Дори и самият Живков е правил забележки в този смисъл на дъщеря си! Авторът на “Панихидата...” е отразил подробно своите безбройни пътувания и срещи с именити световни творци от различен цвят. Да изброим някои: Висоцки, Евтушенко, Хайнрих Бьол, Роблес, Колдуел, Греъм Гриин, Маркес, Локеш Чандра и още десетки имена на светила. Доста страници е отделил на посещението си заедно с Людмила на Индия, където последната изпада под фаталното  влияние на йогизма. Читателят основателно ще се зачуди как авторът е запаметил част от диалозите и  подробности от обстановката на многобройните си срещи- това може да стане само с помоща на редовно воден дневник, ако не е измислено. Учудващо е също как авторът е успял да осъществи контактите си без добро познаване на английски език и изобщо на някой западен език, а си служи почти винаги с преводачи.

  Трябва да се признае ловкоста на автора при воденето на разговорите с различни по идеология  лица и творци. Както сам определя своята задача, стремежът му е бил “да отвори дупка в желязната завеса”. Ако това се прави без задни мисли-благородна задача, но как да се вярва на  философия, която поставя класовата борба на първо място в общественото развитие? Ключовата идея на Левчев е била “конвергенция”, което понятие след краха на студената война изгуби всякакъв смисъл. А и самото отношение на поета към политическите герои от онова време, като величаенето на Георги Димитров и Сталин и отричането делото на Хрусчов и Горбачов прави поведението му съвсем притворно, дотолкова, че американският посланник Кенет Хил с известна доза изненада го запитва: “Как така сте комунист?” Коментатор с не дотам префинен език би го нарекъл  един обикновен мошенник.

  Епохата, която обхваща творбата на Левчев е между 1950 г. та чак до наши дни-2010 г. Епоха, изпълнена с грандиозни събития  с технически и политически измерения. Човекът стигна луната, изнамерен бе компютъра, Съветския Съюз рухна като “колос на глинени крака”, редица поробени народи се освободиха от чуждо владичество- и то без сериозна война почти 70 години! Невиждан исторически случай. Всичко това е  споменато  и примесено в спомените на поета. А това, което става в България по това време- той почти не го забелязва! Интересува го единствено неговото лично издигане, дейноста му като председател и сътрудник на различни властови  институции, преводите на стиховете му, известноста му... А в този момент в България се вършат чудовищни неща:  хиляди  хора са  подложени на тотално следене,  мрежата на ДС фактически управлява държавата, невинни люде загиват в  адски лагери, водят се процеси против изявени партийни личности,  икономиката затъва...но за това нито дума! Поетът витае в облаците, живее на Парнас сред богини и богове, движи се и пътешествува по белия, красив свят,  обвеян с любов и възхищение. Четеш и се унасяш: какъв  талант,  какъв живот, какво щастие! И не забелязваш че тук  мирише на самовлюбеност, на поза, на лека маниакалност. Многобройните цитати на философи  и писатели от древноста до наши дни, както и споменаването на десетки световни  културни творци  навеждат на същата мисъл. Вижте какво зная, колко съм начетен, колко съм мъдър!

 Впрочем, същото впечатление се добива и от прочита на автобиографичната му трилогия: “Убий българина”, “Ти се следващият” и последната “Панихида..”  Сякаш четеш  Ода на нарцисизъм!  Няма проблеми, няма нещастия, няма беззаконие, подлост, бедност!

  Сега следва да направя едно признание: всичко това е написано с изящен език, с  игрива, лека фраза, разказано занимателно, както подобава на интелигентен творец. Чете се с удоволствие и интерес.Може би това е предостатъчно за мнозина, но едвали ще задоволи търсачите на истината, на всеобщата, обективна  истина.

  Чест прави на автора епизодът със срещите му с Георги Марков, злощастната жертва на престъпния болшевизъм. Известно е, че в младоста си –през шестдесетте години- тримата вече популярни творци  Стефан Цанев, Любомир Левчев и Георги Марков са били  приятели и духовно близки. Възмущававали са се от грубия контрол на партията върху културните прояви изобщо и върху произведенията им в частност. Преди да напусне родината си,  Марков почти уговаря Левчев да дойде с него в Италия, където живее брат му. Те дори известно време  учат заедно   италиански език. Поетът, обаче, който вече е щастливо женен и има две деца, му отговаря: “ Джери, ти си писател и по-лесно от мен ще се приспособиш в чужбина. А аз като поет кой ще ми помогне?” Джери заминава сам, зарязва съпругата си, евентуалната си безсъмнено блестяща кариера /при повече практичност от негова страна/ и поема пътя на  беден изгнанник, довел го в края на крайщата до ранна  смърт.Честна изповед, никой не може да изисква от другия да бъде герой, най-малко ние, гледащите отстрани.Оттук, обаче, започва едно, бих казал, укоримо развитие.Докато Стефан Цанев се примирява с положението и се стреми всячески да се изплъзне от опеката на партията с езоповски език и сюжети, Левчев поема пътя на най-активно сътрудничество с престъпната власт / само в идейната сфера, надявам се/. Както споменах по-горе, прави шеметна кариера, изкачва се до върха, но никой не знае  този път по стълбата към небето колко и дали въобще  му коства  морални угризения.

  Трудно може да приеме читателят, че Левчев се е борил против антидемократическия надзор  на БКП върху културата, както тук-таме в повествованията си се мъчи да се представи. Яркото му презрение към  изявите на Хрусчов и  неприемане на перестройката на Горбачов са доказателство, че  поетът  “нищо ново не е научил и нищо старо не е забравил” според шаблонния израз. Той самият  заявява многократно и шумно, че не се отказва от нито една от думите си, изречени и написани досега.  Би ли могло за тази твърда убеденост да бъде похвален? За поддържката на един антинароден режим, за затварянета на очите пред огромните престъпления? В цялото му творчество има само ДВА случая, когато разказва за съдбата на две белогвардейски семейства след 9-ти септември 1944г. Единият се отнася за неговия съученик княз Ростовски- потомък на руския царски род, впоследствие направил завидна кариера на запад- чийто баща е изчезнал безследно някъде из покрайнините на София по поръчка на съветските тайни служби. Вторият случай споменава за изчезването на цяло семейство на лекар, колега на баща му в Велико Търново, също белогвардеец. Комунистическата партия не забравя своите врагове, колкото и да са далеч- в България или чак в Мексико. За останалите хиляди подобни съдби поетът е глух.

  Може да се очаква, разбира се, в някои моменти в съзнанието му да се появяват съмнения дали изповядваната от него идеология е правилна и справедлива. В поезията му се намират отзвуци на тези колебания. Напр. в стихотворението “Махалото на Фуко” или във  “Интелигентска поема”, както и някъде между редовете на прозата му се намират песъчинки от тези настроения. Но те са като мигновени фоерверки, угасени неумолимо от бляскавата реалност. Неговата вяра в комунизма / идеалистичния или онзи , изродил се в реален социализъм/ е толкова твърда, че предизвиква отрицание дори в лицето но неговия син./ Моля да ми прости, ако бъркам!/. И тук, обаче, Левчев намира повод да се погордее: съобщава ни че е получавал заплахи от някакъв анонимен  “Хайдук”- несериозна случка, достойна само да потвърди самочувствието му, че е  българският Робеспиер.  Така иска да го приемем в “Ти си следващият”.

  Ето че стигнахме до генералната оценка на един наистина надарен творец, поет със силен, въздействуващ стих,  с дълбоки  и умели метафори. С занимателна,  интелигентна проза,  историк, макар и крайно пристрастен, на  цяла епоха културно развитие. Нека, обаче, да си спомним не друг, а самия Ботев: “ Тате- пита малкия – аз като порасна какъв ще стана?” Отговорът е: “Лесна работа- ти стани ЧОВЕК, па тъпанът на баща ти е на тавана...” И коментарът: “Видиш ли, домнуле, и тъпанар да стане, първо трябва да стане ЧОВЕК”.

   Не зная дали този цитат е на мястото си, но все ми се струва, че освен талант, творецът трябва да има обезателно и морал, за да може да му повярват хората  и да го последват. Морал в най-широкия смисъл на думата. В случая с Любомир Левчев тази дилема намира своя отговор най-добре в писмото на Георги Марков до него. Само Г.Марков със своя   авторитет на  жертва може да търси сметка на поета за живота и творчеството му, за поддържката му на живковия ненавистен режим, за  лъжливата,  обаятелна картина на действителноста  през тази епоха, за  неистовия му стремеж към слава и почести. Това писмо всеки може да намери в Интернет на името на единия или другия.                                                                     А понастоящем трябва да добавим още няколко думи. След краха на комунизмо-болшевизма у нас логично е цялата армия клакьори, приспособленци, кариеристи и всякакви други  левичари да се свият в черупката си и да замълчат. Така и стана. Изминаха, обаче, няколко несполучливи демократични години и те наново правят опити за реставрация. Група най-упорити в тази насока основават фондация “Орфей” с утопийни цели. Сърцето й се състои от самопровъзгласилите се 6 души  ГЕНИИ /така са се нарекли сами/, начело с  издателя Иван Гранитски и Любомир Левчев. Тази фондация връчва международна награда не другиму, а на прононсирания КГБ-агент Евгени Примаков...Моля не се смейте!

  Както знаем, всеки медал има две страни, едната е за пред света, другата отзад, тя не се вижда. Но тя  показва  второто  лице на истината, много често  мръсна и нетърпима. На читателя е оставено правото дали да уважи  само светлата  страна, таланта, успеха - или да  погледне и отзад,   където се  спотайват подлизурството,  алчноста, жаждата за власт. Въпрос на  жизнен опит и  духовна настройка.          

                 

                                                      Павел Ангелов-Пулиев

                                                                Пловдив

  П.П.

  Книгите се пишат, за да се четат. Най-голямата част от читателите са обикновени люде, неспециалисти. Аз съм един от тях, редови читател. Като такъв си дадох мнението, не като специалист. Моля не надценявайте написаното.                               Ангелов

НЕЛЕПА ПРОВОКАЦИЯ Преди два дни част от пловдивското гражданство осъмна пред една “изложба” на площада в центъра на града, до шадравана, уредена по случай 130 годищнината от рождението на Георги Димитров. В десетина голямоформатни пана са поместени множество снимки от живота и дейноста на “големия български революционер”. Безсъмнено организаторите на това зрелище са градският комитет на БСП в сътрудничество с Историческия Музей. По горния повод ние, членовете на местната организация на Българския Демократичен Форум , не се съмняваме че представляваме и патриотичната и демократична част от пловдивчани, имаме към ръководството на Общината следните въпроси: 1. Уместно ли е да се позволява такава груба партийна проява тъкмо в деня на честване годишнина от написването на История славяно-българска от Отец Паисий? Не се ли подценява по недопустим начин делото на великия монах? 2. Редно ли е Общината да предоставя за откровено чисти партийни цели именно центъра на града или не осъзнава,че с това се върши цинична пропаганда на отживели и компрометирани идеи? 3. Не се ли запита общинска управа, дали личноста на Георги Димитров заслужава такова внимание и почит, след като съвременната българска история го разкри като безжалостен проводник на болшевишко- сталинския комунизъм, чийто път е осеян с стотици трупове на заслужили борци за демокрация, като Никола Петков, Кръстю Пастухов, Цвети Иванов, Трифон Кунев и още, и още...И не само на демократи, а дори и на свои съмишленици? 4. Ако Историческсият музей не разполага с други документи – съгласно горното определение- относно личноста на този връх на българския тероризъм- то този Музей не оправдава съществуването си, защото вместо истини разпространява лъжи. Ние считаме, че Общинският съвет на града трябва да потърси отговорност от лицата, допуснали тази провокация с патриотичните пловдивски граждани.Спомнете си как и за кого гласуваха те и защо се подменя тяхния избор! Председател на общ организация на БДФ: / Г.Иванов /

Некомпетентност или злонамерена дезинформация НЕКОМПЕТЕНТНОСТ ИЛИ ЗЛОНАМЕРЕНА ДЕЗИНФОРМАЦИЯ За разлика от мнозина, обичам да чета т.н. жълта преса и по-специално в-к “Уикенд”, където намирам материали, неизвестни на читателите по различни причини. Удоволствие ми доставя да чета и коментарите на известния наш телевизионен журналист Кеворк Кеворкян, който с широка ръка раздава квалификации на своите колеги, на политици, общественици и на всекиго, който му хрумне. Изведнаж попадам в броя от 2 юни т.г. на обширна статия за ... Мунчо! Между хилядите думи, подигравки, обиди и какво ли не по адрес на неназования с името си герой на Вазов, попадам на един абзац, посветен ни в клин, ни в ръкав на трагично загиналия писател и драматург Георги Марков! Като председател на “Сдружение Георги Марков-Скитник”, занимаващ се няколко години с живота, творчеството и съдбата на този ярък представител на борбата срещу българския комунизъм , останах изумен от неистините, изопачаването и тълкуването на фактите от битието му, посолени с неподходящи за ранга на автора обиди. Разбира се, аз лично предпочитам да ме нареди сред “безмозъчните апологети” на Марков, отколкото да се намирам в списъците на Комисията по досиетата под името Димитър. Но както се вижда по-нататък, за г-н Ке.Ке. търсенето на отговорност от Държавна Сигурност /ДС/ за нечистоплътните й деяния е глупост! Първата теза на г-н Ке.Ке. е, че Г.Марков е бил част от обкръжението на Живков, близък на полковника от ДС Кюлюмов, /негов “опекун”-!/, че е правил “въртоопашати” движения около властващите, че е бил ”псалмописец” на диктатора, че е имал специална квартира в МВР и, най-накрая, че е бил един от сценаристите на филма “На всеки километър”. Ако авторът на този недостоен памфлет бе прочел малко по-внимателно кратките сведения от биографията на Марков, би разбрал /ако е искал да е честен/ следното: на Г.Марков е била предоставена специална стая в МВР, където се е запознавал с досиетата на мнозина съдени и екзекутирани преди 9-ти септември комунистически функционери, включително и с това на Вапцаров. Като способен драматург му е била поставена задача да напише по случай годишнината на революцията пиеса за героизма на осъдените левичари през времето на царската диктатура. В резултат на тези проучвания се появява пиесата “Комунисти”, която е отхвърлена от партийните ръководители поради несъответствие с поръчката: вместо герои, Марков е обрисувал обикновени наивни, подлъгани живи хора! Прочетете пиесата, г-н Ке.Ке. и ще се убедите. По-нататък- поради таланта си Марков е бил ухажван от властниците, дори Живков е казал: “Талантлив е, жалко че не е наш!” Той не е бил член на ловджийската му група. Полковник Кюлюмов е търсел неговото сътрудничество, защото се е надявал да го привлече в партията и службите, както мнозина от колегите му писатели. Той го е посетил дори и след като е избягал в Англия! А самият Марков никога не е писал дитирамби в чест на когото и да било, както напр. Левчев, Джагаров и десетките останали членове на Писателския съюз.Нека малко си припомним миналото- около всеки от нас имаше множество членове на партията, наши близки и приятели- значи ли това, обаче, че ние сме били също ляво-ориентирани? За самия Марков тази близост с партийните величия е била от голяма важност, защото се е запознал с тяхната истинска същност и методи на ръководство. И сега “най-големия грях” според обвинителя: Марков е бил един от сценаристите на “На всеки километър”. Тук обяснението е малко по-сложно и може би не всеки телевизионен коментатор с плоско мислене би го разбрал.Става въпрос за мирогледа, за вътрешната настройка, за убежденията на твореца. За Марков по този въпрос аз съм написал един анализ, озаглавен “Поглед отляво”, който изпратих на някои вестници и лица, но никой не го прие, вкл. в-к “Дума” и видни комунистически лидери. Той може да се прочете в блога ми “www.puliev. blogspot.com.”С две думи същноста на анализа е следната: Марков никога не е крил, че подкрепя борбата на идеалистите-комунисти за по-добри условия на живот, за равенство и правдини. Той, обаче, съвсем ясно заявява, че българският комунизъм на БКП не е този, за който са загивали борците. В своите есета “Биография на власта” и “Новогодишни фантазии” разделя партийците на четири категорий, от които само първата- тази на честните идеалисти- заслужава да се уважава. Героите на романите и пиесите му са само такива личности, пострадали от официалната власт. В този смисъл и участието му в сценария “На всеки километър” е оправдано. Неоправдан, обаче, и подсъден е фактът, че е бил лишен от възнаграждение /ок. 30 х.лв./, което са се поделили г-дата Вежинов и останалите. Отбелязвам, че тази достойна позиция е осъзната единствено от Стефан Продев, който в в-к “Дума” от 16.04.1991 г. се застъпва за издаване съчиненията му и за литературна награда на същия. Мисля, че с тези няколко думи съм обяснил какво е политическото верую на Г.Марков, който се явява противник и борец единствено срещу “Живковия” комунизъм , като диктатура и господство на определени лица и структури. Такава позиция при тогавашните условия в България може да се определи напълно резонно като “знаме на антикомунизма”. Факт е, че той не се присъедини към никаква емиграционна политическа групировка, независим потърпевш в избраната от него нерадостна съдба на емигрант. По-смел критик би го включил в графата “утопичен социалист”. Следващата бележка засяга упорито внушаваното от враговете на Марков твърдение, че същият е бил таен агент на митичната и вездесъща Държавна Сигурност, опората и дясната ръка на комунистическата власт. Това твърдение е лишено от каквото и да било доказателства. Липсва какъвто и да бил някакъв писмен документ, дори устните заявления по този повод са казани уклончиво, с усмивка, на ухо...Едно от тях е отговорът на Радой Ралин на въпроса къде е Марков- той гласи: “Марков е в командировка!” Удивително доказателство! Известният сатирик търси единствено ефект от думите си, невъзможно е да знае тайни от такова естество, а още по-малко да ги разпространява. Второто “доказателство” е отговорът на интелектуалеца, живял дълго време в Англия, Петър Увалиев. На въпроса –“Кой уби Марков?” -той отговаря: “Уби го чужбината!”...Малко ми е неудобно да обяснявам на български журналист метафората в този отговор. Разбира се, че го уби “чужбината”. Та ако Марков не бе напуснал тази прекрасна и признателна страна той сега положително щеше да бъде президент, а не да лежи обругаван под земята някъде в Дорсет...Между другото, ще спомена, че търсих под лупа в произведението на Писарев името на скандалния писател- не намерих нито буква. Вероятно г-н Ке.Ке. е чел коректури, които в последствие г-н Писарев е корегирал, може би се е засрамил!? И накрая, какво цели и какво иска да постигне Кеворкян в своето обширно писание? Ами от ясно по-ясно: да не обвиняваме бившата ДС за кървавите престъпления в държавата през онези години. Та нали и той самият е бил член на тази структура! Но той късно научил за безчинствата, за потъналите до лактите в кръв служители и ръководители -едва след падането на Живков! Горкият всезнаещ коментатор, когато целият народ знаеше кои са убийците на Пастухов, на Цвети Иванов, на нещастния Сашо Сладура и на още стотици като тях- той не знаел! И заливаше наивната българска теле-аудитория със своята “Всяка несделя”, която без никакво съмнение бе предварително съгласувана с същите създатели на “Българския чадър”...Власта го използваше като предпазен клапан на недоволството, за да не премине то фаталната граница и помете всички - знаещи и незнаещи- там, където им е мястото. Има и друго обяснение: може би целта е да се покаже ДС в ролята на ревнивия съпруг, който убива жена си, изневерила му, с думите “Ти сама си си виновна- да не си кръшкала!!!!” Безкраен низ от удивителни! Обръщам се към всички истински демократи, а най-вече към колегите и приятелите, доколкото са останали, на смелия, талантливия, буйния, човеколюбивия страдалец , жертва на тъмни сили, Георги Марков Не оставяйте споменът за него да заглъхне, оскверняван безсрамно от разни самопровъзгласили се папи на благородния занаят журналист! Павел Ангелов /Председател на Сдружение Георги Марков- Скитник /

еLit: Любомир Левчев/Недопустимост

еLit: Любомир Левчев/Недопустимост
 Прочети рецензия за Левчев в блога на Пулиев: www.puliev.blogspot.com                                                                                                                                                          

Скандалът около Гюнтер Грас

В медийте се развихри скандал около последното "стихотворение" на нобеловия лауреат, германския писател Гюнтер Грас: "Това, което трябва да се каже". Стихотворението може да се прочете в електронното издание "Либерален преглед" на Златко Енев. Скандалът е предизвикан от израелските интелектуални среди, според които стихотворението дъха на силен антисемитизъм, от какъвто Грас страдал още от младоста си като сътрудник на фашистките SS отряди. Действително писателят като 17 годишен е бил известно време-към края на войната-член на отрядите, но няма като такъв никаква дейност. Той самият се е отрекъл от този позорен факт като грешка на младоста си и с цялото си зряло творчество доказва своята принадлежност към  демократичните принципи.За сведение, сред общественоста минава за левичар. Но да се върнем към основната тема.
  В своето, неизвестно защо наречено "стихотворение" ,в бял стих  Грас засяга болезнената тема за отношенията Израел-арабските страни. В най-общи линий той предупреждава че израелските националисти могат да се изкушат да нападнат Иран- "като право на първи удар"- с ядрено оръжие заради подозренията  , че тази арабска държава в момента усвоява ядрени технологии. Той изтъква, че е мълчал досега, защото немският народ е обременен с миналото си, но вече му е дошло до гуша да лицемери-имайки предвид чувствителноста на Израел към всяка критика на своята политика,  таксувайки я за проява на антисемитизъм. Той се плаши от факта, че Германия, под форма на репарации, ще достави на Израел една подводница, която ще може да изстрелва ядрени ракети. В  заключение Грас призовава международен контрол и на двете сили-Израел и Иран- на тяхната военна подготовка, " за да се помогне на района, ОКУПИРАН ОТ БЕЗУМИЕ"
  Така както аз съм прочел и разбрал "стихотворението" то не съдържа никакви обиди към никоя страна, а само призовава към бдителност и контрол на евентуалните БЕЗУМЦИ в региона.
  Как се посрещна това навременно и напълно резонно предупреждение от общественоста в Европа и Израел? Израелските дипломати и медии раздуха неимоверно призрака на антисемитизма, като обвиниха Грас за неизличим SS-овец  и  споменаха между другото и нашата крайно търпелива страна в същото провинение. Известна българска културна институция поканила в България някой си Шломо, който се проявявал като "еврейски антисемит", недолюбван в родината си!
  Едва ли е моя работа и моя специалност  да се бъркам в такива политико-литературни спорове, като "на всяко гърне меродия", но се чувствувам донякъде задължен да изкажа своите мисли като  бивш член на Българските национални легиони /СБНЛ/, понастоящем БДФ, обвинявани несправедливо в някаква степен антисемитизъм. Преди всичко откъде произлиза това повсеместно, световно, специално отрицателно отношение на някои лица към евреите? Повечето считат за първопричина съдбата на Христос, но нали той именно, евреинът, е създал най-човеколюбивата религия? И дали папите и католиците заради това са гонили евреите от Европа през средните векове? Затова ли бяха изгонени от Испания, прокудени по целия свят, жертви на гонения и погроми векове наред?
  Факт е, че еврейският народ е надарен с значителни таланти повече от останалите народи. Това се доказва с постиженията му в всички сфери на живота. В повечето държави евреите са по първите места на управлението , на икономиката, на изкуството- тези места изискват безспорни качества. Липсват там, където се изисква чисто физическа сила, мускули, не особен  ум./ Изключенията са много, но те само потвърждават казаното по-.горе/. Намирайки се по този начин винаги по върховете на власта и между богатите класи, те неминуемо предизвикват зависта на посредствените и онеправданите, на обикновените хора и последствията от това са очевидни. Дори Шекспир плаща данък на такива настроения.
 При възраждането на идеята за държавност в края на 19 век и нататък, евреите успяват да устроят своя държава, като показват нови, неизвестни досега качества: смелост, издържливост, организационни умения, твърдост на убежденията - и същевременно крайно чувствително честолюбие и нетърпимост на чуждо мнение. В случая с Г.Грас е просто некултурно да го обвиняват в антисемитизъм и да не го пускат в страната си- а претендират за демократичност!  Като по-интелигентни от своите съседи-палестинците- израилтяните са длъжни да намерят начини и проявят разбиране към чувствата им- божем те заеха тяхна земя! И справедливо е тяхните намерения също да подлежат на международен контрол, защото може да се появят безумци, които да превърнат тази райска земя в пепелище.
            май 2012                                                               Павел Ангелов-Пулиев