ВОЕННО-ВЗДУШНИ СИЛИ
 Преди няколко дни пресата извести намерението на военното ведомство- чрез м-ра на отбраната А.Ангелов- да закупи няколко броя модерни бойни самолети-изтребители, които били необходими за отбраната на страната. Можели да избират между американските "Фантом"-F-16, F-18  или други подобни, а възможно било и самолетите да са "втора употреба"!?
  Горното съобщение повдига няколко въпроса: цената на машините, техният брой, обслужването и ремонта им и накрая- изобщо необходими ли са те на България?
  Разбира се, очаквам бурна реакция от страна на военното ведомство и близките до него  среди- та нали сме суверенна държава и следва да имаме възможност да защитим при нужда територията и народа си срещу евентуален нападател! Това е несъмнено така, но при съвременните условия за водене на война концепцията за въоръженията претърпява известни корекции. Оръжията не са вече само пушки и ножове, а страхотни машини за унищожение, натъпкани с електронни и автоматични устройства с  астрономически цени, които мога  да си позволят само много богати и могъщи държави. Колко държави в света притежават ядрено оръжие?  Колко имат междуконтинентални ракети? Колко могат да си позволят ефективна военна морска флота със самолетоносачи и ядрени подводници? За съжаление и модерните изтребители не са евтини, като цената им надминава стотина милиона долара! /По сведения от чуждия печат/. Да си представим тогава какво ще ни струва покупката дори само на няколко броя такива машини. Ще трябва да кажем сбогом на каквито и да била увеличения на детските надбавки, на заплатите, на пенсиите,  да се примирим с  недостига  на клинични пътеки в здравеопазването, на  ниските социални помощи и т.н. и т.н.И в името на какво всичко това? За да се задоволят амбициите на неколцина  заслепени и влюбени във пагона индивиди? Защото не е ли ясно на всеки, че прескъпите военни бисери като "Фантом"-и, "Миг"-ове и пр. ще бъдат  унищожени още в първите минути на една внезапна атака от неприятел както си стоят мирно по летищата? И не е ли ясно на всеки, че в такъв случай никой не ми могъл да се спаси благодарение само на смелостта и оръжието си? Гаранция за мирно съществуване понастоящем може да бъде единствено споразумяването по всички глобални въпроси на великите сили, включително и локалните конфликти тук и там по планетата. Въобразява ли си изобщо някой, че е възможно вече, българин да  вдигне отново щик срещу грък,  сърбин или турчин? А обратното пък  ще трябва да го постигнем чрез умна политика.

Какво да правим с паметниците на Съв. Армия?

 КАКВО ДА НАПРАВИМ С ПАМЕТНИЦИТЕ НА СЪВ. АРМИЯ

   Повече от двадесет години  вече демократичната общественост не може да намери решение за съдбата на  позорните за България многобройни паметници на Съветската Армия. Издигнати по поръчка на шовинистичните ръководители на съветската държава,  следващи традицията на щестлавната Руска империя, тези чудовищни монументи заемат централните площади на  нашите по-големи градове, като внушават у населението погрешни исторически представи и обиждат, меко казано, националното чувство на българина. Лесно обяснимо е защо комунистическите управници с въодушевление ги построиха и обградиха с внимание, достигащо до обожание - защото именно съветските генерали ги поставиха начело на нещастната ни родина и ги поддържаха твърдо и настойчиво при всичките им начинания, дори и престъпни!
  След десети ноември 1989 г., обаче, истината не можеше повече да се скрива от обществото.  Противоречието с обективните исторически факти и   безспорното си за образования гражданин унизяване на българската държавност изискват тези паметници да бъдат по някакъв начин  дискредитирани. Най-сполучливият  начин е да бъдат изолирани в специализирани паркове, обаче поради своята масивност това се оказва невъзможно /само пловдивският Альоша тежи повече от сто тона!/. От друга страна трябва да се има предвид, че голяма част от гражданството все още не е узряло за такива мерки. Това са  бетонираните поддържници на стария комунистически режим, за които Русия, респ.  бившият  Съветски Съюз са по-мили от България! Колко още години трябва да им се обяснява, че интересите на българския народ и държава  не съвпадат с тези на Русия и дори си противоречат?
  Как да се справим с проблема? Предлагам следната мярка, вероятно  подлежаща на  приет Закон. ПРЕД СЪОТВЕТНИЯ ПАМЕТНИК ДА СЕ МОНТИРА МАСИВНА ПЛОЧА С НЕИЗТРИВАЕМ  ТЕКСТ  със следното примерно съдържание:
   "Този паметник не отговаря на историческата истина. Той е построен за да угоди на насилствения комунистически режим. България не е освобождавана от фашизма- такъв не е имало у нас. Съветската армия нахлу в България като ни обяви несправедлива война и нито един неин войник не е загинал на наша територия."
                                                                                  
                                                                               Павел Ангелов-Пулиев

Защо мълчат?

СКУДОУМНИ ВЪЗСПОМИНАНИЯ

Напоследък, по случай годишнина на 9-ти септември 1944 год., редица медиини коментатори се съблазниха от възможността да припомнят миналото време на "реалния социализъм" и по-специално да експонират последния наш нещастен държавен кормчия Тодор Живков. Трудно обяснимо е, защо мнозинството от тях представят личността му както и цялостното му управление в някакви  розови краски, умиляват се на демагогските му фрази и действия и  почти съжаляват за онази тъмна епоха на лъжа,  духовно /пък и често физическо/ насилие върху индивида, унижения и пълно икономическо подчинение на руски интереси. Да забравиш толкова скоро тези неща и да търпиш някакъв си селски кмет да провеси пред общината голям портрет на узурпатора с похвални слова за него - ни кара сериозно да се замислим. Що за журналисти и управници са тези хора? Ако действително считат, че онзи режим е бил по-добър от настоящия -те са безнадеждно изостанали безпросветни глупаци  и не заслужават дори да ги слушаме. Ако, обаче, с такава позиция целят да се харесат на  най-неграмотната част от народа макар и с лъжа -не заслужават ли нашето презрение? Възможно е и да има и трета категория-платени пропагандатори с неизвестно откъде дошли пари- обикновено те са и най-гръмогласни!...Бавно, с леки финтови стъпки те приспиват нашето внимание и постепенно ни внушават, че ако се върнат ТЕ, всичко ще тръгне по мед  и масло. В повечето случаи това са онези същи стари сътрудници на ДС със тайнствените псевдоними Димитър, Николай, Костадин и т.н. които още мечтаят за непресъхващата й гръд.
  Не ги слушайте, приятели. Миналото, каквото бе тогава, никога не ще се върне. А може би ще дойде и момент, когато старите грешници ще сведат глава и ще кажат: "Виновни сме, от глупост разделихме добрия ни народ на две половини-молим за прошка и извинение.Слушахме чужди философи и служихме на чужди и интереси- дано не е безнадеждно късно!"      

Неочаквана цензура?

От известно време имам чувството, че невидима ръка рови из ИНТЕРНЕТ  и унищожава неудобните за НЯКОИ постинги. Дано не съм прав, но от няколко дни правя напразни опити да отворя сайта "Скандално" и все не успявам. Отварят се някакви си други сайтове, които не ме интересуват, главно спортни новини! Господа медиатори, разбирате ли какво правите?

  Как в забулената с тайни електрификация се опразва джеба на българина.

  В броя на вестника Ви “Преса” от 02.07.т.г. прочетох внимателно материала под заглавие “Забраняват за година зелени централи”. По този повод , както и поради стресиращото повишаване цената на електроенергията от началото но месеца, Ви изпращам моето мнение като специалист-инженер по този въпрос. Предварително искам  да споделя, че изходни данни за точно разплитане от търсещите истината граждани  просто не се намират в съответните сайтове във Интернет! Възможно е същите да са достъпни единствено на определени служебни лица от енергийното ведомство или пък, за мой срам, не зная къде да ги намеря.

  Първата забележка, която правя, е за  огромната мощност,  вероятно ИНСТАЛИРАНА, на слънчевите електроцентрали- именно  1705 мегавата. По ползваните понастоящем технически възможности за добив на слънчева енергия от единица площ  тази стойност съответствува прибилизително на  17 хил. декара . Лично аз не съм видял в България  фотоволтаична инсталация с по-голяма площ от десетина декара. При това трябва да се има предвид, че под инсталацията  земята почти не може да се използва . Моля проверете източника на тази информация . Може би се отнася за БЪДЕЩИ ИНСТАЛАЦИИ до 2020 година? Доколкото зная, цялата електро-инсталирана мощност на  страната  е ок. 7000 мегавата, от които 2200 се намират в АЕЦ Козлодуй.

  Втората забележка е относно цената на добиваната от различните ел.централи  енергия. Знае се, че себестойноста на тази, добивана от ядрените реактори, е около 4 стотинки, на водните по-малка, а на ТЕЦ е най-висока –около и над десетина стотинки. При тези стойности е необяснимо как държавата се е съгласила да ПЛАЩА изкупената от произведената от волтаици енергия по 70 стотинки за киловатчас, т.е. десетократно по-скъпо! Разбираемо е, че трябва да се се стимулира развитието на производството от енерго-възстановяеми източници /каквато е и препоръката на ЕС/ но приетата цена е неоправдано висока. Появява се съмнение за корупция, така че следва да се коригира  с специален закон.

  При досегашната /до 1 юли/  схема на продажната цена, стойноста на зелената енергия съставлява  едва 2,4 % , което подсказва какъв е и нейният дял в цялостното производство /тук са включени и вятърните и такива на биомаса производители/. Необяснимо е как този дял нараства от 1 юли, като е ноторно известно, че инсталираните фото-волтаични мощности се използват само през светлата част на денонощието и при предимно слънчеви дни!

  Още много други въпроси могат да се появят при по-подробен анализ на ценообразуването на ел.енергията, обаче тази процедура е дълбоко завоалирана и недостъпна за обикновения консуматор. Крайно време е тази таинственост да бъде разбулена, ако има грешки същите да бъдат коригирани, но гражданите трябва да научат как се използват измъкнатите от джеба им спечелените с пот на челото пари.

                                                             Инж. Павел Ангелов

                                                                     Пловдив

                                                                 

Двете страни на медала

ДВЕТЕ  СТРАНИ  НА  МЕДАЛА

  От корицата ме гледат две очи под надвиснали вежди и набръчкано чело,   погледът каточели   пита:  ще ми повярваш ли или не? Страниците са над 600 а заглавието заинтригуващо: “Панихида за мъртвото време”. Още оттук започва лъжата, защото авторът е забравил   да сложи кавички на прилагателното “мъртво”.  Не  “мъртво”, а приказно, великолепно, незабравимо е това време, защото то е прекарано сред  музите на Парнас и  боговете на българския Олимп.

  Чета и потъвам в мекото кресло в компанията на световно известни писатели и поети, журналисти, интелектуалци, любувам се на тропически плажове през илюминаторите на “боингите”, възхищавам се на  недостигнати образци на световната култура и всичко това удавено в неизброимо количество уиски...Да, уиски, защото то е питието на жадния за лукс българин, закърмен с простонародната гроздова...Всеки задушевен разговор за изкуство, поезия, а можеби и за политика /която не се споменава често/, воден със стотиците интелектуалци на века, запленени от великия  “социален експеримент” на Ленин и Сталин, е съпроводен непременно с това съвременно питие. Модерен свят, няма що, щом сме тръгнали на запад с благородна мисия, ще караме по тяхния модел.

  “Полезни идиоти” бе нарекъл Ленин своите  адепти, обитаващи загнилите демократични  държави на света, които се възхищаваха от успехита на социализма в СССР. Те не подозираха и  частица от  трудностите, мизерията, престъпленията, които съпровождаха  гигантските усилия за догонване икономиката на развитите страни, която последните бяха  развили без октомврийска революция, само благодарение на своя интелект. Малцина от тях бяха се решили да посетят Съветския Съюз – между тях бе и социалистът Ерио от Франция и българският професор Асен Златаров-   там бяха посрещнати както  княз Потемкин водеше царица Екатерина  по Волга- с изкуствени благоденстващи къщички на щастливите селяни...и те повлякоха след себе си наивниците.

  Тъкмо тези леви интелектуалци се постара  изненадващо Людмила Живкова  първо да привлече за каузата на залязващата българска културна идентичност. Тази идентичност бе потъпквана постепенно и последователно благодарение на продажни учени и политици до такава степен, че се отричаше езикът на Кирил, Методи и Климент да е български и се преименува на църковно-славянски  едвали не с руски произход!  За измъкване от тресавището на забравата Л.Живкова избра за свой главен помощник даровития  и  гръмогласен поет Любомир Левчев, комуто поставя задача да обедини колкото се може повече световни поети и  писатели  за прослава на...какво? Левчев не обяснява какво, но за всеки що-годе интелигентен човек е ясно, че то не може да бъде друго освен  комунизъм, социалистически реализъм, про-съветска политика във всички области на  междудържавните отношения. Енергичният поет проявява удивителна работоспособност. За пет години – от 1977 до 1982 г. –той провежда  шест международни срещи на писателите в София. Разбира се, присъствуват изключително  лица от червения край  на световния литературен спектър. Немският вестник “Ди Велт”  уточнява: “Броят на участниците в “Интерлит 82” е обратно пропорционаленна писателската значимост”.Какво се разисква и решава на тези срещи Левчев не казва, но една от целите се постига с пищни почерпки и разходки из страната.Междувременно нашумелият поет е вече постигнал значителни успехи в своята кариера: от гл. редактор на в-к Литературен фронт той е скочил вече в председателството на Отечествения фронт, председател на Съюза на писателите  и заместник председател на Комитета по култура- т.е. пръв помощник на  “незабравимата” Людмила. Дъжавният глава Тодор Живков  му е като духовен баща и той го включва в своята ловна дружинка под завистливите погледи на колегите.

  Тук следва да направя едно отклонение. Въпреки уговорките от всякакъв вид трябва да се признае, че поменатите литературни срещи  имат своето оправдание и са допринесли безусловно за популяризиране българската идентичност по света. Идентичност в културната област, подтисната от огромната тежест на съветската пропаганда и русофилията, събудена в последния момент преди окончателното ни  приобщаване към великия Съветски Съюз-  което, за щастие, не се осъществи.  По света започна да се говори и пише за българските певци, появиха се и преводи- внимателно подбрани!- на български автори,  разровиха се и излязоха на яве значителни факти от старобългарската история, заговори се за тракийско изкуство...  Разбира се, това своего рода възраждане не можеше да не възбуди страх у нечии замъглени от любов към всемирния комунизъм умове. Дори и самият Живков е правил забележки в този смисъл на дъщеря си! Авторът на “Панихидата...” е отразил подробно своите безбройни пътувания и срещи с именити световни творци от различен цвят. Да изброим някои: Висоцки, Евтушенко, Хайнрих Бьол, Роблес, Колдуел, Греъм Гриин, Маркес, Локеш Чандра и още десетки имена на светила. Доста страници е отделил на посещението си заедно с Людмила на Индия, където последната изпада под фаталното  влияние на йогизма. Читателят основателно ще се зачуди как авторът е запаметил част от диалозите и  подробности от обстановката на многобройните си срещи- това може да стане само с помоща на редовно воден дневник, ако не е измислено. Учудващо е също как авторът е успял да осъществи контактите си без добро познаване на английски език и изобщо на някой западен език, а си служи почти винаги с преводачи.

  Трябва да се признае ловкоста на автора при воденето на разговорите с различни по идеология  лица и творци. Както сам определя своята задача, стремежът му е бил “да отвори дупка в желязната завеса”. Ако това се прави без задни мисли-благородна задача, но как да се вярва на  философия, която поставя класовата борба на първо място в общественото развитие? Ключовата идея на Левчев е била “конвергенция”, което понятие след краха на студената война изгуби всякакъв смисъл. А и самото отношение на поета към политическите герои от онова време, като величаенето на Георги Димитров и Сталин и отричането делото на Хрусчов и Горбачов прави поведението му съвсем притворно, дотолкова, че американският посланник Кенет Хил с известна доза изненада го запитва: “Как така сте комунист?” Коментатор с не дотам префинен език би го нарекъл  един обикновен мошенник.

  Епохата, която обхваща творбата на Левчев е между 1950 г. та чак до наши дни-2010 г. Епоха, изпълнена с грандиозни събития  с технически и политически измерения. Човекът стигна луната, изнамерен бе компютъра, Съветския Съюз рухна като “колос на глинени крака”, редица поробени народи се освободиха от чуждо владичество- и то без сериозна война почти 70 години! Невиждан исторически случай. Всичко това е  споменато  и примесено в спомените на поета. А това, което става в България по това време- той почти не го забелязва! Интересува го единствено неговото лично издигане, дейноста му като председател и сътрудник на различни властови  институции, преводите на стиховете му, известноста му... А в този момент в България се вършат чудовищни неща:  хиляди  хора са  подложени на тотално следене,  мрежата на ДС фактически управлява държавата, невинни люде загиват в  адски лагери, водят се процеси против изявени партийни личности,  икономиката затъва...но за това нито дума! Поетът витае в облаците, живее на Парнас сред богини и богове, движи се и пътешествува по белия, красив свят,  обвеян с любов и възхищение. Четеш и се унасяш: какъв  талант,  какъв живот, какво щастие! И не забелязваш че тук  мирише на самовлюбеност, на поза, на лека маниакалност. Многобройните цитати на философи  и писатели от древноста до наши дни, както и споменаването на десетки световни  културни творци  навеждат на същата мисъл. Вижте какво зная, колко съм начетен, колко съм мъдър!

 Впрочем, същото впечатление се добива и от прочита на автобиографичната му трилогия: “Убий българина”, “Ти се следващият” и последната “Панихида..”  Сякаш четеш  Ода на нарцисизъм!  Няма проблеми, няма нещастия, няма беззаконие, подлост, бедност!

  Сега следва да направя едно признание: всичко това е написано с изящен език, с  игрива, лека фраза, разказано занимателно, както подобава на интелигентен творец. Чете се с удоволствие и интерес.Може би това е предостатъчно за мнозина, но едвали ще задоволи търсачите на истината, на всеобщата, обективна  истина.

  Чест прави на автора епизодът със срещите му с Георги Марков, злощастната жертва на престъпния болшевизъм. Известно е, че в младоста си –през шестдесетте години- тримата вече популярни творци  Стефан Цанев, Любомир Левчев и Георги Марков са били  приятели и духовно близки. Възмущававали са се от грубия контрол на партията върху културните прояви изобщо и върху произведенията им в частност. Преди да напусне родината си,  Марков почти уговаря Левчев да дойде с него в Италия, където живее брат му. Те дори известно време  учат заедно   италиански език. Поетът, обаче, който вече е щастливо женен и има две деца, му отговаря: “ Джери, ти си писател и по-лесно от мен ще се приспособиш в чужбина. А аз като поет кой ще ми помогне?” Джери заминава сам, зарязва съпругата си, евентуалната си безсъмнено блестяща кариера /при повече практичност от негова страна/ и поема пътя на  беден изгнанник, довел го в края на крайщата до ранна  смърт.Честна изповед, никой не може да изисква от другия да бъде герой, най-малко ние, гледащите отстрани.Оттук, обаче, започва едно, бих казал, укоримо развитие.Докато Стефан Цанев се примирява с положението и се стреми всячески да се изплъзне от опеката на партията с езоповски език и сюжети, Левчев поема пътя на най-активно сътрудничество с престъпната власт / само в идейната сфера, надявам се/. Както споменах по-горе, прави шеметна кариера, изкачва се до върха, но никой не знае  този път по стълбата към небето колко и дали въобще  му коства  морални угризения.

  Трудно може да приеме читателят, че Левчев се е борил против антидемократическия надзор  на БКП върху културата, както тук-таме в повествованията си се мъчи да се представи. Яркото му презрение към  изявите на Хрусчов и  неприемане на перестройката на Горбачов са доказателство, че  поетът  “нищо ново не е научил и нищо старо не е забравил” според шаблонния израз. Той самият  заявява многократно и шумно, че не се отказва от нито една от думите си, изречени и написани досега.  Би ли могло за тази твърда убеденост да бъде похвален? За поддържката на един антинароден режим, за затварянета на очите пред огромните престъпления? В цялото му творчество има само ДВА случая, когато разказва за съдбата на две белогвардейски семейства след 9-ти септември 1944г. Единият се отнася за неговия съученик княз Ростовски- потомък на руския царски род, впоследствие направил завидна кариера на запад- чийто баща е изчезнал безследно някъде из покрайнините на София по поръчка на съветските тайни служби. Вторият случай споменава за изчезването на цяло семейство на лекар, колега на баща му в Велико Търново, също белогвардеец. Комунистическата партия не забравя своите врагове, колкото и да са далеч- в България или чак в Мексико. За останалите хиляди подобни съдби поетът е глух.

  Може да се очаква, разбира се, в някои моменти в съзнанието му да се появяват съмнения дали изповядваната от него идеология е правилна и справедлива. В поезията му се намират отзвуци на тези колебания. Напр. в стихотворението “Махалото на Фуко” или във  “Интелигентска поема”, както и някъде между редовете на прозата му се намират песъчинки от тези настроения. Но те са като мигновени фоерверки, угасени неумолимо от бляскавата реалност. Неговата вяра в комунизма / идеалистичния или онзи , изродил се в реален социализъм/ е толкова твърда, че предизвиква отрицание дори в лицето но неговия син./ Моля да ми прости, ако бъркам!/. И тук, обаче, Левчев намира повод да се погордее: съобщава ни че е получавал заплахи от някакъв анонимен  “Хайдук”- несериозна случка, достойна само да потвърди самочувствието му, че е  българският Робеспиер.  Така иска да го приемем в “Ти си следващият”.

  Ето че стигнахме до генералната оценка на един наистина надарен творец, поет със силен, въздействуващ стих,  с дълбоки  и умели метафори. С занимателна,  интелигентна проза,  историк, макар и крайно пристрастен, на  цяла епоха културно развитие. Нека, обаче, да си спомним не друг, а самия Ботев: “ Тате- пита малкия – аз като порасна какъв ще стана?” Отговорът е: “Лесна работа- ти стани ЧОВЕК, па тъпанът на баща ти е на тавана...” И коментарът: “Видиш ли, домнуле, и тъпанар да стане, първо трябва да стане ЧОВЕК”.

   Не зная дали този цитат е на мястото си, но все ми се струва, че освен талант, творецът трябва да има обезателно и морал, за да може да му повярват хората  и да го последват. Морал в най-широкия смисъл на думата. В случая с Любомир Левчев тази дилема намира своя отговор най-добре в писмото на Георги Марков до него. Само Г.Марков със своя   авторитет на  жертва може да търси сметка на поета за живота и творчеството му, за поддържката му на живковия ненавистен режим, за  лъжливата,  обаятелна картина на действителноста  през тази епоха, за  неистовия му стремеж към слава и почести. Това писмо всеки може да намери в Интернет на името на единия или другия.                                                                     А понастоящем трябва да добавим още няколко думи. След краха на комунизмо-болшевизма у нас логично е цялата армия клакьори, приспособленци, кариеристи и всякакви други  левичари да се свият в черупката си и да замълчат. Така и стана. Изминаха, обаче, няколко несполучливи демократични години и те наново правят опити за реставрация. Група най-упорити в тази насока основават фондация “Орфей” с утопийни цели. Сърцето й се състои от самопровъзгласилите се 6 души  ГЕНИИ /така са се нарекли сами/, начело с  издателя Иван Гранитски и Любомир Левчев. Тази фондация връчва международна награда не другиму, а на прононсирания КГБ-агент Евгени Примаков...Моля не се смейте!

  Както знаем, всеки медал има две страни, едната е за пред света, другата отзад, тя не се вижда. Но тя  показва  второто  лице на истината, много често  мръсна и нетърпима. На читателя е оставено правото дали да уважи  само светлата  страна, таланта, успеха - или да  погледне и отзад,   където се  спотайват подлизурството,  алчноста, жаждата за власт. Въпрос на  жизнен опит и  духовна настройка.          

                 

                                                      Павел Ангелов-Пулиев

                                                                Пловдив

  П.П.

  Книгите се пишат, за да се четат. Най-голямата част от читателите са обикновени люде, неспециалисти. Аз съм един от тях, редови читател. Като такъв си дадох мнението, не като специалист. Моля не надценявайте написаното.                               Ангелов