ЧЕРВЕНИТЕ СИРЕНИ
Те се появиха веднага след 10 ноември 1989 г.
Къде бяха дотогава никой не знае- или знае, но крие истината, защото тя е срамна
и подла. Те се криеха в недрата на Държавна сигурност, в Политбюро на БКП, и
особено из шумлаците на българската
( държавна ) литература и журналистика, откъдето пееха дитирамби на СОЦА
и не обръщаха внимание на обикновения трудов народ, считан само стадо от овце
за стрижене. И изведнаж-хоп!- СОЦА се разтресе издъно и законите
и наредбите се оказаха антидемократични, институциите погрешни и продажни,
а управляващите - с богато престъпно минало!
По върховете на държавата се възцари страх, пострадалите от режима
потърсиха въмездие и мнозина от най-главните приготвиха куфарите за бягство. Но
партията-столетница стегна кадрите си, подкупи най-напористите и гласовитите си
врагове, а мекушавите добросърдечни, наивни и стреснати от 40-годишен гнет
хорица подлъга с обещания за свобода и благоденствие. Очакваната революция не
стана нужда дори да си слага някакви кадифени ръкавици, тя бе удавена в
зародиша си. Би трябвало да се гордеем с това развитие на нещата и го правим,
но с цената на една вопиюща несправедливост- тази на заличаване на кървавите
следи и лицемерната политика на комунистическата партия. Тя смени името си,
измени протрамата си, целите и методите си, прокламира демократични идеали и
наново се приготви да управлява. И за да замъгли окончателно умовете на
добрите, всеопрощаващи българи издигна
тезата за НАЦИОНАЛНО ПОМИРЕНИЕ ! Да се обединим във името на национално
добруване, да не търсим вина за миналото, да не се обвиняваме, гоним и съдим!
Да последвами примера на Испания, където след края на гражданската война бе
издигнат паметник на жертвите независимо
от коя страна на фронта са били. Чудесен пример, постъпка на един достоен народ
и достойни ръководители. Червените сирени, години стажували по партийни вестници и медии,
набързо смениха цвета на
творенията си и задрънкаха на позлатените си арфи за всеопрощение и разбирателство.
И понеже стана дума за Испания налага се
малко сравнение. Кои и за какво воюваха в тази страна? На 16.02 1936 г. властта бе законно спечелена със много малко предимство от Народния фронт –
коалиция от републиканци, комунисти, анархисти и пр. леви елементи. Новото
правителство започва незабавно реформи в духа своите идеи. Църквата е разгромена, убити са
15 % от свещенниците, 11 епископи, дори загиват и 283 монахини! Недоволството на опозиционния Национален фронт от консерватори, кралисти, радикали и др.десни елементи
е много силно и активно, поради което през юли с.г. е убит нейния водач Сотело.
Това прелива чашата и на 16 юли група генерали
се обявяват срещу правителството, като поставят начело на метежната хунта ген. Франко. С този акт се
слага началото на гражданската война във Испания.
Двете страни са почти равностойни както по
брой на преките участници, така и по
броя на привържениците си. На ген.Франко активно помагат със оръжие, техника и
доброволци Италия, Германия и Португалия, а на Народния фронт - СССР и Мексико.
Войната се води с голямо ожесточение и модерни оръжия- последни модели самолети
и танкове, доставяни от съюзниците. . Франко
превзема Мадрид на 6.03. 1939 г.
а републиканската армия капитулира на 27.03 с.г. За войната, която привършва след близо 3
години – от 17.07 1936 г. до 1.04.1939 г.- жертвите са стотици хиляди: 200 х.
испанци убити и 500 х. пострадали. Между жертвите са и 4 х. италианци, 300
германски летци- а от Интернационалната бригада има и стотина души българи.
Да се върнем сега у нас. Имало ли е у нас
гражданска война? Въпреки че е имало за нея основания – като имам предвид ТРИ
национални катастрофи- ясно е, че българите нямат горещата кръв на испанеца, та
да водят гражданска война.Най-сериозното престъпление на българската десница –
да наречем така за по-просто всички
демократични и сродни партии – е преврата на 9 юни 1923 г. срещу правителството
на Стамболийски и последвалите след него години на “белия терор” ( по
квалификацията на БКП ). Жертвите от тези акции са неизвестни- нямало е кой да
ги брои- числата са от 3 хиляди до 30 хиляди- и те трябва да бъдат
разграничени. Едните са следствие на управлението на Стамболийски а другите
от Септемврийското възстание и атентата
в църквата Св.Неделя. По никакъв начин не може да бъде оправдан превратът срещу
Стамболийски, по същия начин както не може да бъде оправдан и атентатът в
църквата и дори Септемврийското възстание. В двата случая ролите са разменени.
При превратът закононарушителят е Военния Съюз, а при църквата и възстанието –
БКП. В сравнение с Испания това са дребни събития, но за една малка България
съдбоносни. Сега ще поставим въпросът: къде са понастоящем виновниците, за да
бъдат заклеймени и оплюти публично и им
се иска наказание? Съществува ли
партията на Цанков или Военния съюз, за да искаме от тях признаване на
греховете и самокритика? Отдавна тяхните наследници са под земята или по
далечни крайща и е безсмислено дори да ги споменаваме. Обаче вторият виновник е
още тук, при нас, и има наглостта да твърди, че е наследник на сто-годишни
традиции! Не само е тук, но и претендира наново да му се даде властта! И няма
никакво намерение да се извинява (поне) за
стореното.
БКП понесе и изтърпя своята вина за
септемврийското възстание, но нейният революционен дух не се смири а си позволи
да се противопостави на безпартийната
власт 1934- 1944 г. Тя започна
партизанска война срещу него. Тази война бе отречена по начало, защото народът
ни, като цяло, не желаеше да взема страна във битката между гигантите и искаше да остане неутрален- стигаха му две
катастрофи!- Уви!-напразни надежди. Можем да предполагаме с голяма вероятност,
че същият народ дори се страхуваше повече от комунизма отколкото от германския
фашизъм ! Партизанското движение остана донякъде изолирано, липсваше му
масовост.
Ако партията се чувстваше достатъчно силна и
подкрепяна от народа, тя трябваше да направи преврата още при първата
бомбардировка на София през януари 1944 г., когато хората бягаха от рухналите
си домове а правителството на Филов се видя в чудо. Тя предпочете да чака Съветската армия да й подари властта след девет месеца. Нямаше сили за повече.
Стигнахме до последния етап. Комунизмът
победи в България с помоща на Съветската армия, без да прави гражданска война
както ген. Франко. Жертвите, които даде, са незначителни в сравнение с тези на
Испания – две до три хиляди души – но отмъщението бе ужасяващо. Освен директно
ликвидираните виновни и не толкова
виновни за престъпления срещу партизаяните
няколко хиляди души, целият народ
бе подложен на следене, подозрения,
отказ за работа, пращан в лагери, коопериран насила, въдворяван...Както можеше
да се предполага, комунистическата партия, която никога не бе управлявала в
условия ня демокрация, не знаеше какво е демокрация. Това не знаеха и
нейните командири от СССР. Там демокрацията бе унищожена още след падането на Керенски.! Уроци по
демокрация и двете партии започнаха да получават чак в началото на 21 век!
В заключение: ген. Франко победи във Испания
след държавен преврат и усилията на армията. Той призна своята вина като
възстанови кралската власт и инициира постройката на Мемориал на жертвите от двете страни на
фронта- Мемориал на опрощението. Ако Българската Социалистическа Партия иска също да увековечи
своето управление и да последва примеера на Франко, трябва първо да се откаже
от историята си като наследник на една
стогодишна грешница и се
обособи като съвършенно НОВА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА
ПАРТИЯ , без греховете на старата. Едва тогава би могла търси сътрудничество с останалите
демократични формации и да настоява за
национално помирение. А в настоящия момент
такова поведение
представлява нескрит концерт на
сирени – затъкнете ушите си с восък, както направи Одисей, и направлявайте
кораба си по начертания път.
Февруари
2014.
Павел Ангелов-Пулиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар