неделя, 8 юни 2014 г.

ЗА ГЕРОИЗМА И ГЕРОИТЕ

                                ЗА  ГЕРОИЗМА  И  ГЕРОИТЕ


  Случайно  попаднах на предаване на БНТ на 2 юни т.г , посветено на въпроса за героите на България – нали това бе денят на Ботевия подвиг?- и чух дискусията, проведена от водещият Георги Ангелов  с едни от най-добрите специалисти по история у нас,  като  проф. Андрей Пантев,  доц. Снежана Димитрова, доц. Веселин Методиев и др. в присъствие на публика. За съжаление, не можах да прослушам изцяло предаването, а само част от края му, който засегна личността и делото на писателя Георги Марков.
  На разискване бе поставен въпросът  може ли да се счита  Марков национален герой или  не.
   Освен цялостното творчество на писателя, насочено в защита на извечната справедливост и права на човека, така и нещастната му съдба на  насилствен емигрант и  най-вече подлата му ранна смърт, бе подложено на тълкуване и  неговото лично мнение,  изложено в  краткото  му есе  “ГЕРОИТЕ”. Това есе е насочено изключително срещу многочислените нароили се след  9-ти септември фалшиви “герои”,  със изкуствено раздути заслуги или измислени такива,  участници в партийната победа или партизанска борба и удостоени с паметници,   ако са загинали, или с  звания и привилегии, ако са още между нас. Примерите  са  толкова много, че не е нуждно да ги изброявам . Ще спомена само Георги Димитров, който  представлява най-големия престъпник на България.
  Когато в своето есе Г.Марков казва: “Колко лесно е да бъдеш герой в един миг, вместо да бъдеш човек цял живот (защото животът не е миг)”,  просто е смешно и обидно да вместиш  тук  и нашите възрожденци и  революционери ! Това е толкова безпределно ясно, че Г.М. изобщо не е намерил за нуждно да го споменава. Своето уважение към тях е изразил достатъчно  в останалите си произведения.    
  Голямата изследователка и критичка Цвета Трифонова, верна на своя  витиеват, академичен  стил  неясно тълкува  горния   “парадокс” ( нейно определение ), но във своите публикации приема безусловно, че Г.Марков е  “герой в хуманитарен мащаб, един от светците на България”. А ако същата се задълбочи в своите изследвания, може да открие и частична оправдана подсъзнателна завист на същия към героизма!
  Такова е мнението и на другите двама участници в дискусията проф. Димитрова и доц. Методиев. Действително, ако героите на България бъдат преценявани освен по таланта си, още и по своето обществено влияние и значение за историята  примерът на Г.М е най-близък до този на Ботев, колкото и за някои това да звучи кощунствено. Г-жа Трифонова приема за най-близка съдбата на Вапцаров, но когато идеята, за която героят е пожертвал живота си, е съпроводена с безспорен  престъпен акт, героизмът е компрометиран.
  Съвсем логично бе отношението на проф. А.Пантев към въпроса за значимоста на Г.М. Не може да очакваме от бивш служител на тайните служби да  се обяви  срещу своите единомишленици и началници, съпричастни в ликвидирането на един истински национален герой.   Все пак проф. Пантев  се изпусна и каза буквално: “ Георги Марков  БЕ УБИТ  за отмъщение” .  Ще добавим резонно:  “И за да млъкне един  истински  глас  против  деспотизма”.   Но може ли да искаш от палача  да се извини на своята жертва?
 Колко  жалко  е  да  криеш  истината заради партийни интереси!
    Юни  2014                                            Павел Ангелов-Пулиев
                                                                           Пловдив   

понеделник, 17 февруари 2014 г.

Червените сирени



                                          ЧЕРВЕНИТЕ  СИРЕНИ

  Те се появиха веднага след 10 ноември 1989 г. Къде бяха дотогава никой не знае- или знае, но крие истината, защото тя е срамна и подла. Те се криеха в недрата на Държавна сигурност, в Политбюро на БКП,  и  особено из шумлаците на българската  ( държавна ) литература и журналистика, откъдето пееха дитирамби на СОЦА и не обръщаха внимание на обикновения трудов народ, считан само стадо от овце за стрижене. И изведнаж-хоп!- СОЦА се разтресе издъно и  законите  и наредбите се оказаха антидемократични, институциите погрешни и продажни, а управляващите - с богато престъпно минало!  По върховете на държавата се възцари страх, пострадалите от режима потърсиха въмездие и мнозина от най-главните приготвиха куфарите за бягство. Но партията-столетница стегна кадрите си, подкупи най-напористите и гласовитите си врагове, а мекушавите добросърдечни, наивни и стреснати от 40-годишен гнет хорица подлъга с обещания за свобода и благоденствие. Очакваната революция не стана нужда дори да си слага някакви кадифени ръкавици, тя бе удавена в зародиша си. Би трябвало да се гордеем с това развитие на нещата и го правим, но с цената на една вопиюща несправедливост- тази на заличаване на кървавите следи и лицемерната политика на комунистическата партия. Тя смени името си, измени протрамата си, целите и методите си, прокламира демократични идеали и наново се приготви да управлява. И за да замъгли окончателно умовете на добрите, всеопрощаващи  българи издигна тезата за НАЦИОНАЛНО ПОМИРЕНИЕ ! Да се обединим във името на национално добруване, да не търсим вина за миналото, да не се обвиняваме, гоним и съдим! Да последвами примера на Испания, където след края на гражданската война бе издигнат паметник на жертвите  независимо от коя страна на фронта са били. Чудесен пример, постъпка на един достоен народ и достойни ръководители. Червените сирени, години  стажували по партийни вестници и  медии,  набързо смениха цвета на  творенията си и задрънкаха на позлатените си арфи за  всеопрощение и разбирателство.
  И понеже стана дума за Испания налага се малко сравнение. Кои и за какво воюваха в тази страна?    На 16.02 1936 г.  властта бе законно  спечелена  със много малко предимство от Народния фронт – коалиция от републиканци, комунисти, анархисти и пр. леви елементи. Новото правителство започва незабавно реформи в духа  своите идеи. Църквата е разгромена, убити са 15 % от свещенниците, 11 епископи, дори загиват и 283 монахини!  Недоволството на опозиционния  Национален фронт от  консерватори, кралисти, радикали и др.десни елементи е много силно и активно, поради което през юли с.г. е убит нейния водач Сотело. Това прелива чашата и  на 16 юли  група генерали  се обявяват срещу правителството, като поставят начело на  метежната хунта ген. Франко. С този акт се слага началото на гражданската война във Испания.
  Двете страни са почти равностойни както по брой на  преките участници, така и по броя на привържениците си. На ген.Франко активно помагат със оръжие, техника и доброволци Италия, Германия и Португалия, а на Народния фронт - СССР и Мексико. Войната се води с голямо ожесточение и модерни оръжия- последни модели самолети и танкове, доставяни от съюзниците. . Франко  превзема Мадрид  на 6.03. 1939 г. а републиканската армия капитулира на 27.03 с.г.  За войната, която привършва след близо 3 години – от 17.07 1936 г. до 1.04.1939 г.- жертвите са стотици хиляди: 200 х. испанци убити и 500 х. пострадали. Между жертвите са и 4 х. италианци, 300 германски летци- а от Интернационалната бригада има и стотина души българи.
  Да се върнем сега у нас. Имало ли е у нас гражданска война? Въпреки че е имало за нея основания – като имам предвид ТРИ национални катастрофи- ясно е, че българите нямат горещата кръв на испанеца, та да водят гражданска война.Най-сериозното престъпление на българската десница – да наречем така  за по-просто всички демократични и сродни партии – е преврата на 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски и последвалите след него години на “белия терор” ( по квалификацията на БКП ). Жертвите от тези акции са неизвестни- нямало е кой да ги брои- числата са от 3 хиляди до 30 хиляди- и те трябва да бъдат разграничени. Едните са следствие на управлението на Стамболийски а другите от  Септемврийското възстание и атентата в църквата Св.Неделя. По никакъв начин не може да бъде оправдан превратът срещу Стамболийски, по същия начин както не може да бъде оправдан и атентатът в църквата и дори Септемврийското възстание. В двата случая ролите са разменени. При превратът закононарушителят е Военния Съюз, а при църквата и възстанието – БКП. В сравнение с Испания това са дребни събития, но за една малка България съдбоносни. Сега ще поставим въпросът: къде са понастоящем виновниците, за да бъдат заклеймени и оплюти публично  и им се иска наказание?  Съществува ли партията на Цанков или Военния съюз, за да искаме от тях признаване на греховете и самокритика? Отдавна тяхните наследници са под земята или по далечни крайща и е безсмислено дори да ги споменаваме. Обаче вторият виновник е още тук, при нас, и има наглостта да твърди, че е наследник на сто-годишни традиции! Не само е тук, но и претендира наново да му се даде властта! И няма никакво намерение да се извинява  (поне) за стореното.
  БКП понесе и изтърпя своята вина за септемврийското възстание, но нейният революционен дух не се смири а си позволи да се противопостави на  безпартийната власт 1934- 1944 г. Тя  започна партизанска война срещу него. Тази война бе отречена по начало, защото народът ни, като цяло, не желаеше да взема страна във битката между гигантите  и искаше да остане неутрален- стигаха му две катастрофи!- Уви!-напразни надежди. Можем да предполагаме с голяма вероятност, че същият народ дори се страхуваше повече от комунизма отколкото от германския фашизъм ! Партизанското движение остана донякъде изолирано, липсваше му масовост.
  Ако партията се чувстваше достатъчно силна и подкрепяна от народа, тя трябваше да направи преврата още при първата бомбардировка на София през януари 1944 г., когато хората бягаха от рухналите си домове а правителството на Филов се видя в чудо. Тя предпочете  да чака Съветската армия да й подари властта  след девет месеца.  Нямаше сили за повече.
  Стигнахме до последния етап. Комунизмът победи в България с помоща на Съветската армия, без да прави гражданска война както ген. Франко. Жертвите, които даде, са незначителни в сравнение с тези на Испания – две до три хиляди души – но отмъщението бе ужасяващо. Освен директно ликвидираните  виновни и не толкова виновни за престъпления срещу партизаяните  няколко  хиляди души, целият народ бе подложен на  следене, подозрения, отказ за работа, пращан в лагери, коопериран насила, въдворяван...Както можеше да се предполага, комунистическата партия, която никога не бе управлявала в условия ня демокрация,  не  знаеше какво е демокрация. Това не знаеха и нейните командири от СССР. Там демокрацията бе унищожена още  след падането на Керенски.! Уроци по демокрация и двете партии започнаха да получават чак в началото на 21 век!
  В заключение: ген. Франко победи във Испания след държавен преврат и усилията на армията. Той призна своята вина като възстанови кралската власт и инициира постройката на  Мемориал на жертвите от двете страни на фронта- Мемориал на опрощението. Ако Българската  Социалистическа Партия иска също да увековечи своето управление и да последва примеера на Франко, трябва първо да се откаже от историята си като наследник на  една стогодишна грешница  и   се обособи като съвършенно НОВА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА  ПАРТИЯ , без греховете на старата. Едва тогава би  могла търси сътрудничество с останалите демократични формации и да  настоява за национално помирение. А в настоящия момент  такова поведение  представлява  нескрит концерт на сирени – затъкнете ушите си с восък, както направи Одисей, и направлявайте кораба си по начертания път.

Февруари 2014.                                                                    Павел Ангелов-Пулиев

четвъртък, 9 януари 2014 г.

лъжата



                                                    ЛЪЖАТА

  Може би съм закъснял  - с  десетина години – да си кажа мнението за  една  претенциозна книга с горното заглавие. Напоследък се издава толкова литература от  хора, отъркали се по най-различен начин о властта, че е невъзможно да я прочетеш навреме. Затова съм пропуснал и том  първи.
  И така, на въпроса. Търсих лъжата с любопитство,  обръщах страница след страница, ред подир ред, дума по дума – но не намерих нито нея, нита нейната противоположност- истината! Цели  465 страници г-н Тошо Тошев ме  въртя на шиш, качва ме на самолети, води ме в Германия и СССР, дори в Ирак,  черпа ме с  “Джак Даниелс” и хавански пури до припадък – и въпреки че надничах  навсякъде, врях се под креслата и  под масите на  Скай-Плаза и Радисън – никъде не видях и частица  от  тези екзотични цветя. Вместо това-нескочаема неразбория от безполезни разговори и срещи. Сигурно г-н Тошев ги бе забравил в огромното си бюро или ги пази за третия том на  автобиографичното си повествувание. Затова пък ме срещна с почти всички  действащи лица  на политическата ни сцена в  най-решителните години на прехода от социализъм    ( по съветски модел), към капитализъм . Като главен редактор на най-четения и  най-тиражиран всекидневник “Труд”  той е държал в ръцете си  козовете на   кандидатите  за власт партии и партийни водачи. От него е зависял  имиджа  на  всеки  политик и всяка платформа – как, кога и с какво ще бъде представен(a)  в пресата! Г-н Тошев владее  до съвършенство  тънкостите на занаята:  той знае точно кога и как  да  използв някаква  неуместна дума или деяние, да я  раздуе или скрие, кого да  защипе и кого да ухапе или похвали, но така, умно, полека,  че самия засегнат да не усети как го пързалят...Цветанка Ризова е убедена, че той е главният  виновник за свалянето на Костов и заместването му с Симеон. Разбира се, има и много други причини, но тандемът Тошев-Кеворкян  изигра главната роля за демонизирането на Костов и превръщането му в плашило. Сега историята се повтаря с Бойко Борисов- целта е и той да бъде дискриминиран до неузнаваемост и лишен от подкрепата на обществеността.
  Талантът на автора е извън всяко съмнение. Трогателен е начинът, по който разказва за страданията си около заболяването от цироза и неговото излекуване в Германия чрез трансплантация на нов орган. Под щастлива звезда е роден той, щом  е могъл да осигури десетки хиляди евро за подобна операция., и то не от собствения си  джоб. Още по-трогателна е самоотвержеността, с която се е отнесъл към шефа си неговият шофьор, дарил му половината си черен дроб!
   Благодарение на качествата си като организатор, писател, дописник и най-вече като главен редактор- който режисира поведението на най-четения всекидневник – г-н Тошев е търсен от всички политици. Те искат да получат неговото благоволение, неговото съдействие при осъществяването на целите им. А целите са ясни: власт по всички направления. Тази власт носи огромни преимущества, на първо място пари, после постигнати амбиции, доживотни привилегии,  интересен и богат живот...Те са готови на всякакви жертви: предлагат на  всемогъщия  диригент на общественото мнение  огромни суми. Тук вече завесата е малко приповдигната- съвсем малко – става дума за  шест-цифрени суми! Предлагат ги открито отговорни хора, подставени лица, председатели на консорциуми, фондации и какво ли не директори, имащи неограничен достъп до разни фондове. Споменато е  името на Иван Костов         ( черната овца), докато другите остават в сянка, но имената им фигурират като  спонсори, съидейници,  приятели, колеги и т.н. Огромно е количеството лица, с които Тошев се среща ежедневно и споделя с тях своите прогнози и препоръки. Най-съдечни и чести, обаче,  са срещите му с партийните ръководители на БСП. Той е в течение на вътрешно-партийните разпри, проблеми и решения, усеща се почти като част от ръководството.  Николай Добрев, Първанов, Маринов са постоянни негови информатори.
  Едва ли е нужно да се споменава, че връзките на гл. редактор на Труд със останалите политически сили: СДС, НДСВ, ДПС , са  максимално интензивни- това го изисква естеството на работата на медията. Точно в този момент на хоризонта изгрява звездата на Симеон Втори – и г-н Тошев се влюбва в нея. Признавам, че с интерес изчетох страниците относно срещите му с Негово Величество, впечатленията му от него, преценката му. Одобрявам и неговото разочарование в последствие и по-специално позицията му за връщането на имотите. И сега считам, че не е късно този въпрос да се преразгледа от Народното Събрание. Да се изобличат продажните царедворци, които , напук на исторята, позволиха на Величеството да бъдат върнати имоти за около 150 милиона долара ,имоти, подарени му от държавата или предоставени Му само за ползване. Само за сравнение: династиите на съседите ни Гърция, Сърбия и Ромъния успяха да направят  държавите си могъщи, голями и богати, докато нашата Сакс-Кобург-Готска със своята  високомерна политика пререшиха бедната ни съдба за столетия напред. А заслужилите съседски династии бяха прогонени от страните си! Смятам, че не е късно да се проведе РЕФЕРЕНДУМ относно одържавяването отново на тези имоти, вместо да се правят никому ненужни допитвания за  напр...АЕЦ  Белене!
  В дебелото издание има, естествено, и малко хвалба: участието на автора в самообявилия се  Клуб на гениите- и, представете си, без капка самоирония!
   След като изчетох излиянията на г-н Тошев и затворих последната страница, в съзнанието ми се появиха още няколко въпроса: първият е каква е в същност позицията на въпросния журналист по актуалното положение в дъжавата? Дали продължава да счита, че пресата трябва да бъде ВРАГ НА ВСЯКА ВЛАСТ –това било гаранция за независимостта  й.  Има такива философи и те се наричат анархисти, едва ли, обаче,  са полезни някому. Ако означава, че НЯМАШ ПОЗИЦИЯ, толкова по-зле за теб, защото се обезличаваш. Къде сте, г-н Тошев?
  Вторият ми въпрос е: щом като в-к  Труд е имал толкова ухажори с толкова  милиони пари за раздаване, не се ли е съблазнил  малко от-малко и да се облажи същият? Да понапълни гушката още, въпреки че тиражът е бил висооок, висок. Не може и без пострадали в такъв случай-предполагам че сред тях е обезателно демонът Костов. Дал, но не получил!  Изпуснал се е на едно  място главният редактор да каже, че неговите сътрудници получават колкото две  министерски заплати – ех, защо не бях по-млад, че да се предложа на г-жа  Велева само да тичам подир нея и да й лъсксам чепиците за четвъртинка от заплатата.

   Пловдив, 6.01.2014                                          Павел Ангелов-Пулиев