събота, 21 октомври 2017 г.

ДЕН НА СПОМЕНИ


     Ден на спомени   
Днес е 20 октомври  2017 година.  Изтекли са 73 години от онези напрегнати есенни дни - края на септември и началото на октомври  1944 г., когато българската държава се катурна главоломно, тури кръст на демократичното управление и се намеси активно във войната между великите народи и амбициите на обезумели диктатори.  Шепа народ  върху късче земя реши, макар и малко късно, да изяви своето право на живот и се втурна след победителите да доубие причинителите на световните конфликти.
Аз бях тогава току-що навършил деветнадесет години, готов физически и морално да служа честно на своя народ , възпитан и убеден в правотата на националните ни идеали и с радост престъпих портала на Бронирания полк н София,  Той бе най-новото поделение на  българската войска, въоръжено с германска техника и под ръководството на обучени в Германия командири.
Наборът, с който служих пълни две години, до м-ц декември 1944 г., бе интелигентен -с него влязоха в казармата всички младежи, завършили средно образование. Останаха извън нея само болните от хронични заболявания и единици  с подходящи връзки, както е било винаги ,
 впрочем. Наборите двадесети, двадесет и първи, втори, трети и дори 24-ти, платиха кървав данък със участието си по фронтовете в Македония и Унгария. Лично аз преминах с моята мотоциклетна рота през цяла Македония, историческото Косово поле до унгарската граница в първата бойна линия, за щастие невредим  и дори с орден за храброст! Мнозина съученици, сънаборници  и приятели, обаче, останаха завинаги по пустите полета, безмълвни жертви на човешкото безумие.
  За преживяното през близо едновековното ми присъствие на белия свят съм издал през2007 г. книжка със заглавие "23 набор", от която днес искам да направя едно извлечение. Става въпрос за нашумелите навремето първи подвизи на възродената българска войска, очистена от фашизирани елементи и вдъхновена от социалистически надежди. България трябваше да изчисти името си като съюзник на  агресора   и окупатор на чужди територии  - нашите смели войници подгониха врага из македонските планини и долини.
  Целият брониран полк бе изведен от София и Самоков и разположен на лагер някъде около Пирот .Аз пристигнах на фронта със закъснение  няколко дни и  заварих моята рота и кажи-речи целия полк-- в униние и отчаяние.  Това личеше по поведението на всекиго –липсваха обичайните шеги и закачки, свойствени на младите хора.Мълчание и сведени погледи придружаваше всяка среща. Причината беше не само основатална  - тя бе почти краха на гордоста  на армията  танковата дружина !
Ще разкажа това, което ми разправиха полугласно, на пресекулки, с явно нежелание, това, което се бе случило точно предишните дни: /Мисля, че бе ок.17 септември/.
 Една танкова рота - не зная точно колко на брой машини - получава бойна задача да навлезе в дефилето по пътя за Бела Паланка - Ниш и да продължи ...до къде никой не казва. 


   
                     
   Машините, танкове "Майбах", се подреждат в колона и навлизат в дефилето.Шосето е тясно, със стръмни скатове, обрасли с храсти и различна дървесина. Отлични условия за маскировка.
Германците не закъсняват да открият огън с бронебойно оръдие. Поразяват първия танк. Следващият е последният в колоната. Движението спира. Танковете са блокирани и не могат да маневрират. Следва само унищожението им един по един - те са просто удобни мишени за опитните бронеизтребители. За половин - до един час  атаката е ликвидирана. Всички танкове на ротата са унищожени. Можете ли да си представите съдбата на екипажите? Съдбата на войника, затиснат между механизмите и стоманените листове,  и тежко оръдие, което гърми над главата ти?Не можеш да излезеш от това менгеме, можеш само да изгориш жив опечен , безпомощен неподвижен, обречен! За съжаление, не мога да назова нито едно име на участник в това кърваво жертвоприношение.Помня единствено, че командирът на дружината се наричаше със странното име кап. Гюмбабов. Аз и моите съвипускници, мотоциклетисти от разузнавателната дружина, бяхме само зрители или косвени участници в тази трагедия. Мога да спомена преките ми началници, за да  се обадят евентуално някои от тях или наследниците им с допълнителни сведения.  Те са следните:
 Полковник Генов, ловчалия, приятел на цар Борис, командир на бронирания полк
Майор Пеев, командир на разузнавателната дружина
Кап. Пазителов -ротен командир
Поручик Кацаров - ротен командир
Подпоручици Петков и Тодоров -взводни командири
Редниците - ловчалиите Гаврил Гаврилов, Петко Боджаков,Згалевски,Матю Герджиков,,брестовичаните Кадиевски и Любен Андреев, асеновградчаните Брънзалов, Мулдавлиев, Бончев ит.н.
 По същото време - началните дни на войната срещу Германия, се провежда военната операция по направление Скопие. Атакувани са височините Стражин и Страцин. За атаката е използвана другата елитна новосъздадена част от войската: парашутната дружина. И тя, както танковата дружина е съставена от специално обучени войници. В тях има само образовани, крайно родолюбиви, напористи младежи.
 Парашутистите дават много жертви- една четвърт от дружината е извън строя. Подвигът им е почетен от цялата нация, издигнат им е и паметник в центъра на София.издадена е и книга за тях. За жертвената клада на танковата рота при Бела Паланка обаче няма нито ред в българския печат и литература.Необяснима завеса е спусната над тази драма, поразила още при раждането си цял род войска от най-модерен вид. Крайно време е да бъде разнищен подробно този военен и национален провал и всяка институция получи справедлива историческа оценка. Народната памет не бива да бъде заблуждавана или пренебрегвана, защото във всяко  обществено  деяние водещ трябва да е МОРАЛЪТ.

                                                                                                         Инж. Павел Ангелов
               Пловдив, октомври 2017