понеделник, 17 февруари 2014 г.

Червените сирени



                                          ЧЕРВЕНИТЕ  СИРЕНИ

  Те се появиха веднага след 10 ноември 1989 г. Къде бяха дотогава никой не знае- или знае, но крие истината, защото тя е срамна и подла. Те се криеха в недрата на Държавна сигурност, в Политбюро на БКП,  и  особено из шумлаците на българската  ( държавна ) литература и журналистика, откъдето пееха дитирамби на СОЦА и не обръщаха внимание на обикновения трудов народ, считан само стадо от овце за стрижене. И изведнаж-хоп!- СОЦА се разтресе издъно и  законите  и наредбите се оказаха антидемократични, институциите погрешни и продажни, а управляващите - с богато престъпно минало!  По върховете на държавата се възцари страх, пострадалите от режима потърсиха въмездие и мнозина от най-главните приготвиха куфарите за бягство. Но партията-столетница стегна кадрите си, подкупи най-напористите и гласовитите си врагове, а мекушавите добросърдечни, наивни и стреснати от 40-годишен гнет хорица подлъга с обещания за свобода и благоденствие. Очакваната революция не стана нужда дори да си слага някакви кадифени ръкавици, тя бе удавена в зародиша си. Би трябвало да се гордеем с това развитие на нещата и го правим, но с цената на една вопиюща несправедливост- тази на заличаване на кървавите следи и лицемерната политика на комунистическата партия. Тя смени името си, измени протрамата си, целите и методите си, прокламира демократични идеали и наново се приготви да управлява. И за да замъгли окончателно умовете на добрите, всеопрощаващи  българи издигна тезата за НАЦИОНАЛНО ПОМИРЕНИЕ ! Да се обединим във името на национално добруване, да не търсим вина за миналото, да не се обвиняваме, гоним и съдим! Да последвами примера на Испания, където след края на гражданската война бе издигнат паметник на жертвите  независимо от коя страна на фронта са били. Чудесен пример, постъпка на един достоен народ и достойни ръководители. Червените сирени, години  стажували по партийни вестници и  медии,  набързо смениха цвета на  творенията си и задрънкаха на позлатените си арфи за  всеопрощение и разбирателство.
  И понеже стана дума за Испания налага се малко сравнение. Кои и за какво воюваха в тази страна?    На 16.02 1936 г.  властта бе законно  спечелена  със много малко предимство от Народния фронт – коалиция от републиканци, комунисти, анархисти и пр. леви елементи. Новото правителство започва незабавно реформи в духа  своите идеи. Църквата е разгромена, убити са 15 % от свещенниците, 11 епископи, дори загиват и 283 монахини!  Недоволството на опозиционния  Национален фронт от  консерватори, кралисти, радикали и др.десни елементи е много силно и активно, поради което през юли с.г. е убит нейния водач Сотело. Това прелива чашата и  на 16 юли  група генерали  се обявяват срещу правителството, като поставят начело на  метежната хунта ген. Франко. С този акт се слага началото на гражданската война във Испания.
  Двете страни са почти равностойни както по брой на  преките участници, така и по броя на привържениците си. На ген.Франко активно помагат със оръжие, техника и доброволци Италия, Германия и Португалия, а на Народния фронт - СССР и Мексико. Войната се води с голямо ожесточение и модерни оръжия- последни модели самолети и танкове, доставяни от съюзниците. . Франко  превзема Мадрид  на 6.03. 1939 г. а републиканската армия капитулира на 27.03 с.г.  За войната, която привършва след близо 3 години – от 17.07 1936 г. до 1.04.1939 г.- жертвите са стотици хиляди: 200 х. испанци убити и 500 х. пострадали. Между жертвите са и 4 х. италианци, 300 германски летци- а от Интернационалната бригада има и стотина души българи.
  Да се върнем сега у нас. Имало ли е у нас гражданска война? Въпреки че е имало за нея основания – като имам предвид ТРИ национални катастрофи- ясно е, че българите нямат горещата кръв на испанеца, та да водят гражданска война.Най-сериозното престъпление на българската десница – да наречем така  за по-просто всички демократични и сродни партии – е преврата на 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски и последвалите след него години на “белия терор” ( по квалификацията на БКП ). Жертвите от тези акции са неизвестни- нямало е кой да ги брои- числата са от 3 хиляди до 30 хиляди- и те трябва да бъдат разграничени. Едните са следствие на управлението на Стамболийски а другите от  Септемврийското възстание и атентата в църквата Св.Неделя. По никакъв начин не може да бъде оправдан превратът срещу Стамболийски, по същия начин както не може да бъде оправдан и атентатът в църквата и дори Септемврийското възстание. В двата случая ролите са разменени. При превратът закононарушителят е Военния Съюз, а при църквата и възстанието – БКП. В сравнение с Испания това са дребни събития, но за една малка България съдбоносни. Сега ще поставим въпросът: къде са понастоящем виновниците, за да бъдат заклеймени и оплюти публично  и им се иска наказание?  Съществува ли партията на Цанков или Военния съюз, за да искаме от тях признаване на греховете и самокритика? Отдавна тяхните наследници са под земята или по далечни крайща и е безсмислено дори да ги споменаваме. Обаче вторият виновник е още тук, при нас, и има наглостта да твърди, че е наследник на сто-годишни традиции! Не само е тук, но и претендира наново да му се даде властта! И няма никакво намерение да се извинява  (поне) за стореното.
  БКП понесе и изтърпя своята вина за септемврийското възстание, но нейният революционен дух не се смири а си позволи да се противопостави на  безпартийната власт 1934- 1944 г. Тя  започна партизанска война срещу него. Тази война бе отречена по начало, защото народът ни, като цяло, не желаеше да взема страна във битката между гигантите  и искаше да остане неутрален- стигаха му две катастрофи!- Уви!-напразни надежди. Можем да предполагаме с голяма вероятност, че същият народ дори се страхуваше повече от комунизма отколкото от германския фашизъм ! Партизанското движение остана донякъде изолирано, липсваше му масовост.
  Ако партията се чувстваше достатъчно силна и подкрепяна от народа, тя трябваше да направи преврата още при първата бомбардировка на София през януари 1944 г., когато хората бягаха от рухналите си домове а правителството на Филов се видя в чудо. Тя предпочете  да чака Съветската армия да й подари властта  след девет месеца.  Нямаше сили за повече.
  Стигнахме до последния етап. Комунизмът победи в България с помоща на Съветската армия, без да прави гражданска война както ген. Франко. Жертвите, които даде, са незначителни в сравнение с тези на Испания – две до три хиляди души – но отмъщението бе ужасяващо. Освен директно ликвидираните  виновни и не толкова виновни за престъпления срещу партизаяните  няколко  хиляди души, целият народ бе подложен на  следене, подозрения, отказ за работа, пращан в лагери, коопериран насила, въдворяван...Както можеше да се предполага, комунистическата партия, която никога не бе управлявала в условия ня демокрация,  не  знаеше какво е демокрация. Това не знаеха и нейните командири от СССР. Там демокрацията бе унищожена още  след падането на Керенски.! Уроци по демокрация и двете партии започнаха да получават чак в началото на 21 век!
  В заключение: ген. Франко победи във Испания след държавен преврат и усилията на армията. Той призна своята вина като възстанови кралската власт и инициира постройката на  Мемориал на жертвите от двете страни на фронта- Мемориал на опрощението. Ако Българската  Социалистическа Партия иска също да увековечи своето управление и да последва примеера на Франко, трябва първо да се откаже от историята си като наследник на  една стогодишна грешница  и   се обособи като съвършенно НОВА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА  ПАРТИЯ , без греховете на старата. Едва тогава би  могла търси сътрудничество с останалите демократични формации и да  настоява за национално помирение. А в настоящия момент  такова поведение  представлява  нескрит концерт на сирени – затъкнете ушите си с восък, както направи Одисей, и направлявайте кораба си по начертания път.

Февруари 2014.                                                                    Павел Ангелов-Пулиев