четвъртък, 17 март 2016 г.

ЗА СВОБОДАТА


 Съществува ли абсолютна свобода? Свободата да правиш каквото искаш, без да се съобразяваш с никого и с нищо (опасно), като се ръководиш единствено от щенията и от волята си. Такава свобода съществува, ясно е, само в животинския свят, където намеренията ти се съобразяват само с евентуалната опасност за живота или основните потребности. При човешките общества подобно поведение е немислимо, откогато изобщо човекът е започнал да живее организирано, т.е. от създаването си. В съвременното общество свободата е едно  сборно понятие, състоящо се от множество "свободи". Така има "религиозна" свобода, "икономическа" свобода, "културна" свобода,  свобода на нравите и т.н. Често понятието "свобода" се замества с  "права" - права на личността, право на глас, право на протест и пр. Това са азбучни истини, които трябва да залегнат в учебниците за 1-3 клас, ако все още не са. Неудобно ми е да ги споменавам дори.
 Особено положение в тази класация заема "политическата" свобода.Това е свободата - или правото, все едно - да избираш хората или методите и предпочитанията, които да насочват развитието на обществото (държавата) и състоянието на всички останали "свободи". От избора на тези лица и съответната  им концепция зависят изключително начина на живот, жизненото равнище, културата , дори живота на всеки един гражданин. Ето защо основата на всички свободи е ПОЛИТИЧЕСКАТА СВОБОДА.
  Удивително е, как учени и сериозни хора спорят по въпроса, дали сме били "под турско робство" или само сме  "съжителствували" с тях . Тези хора смятат, че икономическата, религиозната и културната свобода, която  ограничено са ползвали българите в османската империя  дават основание да отричане на понятието "робство". Какво ако не "робство" е било запрещението да избираш своите кметове, съдии, министри, закони и правилници ? Не са ли били  роби негрите в Америка преди войната им за освобождение или руските селяни преди 1861 г., когато са били собственост на помещиците? В края на крайщата въпросът се свежда до тълкуване на понятия. Вярно е, че понятието "роб" предполага наличието на  СОБСТВЕНИК на роба, какъвто през турското иго формално не е имало,  фактически, обаче, всеки българин е бил под угрозата да бъде арестуван, подложен на мъчения, ограбван и обиждан единствено поради това, че е бил "неверник", т.е. християнин. Нашите възрожденци-революционери са имали пълното основание да считат положението на българина като "робство"- това определение е залегнало твърдо в нашето съзнание, нашата история и образование - и ние, тяхните наследници, нямаме никакво право да ги коригираме.



вторник, 19 януари 2016 г.

ЗА ТЕЗИ КОИТО СЕ ИНТЕРЕСУВАТ ОТ ИСТОРИЯТА

В наскоро излязлите спомени на ненадминатия Симеон Радев - т. 4 –същият, описвайки срещите си в края на 1902 г. с изявени политически лица - в Италия, Франция и Англия като представител на Македонската Революционна Организация (ВМРО) - споменава едно удивително точно определение на българската политика от един италиянски журналист – Емилио Станиоло. Поводът е скорошното убийство на Стефан Стамболов в София – юли 1895 г. Ще предам точно думите на С.Радев: „Неговото убийство е незаличим позор за българския народ – казва журналистът - и продължава: Вие, българите, сте несъмнено най-енергичната, най-трудолюбивата и най-жизнеспособната раса на Балканския полуостров. Вам бе предопределено едно светло бъдеще. Но сега съмнявам се дали ще го постигнете.Само грубата сила не е достатъчна за малките народи, те трябва да упражняват известно морално обаяние. В първите години на политическия ви живот, след освобождението ви, пленихте чуждия свят със своята пъргавина, с творческия ви възторг в държавното уреждане, със смелостта на вашите борби, които имаха нещо епическо. Европа ви гледаше с възхищение. Вие водихте една победоносна и справедлива война: Европа ви ръкоплещеше с ентусиазъм. Скоро след това какво направихте? Изпъдихте Батенберг по един подъл, издайнически начин. Хората се отвратиха от този мизерен комплот. Той развенча българския народ. Това мина. Дойде Стамболов и пое управлението с крепки ръце. Вие противостоихте на една велика държава не с вашата собствена сила, а със съчувствието, което Стамболов събуди- което той извоюва за България. От цял век – продължи той- Европа търсеше средство да спре историческите стремежи на Русия в Балканския изток. Стамболов убеждаваше постоянно Европа, че България е страната, която може, подкрепена от нея, да пази Балканския полуостров. Това бе един велик резултат, постигнат от него. С какво му платихте вие? Съсякохте го на улицата по един зверски начин. И тоя народ не протестира! Убийството на Стамболов доказа, че българите, които имат сила и умеят да се жертват, са лишени от нравствени добродетели. А без тях не може един малък народ да преуспява. Ще кажете, че това ….и пр.“ Горните думи са една тежка присъда за българския народ. Никой не може да отрече абсолютната истинност на събитията в този период на създаване и иззиждане на третото българско царство. Но заключението..е убийствено. Ние културен народ ли сме или глутница озверени вълци? Не съм дотолкова осведомен за да направя сравнение с останалите народи относно техните политически нрави, но ми се струва, че в това отношение ние се приближаваме най-вече до южно-американските държави, където превратите са почти ежедневие, за разлика от Европа, на която сме вече и формално член! А кога ще се превърнем и в равностоен такъв? Пловдив, 19.01.2016 Павел Ангелов

четвъртък, 14 януари 2016 г.

Възможно ли е ?

Уважаеми читатели, Ще се обърна към Вас със един простичък въпрос – възможно ли е понастоящем в България да се случат следните събития: Представете си, че днес се състоят избори за Народно Събрание, т.е. за предоставяне държавната власт в ръцете на определена партия, и че тези избори са спечелени от една формация със над сто-годишна история . От утрешния ден тази формация съставя правителство и започва да налага своите политически, икономически, културни и пр. концепции. След една седмица новото Правителство и Парламент приемат Закон за собствеността, с който всички частни предприятия, заводи, фабрики, работилници и пр. стават държавни, т.е. те се национализират. Не само това, частните търговци, занаятчии и предприемачи нямат право да наемат помощен персонал, защото по този начин стават експлоататори на човешки труд , т.е. капиталисти, което е престъпно. По този начин фактически се унищожава всякаква инициатива за стопанска дейност. Следващата седмица се приема нов прогресивен закон, който се мъчи да задоволи безимотните, като определя норми за притежаване на имоти: всяко семейство има право само на един апартамент (жилище), като в жилището се полага на двама души само по една стая! Останалите стаи се рапределят чрез съда! Никой няма право нито да дава под наем, нито да продава имоти! Следващата стъпка на новото управление е да направи реформи в селското стопанство. Това става с закон за земята, който забранява сделките с земя и я предоставя изключително на т.н. ТКЗС- кооперативни стопанства. Селският стопанин има право само на един двор от проловин-един декар, на който да сади зеленчуци. Не са забравени и животните. Никой няма право да притежава крава, коне, овце повече от броя пет (!), а кокошки колкото иска, стига да има с какво да ги храни. По този начин селянинът бе освободен от тежкия труд да оре, копае, жъне и т.н. и стана работник в ТКЗС. Изкарваше по стотинки за работен ден, но можеше да краде продукция, ако не го хванат. Започна да си купува от селкоопа хляба, сиренето, млякото и чоплеше дворчето си за развлечение. Не бяха пропуснати и хигиенните норми на живот. За да не се претъпкват големите градове като София, Пловдив, Варна бе ограничено заселването им – за да живееш в тях трябваше да имаш там работа, а за да получиш работа, трябваше да си тяхен жител!! Някаква неразрешима дилема. А културата? Съответните културни институции се грижат за твоето образование и забавление. Подбрано изключително прецизно е онова, което можеш да пишеш, гледаш и слушаш . Да отидеш на екскурзия в чужбина? Това са химери. Западът е пълен с зверове, които само те чакат да им паднеш в ръцете, затова си стой тука и мирувай! Ето, драги читатели, основните проблеми, за които искам да те попитам:възможно ли е днес такова развитие на нещата? Чувам незабавния възмутен отговор: не, в никакъв случай, това е абсолютно недопустимо! Е да-а, ама не. Как бе възможно преди някакви си 70 години? Те минаха като кошмарен сън, и сега хората не вярват че е било ! И днес има хора, които мечтаят за онова време, за опашките , за лагерите, за бедността, за тъмната бездна, в която живяхме. Блаженни бедните духом! Познавате, вярвам, журналиста Петко Бочаров. Аз съм на неговите години. Живял съм в три Българий – двадесет години в Царството, четиридесет и пет в комунистическото блато и двадесет и пет в демократична България. И от висотата на тези години Ви задавам горните въпроси – ВЪЗМОЖНО ЛИ Е НАНОВО ДА СЕ ВЪРНЕМ ВЪВ АДА ? Пловдив - 10.01.2016 Павел Ангелов

неделя, 27 декември 2015 г.

ТРАГЕДИЯТА НА ИСЛЯМИЗМА

Ислямизмът и мохамеданството са възникнали от времето на пророка Мохамед, беден и неграмотен сирак, роден в Мека, арабския полуостров, през 7 век сл.хр. Легендата твърди, че бил посетен от небесния пратеник Джибрил, който го научил да чете и му внушил цялостната история на света, човека и правилата на живот, изложени в 114 глави (сури) в Свещенния Коран. Влиянието на Християнското учение и на библейските легенди е несъмнено, но за разлика от тях Коранът не приема триединството: Бог, Син и Светия Дух, а признава само един единствен Бог Аллах и неговия Пророк Мохамед. Не приема непорочното зачатие и Синът Божи Христос. Поради това и в ислямските храмове (джамии) няма икони и образи. Коранът също както Християнското учение проповядва смирение, помощ за бедните и нещастните, милостиво отношение към пленниците, справедливост и веротърпимост , но заедно с това настоятелно приканва към разпространение на исляма сред „неверниците“ и признаване единствено върховенството и всемогъществото на Аллах. Последователите на тази религия са възпитавани от своите духовни водачи в пълно подчинение на догмите на Корана дори когато това би струвало живота им. В нейно име те напълно забравят „книжните“ добродетели и поставят ятагана и полумесеца над всичко. Новата монотеистична религия завладява огромно мнозинство от племена и народи предимно в близките до Мека области в Азия. Воинствените тюркски номади , вдъхновявани от Корана, се отправят на запад, търсейки плодородна земя и постепенно подчиняват цялото южно крайбрежие на Средиземно море /Африка /, проникват през Гибралтар в Испания, която управляват 7 века и през Бофора и Балканите търсят път за централна Европа. Европейските християнски народи осъзнават, каква огромна опасност за тяхната култура представлява Исляма, за когото човеколюбивите норми на Корана важат само за правоверните на Аллаха а всички останали са длъжни да се подчиняват безусловно на неговите служители. Това са ходжите и аятоласите, които стотици години ревностно отстояват заедно с султаните, халифите и везирите железните правила на Свещения Коран. За тях не съществува развитие, няма възраждане, няма „куатроченто“, няма Лутер и Калвин – религията е вкостенила съзнанието на обществото на нивото на създаването си. Римските папи организират в периода 11-13 векове т.н. Кръстоносни походи, чиято цел е да се освободят Светите земи около Ерусалим. На три пъти те успяват да освободят свещенния град, но е невъзможно да го задържат срещу огромната маса на правоверните. Едва след поражението при Виена -1456 г. – ислямското нашествие е спряно. България се оказва последната голяма държава на границата между културна Европа и изостаналия Ислям! Каква проклета съдба! Колко пъти още България ще се оказва на тази фатална граница? Докато във Европа а по-късно и в Америка културата прави гигантски крачки в всички области на живота, приема демократични правила, лишава религиозните водачи от светска власт, процъфтява икономически и пр. ислямските държави са застинали в своето развитие. Особено това състояние характеризира държавите на запад от Арабско море – това са близкоизточните Иран, Ирак, Афганистан и многобройните емирства. В тях жените нямат никакви права, те са просто роби на мъжете с предназначение само да раждат и отглеждат деца и да служат за удоволствие на мъжете.Нямат право дори да показват лицата си, забулени до очите! Духовните водачи са узурпирали светската власт и не допускат никакво влияние извън постулатите на Корана! Земята им притежава несметни богатства от петрол и газ, което е колкото добро, толкова и опасно, защото останалия свят отправя стръвно очи към тях. Нахлулите чужди търговци, обаче, носят със себе си и своята западна култура. Никой не може да отрече, че, макар и алчни, те разкриват пред аборигените пътя към прогреса. Заслугите на холандци, португалци, англичани в това отношение са особено значителни в далечния изток, където се създават модерни държави. Същото правят французи, испанци и италиянци по крайбрежието на Африка. Единствените недосегаеми за модернизация племена са тези около огнището на исляма – арабския полуостров – населяващите държавите Пакистан, Ирак, Иран, Афганистан, Сирия и т.н. В настоящия момент ислямският свят е разделен идейно и политически на няколко клона. Изповядващите ислямизма в целия свят се оценяват на ок. 1,5 милиарда души; само тези, които са в Близкия изток са около 600 милиона! Огромна маса хора, които при това нямат никакви ограничения в раждаемостта. Нито нравствени, нито материални, нито религиозни! Раждаемостта им е няколкократна спрямо християнските държави! Постепенно в целия свят изниква нов, неочакван проблем: нашествието на ислямисти с ниска култура и агресивно поведение във високо развитите страни на Европа! Само през 2015 г. във Европа са приети 1 милион ислямисти от близкоизточните страни и тяхното „преселение“ продължава нестихващо! Със страх припомням една заплаха, изказана от бивш президент на Алжир Бен-Бела: „Ние ще завладеем Европа чрез нашите утроби“! Този процес трябва да разгледаме по-подробно. Милиони хора, възпитавани от деца в постулатите на Корана напускат своята родина и се устремяват не другаде, а точно в най-развитите европейски страни, предимно Германия, която се оказва изключително и дори неразумно гостоприемна! Тези люде бягат от своята нерадостна- според нас – действителност на ограничения, деспотизъм и религиозни задължения. Те не са бедни и мизерстващи, те са просто бегълци . Създава се впечатление, че те изпълняват някакво нареждане за изпълнение поръчката на Бен-Бела !? Защото те не се отказват от исляма, те спазват и дори прокламират вярата си, строят джамии и възпитават нови поданници на Аллаха. Получава се непонятно противоречие: бягаш от това, което имаш и се стремиш да го наложиш там, където отиваш и където няма да го възприемат без съпротива!? Или бягаш само от любов към свободата? Ако е така, защо не се бориш за нея в собствената си страна? Защото е много трудно и рисковано? Дойде момента да се спрем на въпроса, ще се реформират ли ислямските държави. Това са държавите, които се управляват от висши религиозни лица и чиито закони са вдъхновени от Свещения Коран. Във всички тези страни под влияние на западната култура се развиват революционни движения, които водят люта борба за въвеждане на демократични системи на управление. Турция и Египет са най-напредналите в това отношение, където още от двадесетте години на миналия век след упорити политически кървави борби е сломено върховенството на религиозните водачи. За съжаление, рецидиви на миналото величие на Корана са все още възможни – силата на традициите не са унищожени. В момента се води жестока война за надмощие на най-малко три групировкип в Сирия, където се срещат интересите на Турция, Европа и САЩ. Освен идеологически, интересите и на трите сили са подчертано икономически във връзка с петролните запаси на района. Под маската на национално-патриотична окраска е създадена т.н. Ислямска държава – ИДИЛ – която владее територия около град Мосул, център на петролодобива на Ирак – и претендира да защитава цялата арабска общност под егидата на радикалния Ислям от посигателствата на неверниците християни и ренегатите. Една от причините да бъде създадена тази опасна във всяко отношение държава са „успешните“ войни, които Сащ и Русия, с подкрепата на Европа, водиха против режимите на диктаторите във Ирак, Афганистан, Кувейт и които обединиха местното население срещу пришълците. Тактиката, която ИДИЛ възприе в действията си срещу нашествениците е единствено възможната: тя е повсеместен терор в сърцето на противниците, с цел да ги отчаят и принудят да изоставят мечтите си да покорят и реформират ислямизма. Трябва да се признае от всички, че радикалния ислямизъм не може да бъде победен и демократичните правила наложени насила, както се помъчиха да сторят идеалистите от САЩ. В крайна сметка развитието на конфликта между радикалните арабски близкоизточни държави, представлявани от ИДИЛ, и световната демократична общност може да бъде следното: А. Пълно разрушаване и обезличаване на областта между Арабския залив и Черно Море, което е в ход понастоящем. Б. Временно примирие и отлагане на горната операция за неопределено време (както най-вероятно ще стане ). В. Победи на революционните движения във близкоизточните ислямски страни и приобщаването им към демократичните държави. Г. Изчерпване на петролните запаси и повсеместно обедняване на местното население. Второ, този път „ гладно“ нашествие във Европа. Това е последното и независещо от никого решение. Разбира се, и четирите възможни решения не са в близко бъдеще – те ще възникнат в течение на 21 век. Засега трагедията на ислямизма продължава неотклонно и тя ще завърши трагично. Декември 2015 Павел Ангелов Пловдив

неделя, 22 ноември 2015 г.

ГОРЕЩЕТЕ СЕ, НО МИСЛЕТЕ ! Културна Европа е обхваната от гняв. Последните терористични атаки в Париж ужасиха обикновенните хора, едва отървали се от ада на последната световна война. Повикът е общ: смърт на терористите, унищожение на гнездата им, следене на всяка подозрителна личност, на всяка неясна обществена проява. Но къде е врагът? Той се крие, спотайва се нейде , ти се целиш напред, а той е зад теб, напада те в гръб! Търсиш го в пясъците на Арабия, в скалните пещери на Афганистан, във африканските джунгли – а той се разполага в първокласни хотели в Брюксел, в сърцето на Европа! Там изработва сатанинските си планове, изпраща своите сътрудници, крие оръжието си. Ти унищожаваш една барака в степите на Сирия- той ти вдига във въздуха небистъргач в центъра на Ню-Йорк! Врагът е навсякъде. И най-страшното е, че на мястото на всеки убит терорист идват нови двама от гетата на мегаполисите, от фавелите на Рио и Сан-Пауло, от шатрите в либийската пустиня… Целта на тероризма е да всее тотален страх у хората, да стопира активния стопански и културен живот и в края на крайщата да ги подчини на своята воля. Засега той успява частично , видно от резултатите, но да си представим едно бъдеще, когато Айфеловата кула се килне на една страна, Тауер Бридж е разполовен а тунелът под Ламанш е затрупан!! Б-ррр! Обществото ще бъде сковано от ужас и близо до полуда! Мисля, че става ясно на всеки, ЧЕ ТЕРОРИЗМЪТ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОБЕДЕН С ОРЪЖИЕ! Резултатите от кампаниите в Корея, във Афганистан и Ирак и понастоящем в Сирия го доказват. Защото той има много вдъхновители: днес е любовта към Аллах или отмъщение за светостта на името му, утре ще бъде за защита на национални интереси, и най-после за хляб и благоденствие. Защото винаги бедните и онеправданите ще са повече от богатите и задоволените и пропаста помежду им не може да бъде запълнена в близко бъдеще. А е невъзможно да унищожиш половината свят, за да се спасиш от страха. Никога насилието не е довеждало справедливост и умиротворяване. Тъкмо обратно- то събужда умраза, ожесточена съпротива и задълбочаване на противоречията. Тогава какво да сторим? Единственото кардинално решение е развитието на културата. Културата като най-общо понятие, не само влечението към поезия, мизика и изкуства – а култура в обществените наредби, закони, упражняване на власт и всичко, отнасящо се до едно здраво, проспериращо общество, народ или съюз. Тази култура, довела постепенно през векове човека от античността през средните векове до настоящия двадесет и първи век с неговите демократични институции, с неговите социални придобивки, икономически наредби, религиозни концепции и търпимост и още и още…О,о..ще трябва още много да чакаме- ще каже някой. Но не е така - възможностите са в ръцете ни. Съвременната развита техника във всички области на човешката дейност позволява прогресът да се ускори стократно - иска се само разбиране от политниците, кураж за реформиране и – най-трудното и важното - подкрепа от страна на гражданството. Може би е необходимо раждането и на един нов, втори Христос, който да възвести нова ВЯРА В ДОБРОТО с нови модерни принципи, нова социална теория, всеобемна и човечна, необвързана с нито една от съществуващите . И тогава сроковете ще се скъсят до минимум. Красотата ще спаси света – казал го е Достоевски. Красота – това е всичкото добро на света. Защото само доброто е красиво. Доброто във името на човека. Затова, драги граждани, горещете се, проклинайте терористите, преследвайте ги - но и мислете, защото утре може да се окажете сред тях, без дори да го зъзнавате. Павел Ангелов - Пловдив

неделя, 8 юни 2014 г.

ЗА ГЕРОИЗМА И ГЕРОИТЕ

                                ЗА  ГЕРОИЗМА  И  ГЕРОИТЕ


  Случайно  попаднах на предаване на БНТ на 2 юни т.г , посветено на въпроса за героите на България – нали това бе денят на Ботевия подвиг?- и чух дискусията, проведена от водещият Георги Ангелов  с едни от най-добрите специалисти по история у нас,  като  проф. Андрей Пантев,  доц. Снежана Димитрова, доц. Веселин Методиев и др. в присъствие на публика. За съжаление, не можах да прослушам изцяло предаването, а само част от края му, който засегна личността и делото на писателя Георги Марков.
  На разискване бе поставен въпросът  може ли да се счита  Марков национален герой или  не.
   Освен цялостното творчество на писателя, насочено в защита на извечната справедливост и права на човека, така и нещастната му съдба на  насилствен емигрант и  най-вече подлата му ранна смърт, бе подложено на тълкуване и  неговото лично мнение,  изложено в  краткото  му есе  “ГЕРОИТЕ”. Това есе е насочено изключително срещу многочислените нароили се след  9-ти септември фалшиви “герои”,  със изкуствено раздути заслуги или измислени такива,  участници в партийната победа или партизанска борба и удостоени с паметници,   ако са загинали, или с  звания и привилегии, ако са още между нас. Примерите  са  толкова много, че не е нуждно да ги изброявам . Ще спомена само Георги Димитров, който  представлява най-големия престъпник на България.
  Когато в своето есе Г.Марков казва: “Колко лесно е да бъдеш герой в един миг, вместо да бъдеш човек цял живот (защото животът не е миг)”,  просто е смешно и обидно да вместиш  тук  и нашите възрожденци и  революционери ! Това е толкова безпределно ясно, че Г.М. изобщо не е намерил за нуждно да го споменава. Своето уважение към тях е изразил достатъчно  в останалите си произведения.    
  Голямата изследователка и критичка Цвета Трифонова, верна на своя  витиеват, академичен  стил  неясно тълкува  горния   “парадокс” ( нейно определение ), но във своите публикации приема безусловно, че Г.Марков е  “герой в хуманитарен мащаб, един от светците на България”. А ако същата се задълбочи в своите изследвания, може да открие и частична оправдана подсъзнателна завист на същия към героизма!
  Такова е мнението и на другите двама участници в дискусията проф. Димитрова и доц. Методиев. Действително, ако героите на България бъдат преценявани освен по таланта си, още и по своето обществено влияние и значение за историята  примерът на Г.М е най-близък до този на Ботев, колкото и за някои това да звучи кощунствено. Г-жа Трифонова приема за най-близка съдбата на Вапцаров, но когато идеята, за която героят е пожертвал живота си, е съпроводена с безспорен  престъпен акт, героизмът е компрометиран.
  Съвсем логично бе отношението на проф. А.Пантев към въпроса за значимоста на Г.М. Не може да очакваме от бивш служител на тайните служби да  се обяви  срещу своите единомишленици и началници, съпричастни в ликвидирането на един истински национален герой.   Все пак проф. Пантев  се изпусна и каза буквално: “ Георги Марков  БЕ УБИТ  за отмъщение” .  Ще добавим резонно:  “И за да млъкне един  истински  глас  против  деспотизма”.   Но може ли да искаш от палача  да се извини на своята жертва?
 Колко  жалко  е  да  криеш  истината заради партийни интереси!
    Юни  2014                                            Павел Ангелов-Пулиев
                                                                           Пловдив   

понеделник, 17 февруари 2014 г.

Червените сирени



                                          ЧЕРВЕНИТЕ  СИРЕНИ

  Те се появиха веднага след 10 ноември 1989 г. Къде бяха дотогава никой не знае- или знае, но крие истината, защото тя е срамна и подла. Те се криеха в недрата на Държавна сигурност, в Политбюро на БКП,  и  особено из шумлаците на българската  ( държавна ) литература и журналистика, откъдето пееха дитирамби на СОЦА и не обръщаха внимание на обикновения трудов народ, считан само стадо от овце за стрижене. И изведнаж-хоп!- СОЦА се разтресе издъно и  законите  и наредбите се оказаха антидемократични, институциите погрешни и продажни, а управляващите - с богато престъпно минало!  По върховете на държавата се възцари страх, пострадалите от режима потърсиха въмездие и мнозина от най-главните приготвиха куфарите за бягство. Но партията-столетница стегна кадрите си, подкупи най-напористите и гласовитите си врагове, а мекушавите добросърдечни, наивни и стреснати от 40-годишен гнет хорица подлъга с обещания за свобода и благоденствие. Очакваната революция не стана нужда дори да си слага някакви кадифени ръкавици, тя бе удавена в зародиша си. Би трябвало да се гордеем с това развитие на нещата и го правим, но с цената на една вопиюща несправедливост- тази на заличаване на кървавите следи и лицемерната политика на комунистическата партия. Тя смени името си, измени протрамата си, целите и методите си, прокламира демократични идеали и наново се приготви да управлява. И за да замъгли окончателно умовете на добрите, всеопрощаващи  българи издигна тезата за НАЦИОНАЛНО ПОМИРЕНИЕ ! Да се обединим във името на национално добруване, да не търсим вина за миналото, да не се обвиняваме, гоним и съдим! Да последвами примера на Испания, където след края на гражданската война бе издигнат паметник на жертвите  независимо от коя страна на фронта са били. Чудесен пример, постъпка на един достоен народ и достойни ръководители. Червените сирени, години  стажували по партийни вестници и  медии,  набързо смениха цвета на  творенията си и задрънкаха на позлатените си арфи за  всеопрощение и разбирателство.
  И понеже стана дума за Испания налага се малко сравнение. Кои и за какво воюваха в тази страна?    На 16.02 1936 г.  властта бе законно  спечелена  със много малко предимство от Народния фронт – коалиция от републиканци, комунисти, анархисти и пр. леви елементи. Новото правителство започва незабавно реформи в духа  своите идеи. Църквата е разгромена, убити са 15 % от свещенниците, 11 епископи, дори загиват и 283 монахини!  Недоволството на опозиционния  Национален фронт от  консерватори, кралисти, радикали и др.десни елементи е много силно и активно, поради което през юли с.г. е убит нейния водач Сотело. Това прелива чашата и  на 16 юли  група генерали  се обявяват срещу правителството, като поставят начело на  метежната хунта ген. Франко. С този акт се слага началото на гражданската война във Испания.
  Двете страни са почти равностойни както по брой на  преките участници, така и по броя на привържениците си. На ген.Франко активно помагат със оръжие, техника и доброволци Италия, Германия и Португалия, а на Народния фронт - СССР и Мексико. Войната се води с голямо ожесточение и модерни оръжия- последни модели самолети и танкове, доставяни от съюзниците. . Франко  превзема Мадрид  на 6.03. 1939 г. а републиканската армия капитулира на 27.03 с.г.  За войната, която привършва след близо 3 години – от 17.07 1936 г. до 1.04.1939 г.- жертвите са стотици хиляди: 200 х. испанци убити и 500 х. пострадали. Между жертвите са и 4 х. италианци, 300 германски летци- а от Интернационалната бригада има и стотина души българи.
  Да се върнем сега у нас. Имало ли е у нас гражданска война? Въпреки че е имало за нея основания – като имам предвид ТРИ национални катастрофи- ясно е, че българите нямат горещата кръв на испанеца, та да водят гражданска война.Най-сериозното престъпление на българската десница – да наречем така  за по-просто всички демократични и сродни партии – е преврата на 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски и последвалите след него години на “белия терор” ( по квалификацията на БКП ). Жертвите от тези акции са неизвестни- нямало е кой да ги брои- числата са от 3 хиляди до 30 хиляди- и те трябва да бъдат разграничени. Едните са следствие на управлението на Стамболийски а другите от  Септемврийското възстание и атентата в църквата Св.Неделя. По никакъв начин не може да бъде оправдан превратът срещу Стамболийски, по същия начин както не може да бъде оправдан и атентатът в църквата и дори Септемврийското възстание. В двата случая ролите са разменени. При превратът закононарушителят е Военния Съюз, а при църквата и възстанието – БКП. В сравнение с Испания това са дребни събития, но за една малка България съдбоносни. Сега ще поставим въпросът: къде са понастоящем виновниците, за да бъдат заклеймени и оплюти публично  и им се иска наказание?  Съществува ли партията на Цанков или Военния съюз, за да искаме от тях признаване на греховете и самокритика? Отдавна тяхните наследници са под земята или по далечни крайща и е безсмислено дори да ги споменаваме. Обаче вторият виновник е още тук, при нас, и има наглостта да твърди, че е наследник на сто-годишни традиции! Не само е тук, но и претендира наново да му се даде властта! И няма никакво намерение да се извинява  (поне) за стореното.
  БКП понесе и изтърпя своята вина за септемврийското възстание, но нейният революционен дух не се смири а си позволи да се противопостави на  безпартийната власт 1934- 1944 г. Тя  започна партизанска война срещу него. Тази война бе отречена по начало, защото народът ни, като цяло, не желаеше да взема страна във битката между гигантите  и искаше да остане неутрален- стигаха му две катастрофи!- Уви!-напразни надежди. Можем да предполагаме с голяма вероятност, че същият народ дори се страхуваше повече от комунизма отколкото от германския фашизъм ! Партизанското движение остана донякъде изолирано, липсваше му масовост.
  Ако партията се чувстваше достатъчно силна и подкрепяна от народа, тя трябваше да направи преврата още при първата бомбардировка на София през януари 1944 г., когато хората бягаха от рухналите си домове а правителството на Филов се видя в чудо. Тя предпочете  да чака Съветската армия да й подари властта  след девет месеца.  Нямаше сили за повече.
  Стигнахме до последния етап. Комунизмът победи в България с помоща на Съветската армия, без да прави гражданска война както ген. Франко. Жертвите, които даде, са незначителни в сравнение с тези на Испания – две до три хиляди души – но отмъщението бе ужасяващо. Освен директно ликвидираните  виновни и не толкова виновни за престъпления срещу партизаяните  няколко  хиляди души, целият народ бе подложен на  следене, подозрения, отказ за работа, пращан в лагери, коопериран насила, въдворяван...Както можеше да се предполага, комунистическата партия, която никога не бе управлявала в условия ня демокрация,  не  знаеше какво е демокрация. Това не знаеха и нейните командири от СССР. Там демокрацията бе унищожена още  след падането на Керенски.! Уроци по демокрация и двете партии започнаха да получават чак в началото на 21 век!
  В заключение: ген. Франко победи във Испания след държавен преврат и усилията на армията. Той призна своята вина като възстанови кралската власт и инициира постройката на  Мемориал на жертвите от двете страни на фронта- Мемориал на опрощението. Ако Българската  Социалистическа Партия иска също да увековечи своето управление и да последва примеера на Франко, трябва първо да се откаже от историята си като наследник на  една стогодишна грешница  и   се обособи като съвършенно НОВА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА  ПАРТИЯ , без греховете на старата. Едва тогава би  могла търси сътрудничество с останалите демократични формации и да  настоява за национално помирение. А в настоящия момент  такова поведение  представлява  нескрит концерт на сирени – затъкнете ушите си с восък, както направи Одисей, и направлявайте кораба си по начертания път.

Февруари 2014.                                                                    Павел Ангелов-Пулиев