ОРДЕН ЗА ХРАБРОСТ

ОРДЕН  ЗА  ХРАБРОСТ

Днес, ден на победата, 9 май, когато бе обявен края на втората световна война, ще разкажа как получих моя орден за храброст за участието ми в първата фаза на войната -кампанията в македонските планини през есента на 1944 година.Ще започна без предисловие, направо с голите факти:
 Стояхме скупчени около командира на ротата пор. Кацаров в подножието на някакъв връх - кой ден беше това и коя планина не мога да кажа, защото в Македония съм бил само два пъти и в паметта ми е останало  впечатлението, че тя се състои само от планини, едно напомнящо на град претенциозно селище - Скопие - и всеки срещнат е подозрителен мошенник. Естествено, беше късна есен, германските войски бяха почти напуснали окупираните земи и техни закъснели части се промъкваха от Либия и Гърция към Австрия.Пред ротата стоеше един горист  хълм и една пътека между дърветата, покрита с пожъртели листа.За да си представите по-добре обстановката, все едно че сте пред хълма  Джендем-тепе в Пловдив в мрачен есенен ден и не се чува никакъв звук.Поручикът извади от гърлото си гъгнив глас и запита с пресекулки: има ли доброволци да тръгнат нагоре първи пред  всички? Разбира се, всички се направиха на глухи.Мълчание.Беше получена заповед да се овладее височината от нашите части. Не се знаеше къде е неприятелят, какъв е, многоброен ли е и т.н. В миг си представих затруднението на ротния: кого да избере за евентуална жертва..Всички бяхме млади и здрави младежи, повечето със средно образование- кого да посочиш2 Обхвана ме някакво непонятно съжаление към командира- сега, след близо сто годишен опит, разбирам, че това е особеност на характера. Това е съдба, решение на заровете във опровержение на Айнщайн: дали този предателски ген да се включи в комплекса при създаването на индивида?
Той е от чирпанския род, не е пулевски-дано го няма при оформянето на многобройните ми внуци и правнуци  при смесването на митиризовски, родопски, пазарджишки и какви ли не още генеалогични наследствени фактори. Липса на достатъчно амбиция и самочувствие,прекалена скромност и срамежливост, отсъствие на каквато и да било артистичност и пр. крайно важни за прогрес качества.Кацаров не ми е роднина, нито дори при- приятел, той е от друго тесто направен.Той не би ме разбрал, ако му кажа, че само от с
съжаление към него /!/отворих уста и промълвих: аз искам да отида ..
 Какво стана по-нататък:Командирът прикрепи км мен едно помаче -Иван, даде му една лека картечница "Сброьвка" и му нареди да ме охранява. Тръгнахме нагоре двамата по меката пътека, като се услушвхме и оглеждахме крайно внимателно за секретни германски постове. Цареше подозрително спокойствие.Иван разбираше заповедта да пази лично себе си и се мушеше из шубраците, та се налагаше често да го викам на висок глас. Зад нас не тръгна никой. Чакаха резултата от нашето разузнаване.
След около половин час шляпане по меката пътека нагоре км върха без следа от живи същества, почти стигнахме върха. Това бе потънала във висока трева  поляна, залята от следобедното слънце.Аз се изправих на края на гората и погледнах насреща, чудейки се какво да правя по. нататък.Минаха  минута-две. Иван пак се бе скрил из гъстака.  Както стоях така  изправен  и замислен, срещу мен  от края на гората се подаде човешка фигура. В миг тя се превърна в  униформен и напълно екипиран немски офицер. Той държеше пистолет в лявата си рака, насочи го към мен и съвсем разбираемо и правилно произнесе на български език:
"Предай се, болгарино!"
 Не се наемам да позная как би отговорил всеки друг на мое място. От негова гледна точка, обаче, това искане бе фатална глупост.ТОй  нямаше никакви предимства. Аз не бях в безизходно положение за да се предавам, при това в ръцете си имах картечен пистолет- немски шмайзер с натъкнат пълнител с 20 патрона! Нямах никакво време за размисъл или колебание
Свих палеца на дясната си ръка - изтрещя  остър откос от няколко куршума  към самонадеяния германски войн. Той падна и се изгуби във високата трева.
След няколко минути цялата рота се намираше на поляната. Поручик Кацаров нареди на двамата придадени към нас санитари да качат на носилка ранения и да го  отнесат някъде за превръзка.Школникът Згалевсдки от Ловеч му присвои парите и документите, аз му взех само пистолета и бинокъла. Мисля, че взех и снимката му, която много по-късно пратих в Германия но никой не ми отговори.Потърсх следи и в България от него при лечениено му  -ако е имало такова- но не се откри нищо. Кой ще се интересува от някакъв си немски запасняк при наличие на милиони жертви1