вторник, 29 септември 2009 г.

СЕГА Е МОМЕНТЪТ ДА ИЗПРАВИМ ЕДНА ИСТОРИЧЕСКА ГРЕШКА

Община Пловдив има намерение да преустрои площад Джумая с цел по-пълно експониране на Римския стадион. В центъра на площада преди няколко години бе издигнат паметник на Филип Македонски въпреки протестите на голяма част от гражданите, подкрепени от известни културни патриотични дейци от града и София. Протестите бяха доста бурни, стигна се дори и до спиране на монтажа и преразглеждане на решението от Общинския съвет. След едно напрегнато заседание на съвета, на което взе думата и проф. Георги Марков от БАН, при гласуването преброяването на гласовете бе опорочено от съветника Александър Николов и монтажът бе продължен.
Стана ясно на всички, че паметникът на Ф.Македонски е една услуга на гръцки общественици срещу 30 х. долара и незнайно количество “Узо”, които обещаха в замяна да вдигнат паметник на братя Св.Св. Кирил и Методи в Солун. Такъв не е вдигнат и едвали някога ще бъде. Независимо от това наличието на фигурата на гръцкия император в центъра на града е една обида за българина и едно загърбване на нашата история. Защото Пловдив има едно славно Съединение, недостатъчно все още увековечено, и един от главните му деятели е тогавашния княз Александър Батемберг. Той пристига в Пловдив на втория ден с готова прокламация, поема всички дипломатически и военни рискове и възглавява току-що създадената българска войска срещу нашествениците.
Считаме че е напълно логично, справедливо и несъмнено крайно патриотично на това място да се постави паметник на първия български княз – това е точно на края на улицата с неговото име-който ще краси центъра на града и ще покаже нашата признателност и уважение към българските герои. А що се отнася до Филип Македонски – неговото място е на трихълмието в стария град, напр. на Небет тепе, където се разкриват понастоящем старини от онази епоха.
Надявам се пловдивската общественост да не остане глуха на настоящето предложение и Общинският съвет да вземе подходящо решение по въпроса. Да докаже, че не сме забравили историята си.
За Обществен комитет-Пловдив
Инж. Павел Ангелов

понеделник, 28 септември 2009 г.

РИСКОВАТА РАЖДАЕМОСТ

Напоследък едно необяснимо явление се забелязва в нашия обществен живот. И не само у нас, изглежда цялият свят е обхванат от някакъв престъпен бяс, небивала жестокост,
нетолерантност, чудовищен тероризъм...Световните новини изобилствуват с многобройни, немотивирани масови убийства на ученици и деца /!/, на кървави насилствени актове, на не-изолирани поразителни случаи на педофилия, на нечовешко отношение към отделната личност и нейното право на живот...
Можеби това се дължи на дълготрайния мир - повече от 50 години във Европа не е имало сериозни военни действия - или пък на естественото синусоидално развитие на обществените процеси, било материални, било духовни, и в момента се намираме някъде към върха на амплитудата...Нямам амбицията да навлизам и обяснявам неща от областа на социологията и историята, а имам само намерение да обърна внимание върху някои непосредствени, крайно отрицателни факти в българската действителност.
Преди няколко дни един специалист - вероятно криминалог - заяви в пресата, че у нас престъпните посегателства срещу деца във всички форми: педофилия, измъчвания, побоища, дори убийства, са нарастнали 15 пъти! Имам пълното основание да му вярвам, като вземем предвид , напр. случаите само за няколко месеца: изоставеното двегодишно детенце от баща му - говедар - да пълзи полуголо 24 часа километри докато измръзне; захвърлените детски трупчета - новородени - в кофите за смет; Стоянка от Кадиево, която ражда направо на цимента сред куп други рожби и оставя плодът да умре; извергът, използвал насила 8 години собствената си дъшеря
за сексуални удоволствия и т.н. и т.н. Научавайки тези факти, читателят стои стъписан и невярващ, че може да има хора, които не знаят какво е "кондом" и жени, които не знаят как да се препазват от бременност. Гражданинът е изумен, че е възможно понастоящем в неописуема мизерия да живее върху пръстен под общо семейство със седем деца, свидетели на неописуеми сцени !
Да споменем, по-нататък, че малтретирането на невръстни деца в някои семейства е постоянна практика - почти ежедневно пресата ни съобщава за постъпили в травматологичните клиники малчугани със счупени крайници / и то нееднократно!/, с посинели и некротизирали части от тялото...Как се приемат от обществото горните " новини" не ми е лесно да си представя: лично мен те ме стъписват и отчайват и ме карат да губя вяра в някакво благоприятно бъдеще.
Но освен горепосочените остро-конфликтни случаи в нашия живот, да погледнем и по-незабележимите, стоящи някакси по-отстрани и по-далеч от окото на обществото. Да напомним, че в България над 8000 деца се отглеждат в домове за сираци, изоставени и бездомни. Условията в повечето от тях са ужасяващи, особено предназначените за недъгави и психично увредени. Завесата бе открехната относно дома в с. Могилино, а за останалите? Да напомня ли за велинградския дом за деца, където десетина невръстни измряха от глад и студ едно след друго, и никой не бе посочен за виновен?
Далеч съм от мисълта да обвинявам за това положение единствено държавата, общинските социални служби или тяхните служители. Нашето социално законодателство , обаче, стигна до такива абсурди, като напр. следния: младо 13 - 14 годишно момиче, обикновено от ромски произход, започва да ражда деца почти всяка година, достига до десетина и се издържа само от детските надбавки . При това грижите за поколението са минимални, да не кажа никакви - едвали и съществуват условия за такива. Бащите на тези деца официално са неизвестни, защото момичето не сключва брак, за да ползва привилегията на "самотна майка". Такива случаи има в кв. Столипиново и кв. Шекер-махала в Пловдив, но сигурно и на други места. Децата са натирвани да просят по улиците и да живеят както намерят за добре - ако изобщо преживеят! А понастоящем, при условията на безпрепятствено заминаване и установяване в чужбина, можем ли да преброим колко майки са изоставили децата си без издръжка, на произвола, и са заминали на гурбет?
Мисля че вече стана ясно откъде се пълнят домовете за сираци и деца със умствени и физически недостатъци. И че колкото и държавата да е богата, и колкото и спонсорите да са благородни, а обслужващият персонал всеотдаен и добре платен - социалните домове няма да ликвидират трагизма в своето положение и да успокоят общественоста. Заблуда е да се надяваме само на фондовете, на наказателните мерки и на социалните работници да намалят до допустимия минимум случаите на педофилия, детска престъпност, мизерията и т.н. и т.н. Наред с грижите на държавата за издръжка на тези домове и подобряване условията в тях, както и на съдебните органи да наказват провинените, трябва да се набележат и други, нови, донякъде нестандартни мерки за ограничаване растежа на феномена престъпления срещу децата. Трябва да се започне от основата - т.е. да се ограничи контингента на раждането на деца в крайна мизерия /основа на всички злини/, на деца със увреждания, на деца нежелани и родени от безотговорни, често неизлечимо болни родители. Това е една РИСКОВА РАЖДАЕМОСТ. Родените деца са бъдещите клиенти на печално известните домове. Тяхният брой следва методично, разумно, без оглед на фалшиво човеколюбие да бъде постоянно следен и намаляван за доброто както на досега родените, така и на цялото общество!
Разбирам, че изпълнението на тази задача е страшно сложна и свързана с принципни философски положения, с международни и наши правозащитни организации и отговорности. Ето за какво става дума:
Известно е, че от десетилетия България има демографски проблеми. Напоследък се забелязва някакво минимално подобрение - броят на бебетата нараства! Надявам се този процес да не е временен и най-сетне да постигнем равенство между ражданията и умиранията. Заедно с това, обаче, не трябва да допуснем растежа на населението да става с нездрави, непълноценни физически и умствено индивиди, потенц;иално пълнещи домовете за изоставени деца. /Веднага чувам гласове: "фашист!"/, Чакайте,! Първо, отчитайки факта, че материалната мизерия е основният фактор за непълноценноста на новороденото, трябва да се въведе до практическо изпълнение чл. 47 от Конституцията : "Отглеждането на децата до пълнолетието им е задължение на тяхните родители", /Не ще разисквам Закона за децата или Закона за лицата исемейството/. Този член задължава в най-висока степен всеки да се грижи за своето потомство - никакво изоставяне, отказване, никакво безгрижие относно възпитанието и обучението на децата! А да е забелязъл някой държавен или общински орган да се грижи ДОСТАТЪЧНО НАСТОЙЧИВО за това задължение на родителите? Улиците са пълни с невръстни просячета, които не знаят що е училище и няма кой да ги запита чии са те, къде живеят, какво ядат и кои са майките им...
Първата мярка, която следва да се приложи според един бъдещ Закон за РЕГУЛИРАНЕ РИСКОВАТА РАЖДАЕМОСТ , е следната:
При раждането на ТРЕТО дете двамата родители подписват клетвена декларация, че ще се грижат за новороденото до неговото израстване както за отглеждането му, така и за образованието , което е задължително. И сега най-важното: ако родителите откажат да подпишат такава декларация, това значи че те се поставят в положение на едни "ОБЩЕСТВЕНИ РАЗПЛОДНИЦИ" с неизвестни наследствени данни, от каквито обществото едвали се нуждае. В такъв случай те сами би трябвало да пожелаят и законът би трябвало да ги задължи да бъдат оперативно лишени от възможноста повече да имат поколение! Разбира се, такъв Закон ще уточни подробностите при случай на осиновяване и др.п. Тази процедура предполага, обаче, задължително посочване на бащата!
С подобен закон би било прекратено донякъде безразборното, безразсъдно и дори престъпно създаване на нежелани деца във ужасяващо мизерна обстановка, както е в повечето случаи. По този начин биха били вероятно удовлетворени и самите родители, които няма да треперят при всяко докосване до съпруга...
Същата мярка - стерилизация - следва да бъде прилагана винаги при изоставяне от майка на дете, при убийство на дете или груба педофилия, каквито неща напоследък премного се срещат
у нас. Смятам, че по този начин обществото ще защити своите интереси, ограничавайки
животинските инстинкти на определен брой мъже и жени, които със своите деяния сами са се оказали извън човешката общност.

Павел Ангелов

четвъртък, 27 август 2009 г.

ЕДИН ИНТЕРЕСЕН ЕПИЗОД ОТ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

В наскоро излязлата книга на пловдивчанина Павел Ангелов “23 Набор” авторът описва вкратце първото сражение на елитната Бронирана бригада с германската армия, състояло се в началото на м-ц септември 1944 г. по шосето Бяла Паланка–Ниш. Авторът не е участник в операцията и предава нещата според разказите на своите съвипускници, намиращи се на линията на фронта непосредствено зад танковете.

Потърсих в нашата военна литература–както официалната, така и в спомените на воювали – но не намерих никъде що-годе подробно описание на първата ни злополучна танкова атака. Известни са само основните сухи факти:

Сутринта на 17 септември 1944 г. от лагера на Бронираната бригада край сръбската граница се отправя по шосето за Бяла Паланка-Ниш трета танкова рота в състав 10 броя танкове “Майбах” с общо 40 души екипаж. Командирът на ротата не е споменат, но според автора на книгата той е кап. Гюмбабов. (В някои публикации кап. Иван Гюмбабов се появява във втората фаза на войната – вече в Унгария- където и загива, така че този въпрос подлежи на доизясняване).

Известно е, че пътят към Ниш минава през Сичевската долина, теснина между високи гористи склонове с кривуличещо изровено шосе. Според документите, пред танковете не е имало никакво разузнаване – нито моторизирано, нито пехотно – така че броневаците тръгват “на сляпо”, разчитайки само на късмета си. Командир на бригадата е новоназначеният по заслуги (известно какви) ген. Трендафилов, който вероятно не е разбирал нищо от тактика на танковата война.

Както е могло да се очаква, направлението Ниш – главен път към сърцето на Сърбия – е било силно охранявано, така че нашите танкове попадат доброволно в капан. Разположените по склоновете немски оръдия, вероятно фамозните 8,8 см. противосамолетни, с прав мерник, подпалват челния, а след него и последния танк, с което пререшават съдбата на цялата рота. По официални сведения, унищожени са всичките 10 броя танкове и целите екипажи – общо четиридесет и един подофицери, войници и офицери.

Авторът на книгата, за съжаление, не знае цялата истина. Той посочва само 4 броя танкове и 12 души войници – а загубата е тройно по-голяма. Той отбелязва честно, че моралът на бригадата е силно наранен, покрусата е повсеместна, а наличната бойна техника е стопена с една трета.

Тук свършват известните и намерили място в публикации факти относно първата битка на бронираните български войски през втората световна война. Но ето че неочаквано се появи един допълнителен интересен щрих към описаната картина.

Господин Георги Радев от Пловдив, след като прочел споменатата книга, си спомнил, че негов приятел му е разказвал преди много години своите преживявания като участник в описаните събития. Този участник се нарича Лука Велев и е живял дълги години на ул. “Авксенти Велешки”. Роден е през 1920 години и е служил в Бронирания полк, като по игра на съдбата попада в злощастната трета рота в Сичевската долина. Бил е член на екипажа на един от танковете, поразени от германския огън. Когато машината започва да гори, Лука скача от купола на шосето и понечва да бяга. В този миг куршум пресича краката му, Лука пада безпомощен, очаквайки най-лошото. Германски войник се надвесва над него и насочва шмайзера си в гърдите му. Неговият другар, обаче, отклонява оръжието и дава първа помощ на българина, като добрината му стига дотам, че го нарамва и носи до превързочен пункт на германската военна част! Невероятно! Лука твърди пред Радев, че е било точно така, и че германски войник е спасил живота му.

Няма как да се проверят горните твърдения, защото разказът е отпреди доста години, а самият Лука Велев вече не е на този свят.

Одисеята на този по чудо оживял българин продължава по-нататък в германски лагер за военно-пленници с доста свободен режим, който е готвил същите за войници във Власовата армия. Да си припомним, че ген. Власов бе организатор на армия от анти-комунисти, по-голямата част украинци, белоруси и поляци, която немците използваха в окупираните държави.

Лука Велев по характер бил “отворен” младеж, голям националист и дори член на легиона, с про-германски убеждения и тази негова настройка възможно е повлияла за доброто отношение към него. Между впрочем, случаи на подобно милосърдие в условията на тази жестока война има и други и едно от тях е описано в същата книга, когато един германски офицер е понесен на носилка от български санитари поради тежко нараняване.

След края на войната – през 1945 или 46 година, Лука се появява жив и здрав в Пловдив, пред своите смаяни родители, които са го оплакали предостатъчно и го посрещат като възкръснал. Той доживял дълги години, оженил се, има двама сина и т.н., но за съжаление, не успях до днес да ги намеря и разпитам. Надявам се след настоящата публикация някои от тях да се обади.

Както се вижда, човечноста съществува въпреки всичко – въпреки че бяхме вкарани да воюваме насила, като говеда в скотобойна, не забравихме, че сме човеци.

вторник, 9 юни 2009 г.

МОЯТ НАТРАПЕН ПОМОЩНИК

- Хайде спи вече, сега не се разказват спомени. Мачът по телевизията завърши преди два часа, а утре ме чака работа...
- А помниш ли когато Стефан показа пред колегите ти онази карикатура с текст...
- Престани, моля те, наистина трябва да спя, главата ми е като бидон с боза! Преброих вече 5000 овце!

Но милият ми помощник продължава настойчиво да плещи за щяло и нещяло, за отдавна минали събития, за провали и успехи (които, впрочем, са твърде нищожни), за забравени лица и герои. Най-после, изтощен до крайност, успявам да хвърля булото на съня върху нещастния ми мозък. И тогава започва най-лошото: сънищата. Колата хвърчи по тъмни улици, спирачките не работят, ровове и грамади се стелят пред нея, разни опасни фигури ме нападат... За последен път си казвам, че ще престана да гледам мачове вечер или ще спирам до края на полувремето. Иначе на следния ден съм като че ме е газил валяк. Лягай си рано, чичка, за възрастните здравият сън е първа необходимост. Като слънцето и въздуха, нали?

Когато бях по-млад, с помощника ми се разбирахме лесно. Той все мърмореше, но аз му скръцвах с зъби и той си затаяваше. Сега се е разпищолил и все се натиска да заповяда.

Ние двамата сме на една възраст – почти сме близнаци. Счита се, че той е малко по-голям поне с няколко месеца или година. Откакто се помня, с него управляваме една малка химическа фабричка. Какво произвежда нашето предприятие ще ви кажа накрая. Аз съм собственикът и несменяем директор. Той е помощник с определени права и задължения. Ако човек гледа отстрани, неговата работа е къде-къде по-сложна, отговорна и трудна, но ако не е моето ръководство кой знае какво щеше да прави.

Предоставил съм му всички грижи за строго спазване графика на производство, състоянието на оборудването, текущите ремонти, както и здравето на персонала и моето лично такова. Основните ремонти извършвам с помоща на външни лица по негов доклад. За мен съм оставил планирането, финансите, снабдяването и транспорта. Той само дава заявката си и аз имам грижата по-нататък. Верно е, че разполага с уникални помощници – те са толкова скромни и невидими! Особено ме впечатлява отговорникът по автоматиката - удивителна е точноста му при производството. Необходимите смеси и разтвори отговарят точно на рецептите. Съставът е идеално спазен. Реакторите работят денонощно почти без аварии. Органите за охрана и външно наблюдение действат безотказно.

Може да се каже, че не реализираме почти никаква печалба от дейноста си – каквото изкараме, отива за издръжка на фабриката и за козметика на жена ми. За мен остават само джобни пари. Моят помощник изобщо не получава никакво възнаграждение, но въпреки това никога не е възроптал или стачкувал – това са забранени неща, недопустими в едно добро семейство. Ходим заедно на летуване, на море или планина, приятелите ни са общи, интересите същи или почти същи. Както може и да се очаква, понякога се различаваме чувствително по желанията си. Аз, например, обичам да си пийвам повечко, особено ако сме на чужда софра – той тогава се съюзява с жена ми и се разсърдва дотолкова, че изоставя грижите си за моето добро състояние. А без неговата помощ аз съм истински парцал.

Трябва да ви разкажа и за семейния ми живот. От тривиално гледище, той е напълно нормален. Още от самото начало заживяхме и тримата съвместно, като шведска тройка (нали така се нарича по модерному?) Той нямаше нищо против, както и съпругата ми. Доста години не изпитвахме никакви неудобства, докато от шейсетте нататък моят съдружник отвреме-навреме взе да манкира от задълженията си, за голямо неудоволствие на жена ми. Сега вече е категоричен – без негово съгласие никакъв секс! А той като каже “не”, това значи “не”. Нищо не мога да му сторя. Не виждам изход от това положение.

Най-забележителното у този мой съдружник е, че той няма никакво образование! Не е прочел нито ред нито пък е посещавал училище. И въпреки това великолепно се справя с задълженията си. Пълен самоук, което доказва, че образованието не винаги е необходимо. Родил се е научен! А като си помисля колко труд, колко години, колко средства съм изразходвал да стана това, което съм! Върховното същество (Etre supreme – вж. Френската революция 1789) ми го е натрапило от самото ми рождение и нямам никаква възможност да се отърва от него. От друга страна без него съществуването ми е невъзможно!

Напоследък това принудително съжителство много ми натежа. Омръзна ми да е вечно с мен, и ден и нощ – и да се меси постоянно в действията ми. Освен това, взе да дава и фира! Реакторите вече често се повреждат и дори спират ненадейно. Главният двигател работи на пресе- кулки и се налага да търся спешно външна помощ. А там са големи мошенници! Продукцията излиза нередовно и некачествена.

Между другото забравих да ви кажа какво произвеждаме – това е един биологичен продукт с кафеникав цвят и характерна миризма, който се изкупува само от ВиК (предимно от К) за което вместо да ми плащат- плащам със солени суми. Започнах да се питам, има ли обществото изобщо нужда от такъв продукт? И какво да правя с този мой натрапен ми съдружник, който ми досажда всяка нощ със нашите съвместни спомени, които често не са за разправяне? А той постепенно ме измества и изземва ръководните ми функции, въпреки че вече кукурига...

Изведнъж нещо в съзнанието ми щраква, някой каточели ме удари с мокър парцал през лицето: в същност не той ли ме е командвал през целия ми живот, подчинен на незнайни кодирани генетично заложени условия, а аз си въобразявах че имам свободна воля...

Изходът е само един : фабриката трябва да обяви фалит, обаче няма кой да я купи. Събирам смелост да потърся сапьори да я взривят или чисто и просто да му метна въжето, както правят хиляди като мен.

Adieu, vie!