събота, 14 април 2012 г.

топлофикация

Може би читателите не знаят, че когато се отчита разхода на топлоенергия в абонатната станция от органите на Топлофикация, тя не се разделя на : част за отопление и част за топла вода.Часта за топла вода се приема по някакви свои проценти, които са произволни. По този начин онези консуматори, които ползват само топла вода, са ощетени за сметка на другите консуматори. За да се избегне тази грешка, предлагам / И ТО НЕ ОТ ВЧЕРА, А ОТ ГОДИНИ/ разхода на топлина за гореща вода да се отчита единствено по ВОДОМЕРА, като се приеме една постоянна величина за топлоемкост на 1 куб.м.вода.Теоретически тя е добре известна, но заедно с загубите по тръбите се увеличава многократно /.Във всички случаи тази топлина и съответно нейната стйност трябва да бъде няколкократно по-ниска от цената й ако се използва електрически бойлер./Понастоящем много често при този произволен начин на отчитане стойноста на топлата вода надвишава цената на водата, стоплена с бойлер, което е един абсурд! По този начин всеко консуматор ще знае винаги колко му струва всяко количество изразходена гореща вода и ще се съобразява с разхода.
 След отчитането на топлината, разходвана за гореща вода, останалото количество, отчетено от топломера в абон. станция остава само да се раздели на броя импулси /сборът им/ на всички абонати, които имат индивидуални уреди на радиаторите си и по този начин да получат сметката си за топлофикация.Ясно е, че по този начин отпада нуждата от топлинни счетоводители!
 Препоръчаният начин предполага отпадането на отделно перо за отопление на сградата, което е дно изкуствено недомислие, целящо да ограби онези , които са изключили радиаторите си. Основанието е, че сградата се отоплява от ВСИЧКИ , защото никой през зимата не стои на студено, а облагодетелствувани са само онези с включени топломери.
 Този начин предполага и изключване от сметките на всички, които са замразили радиаторите си и плащат противозаконно само заради тръбите, които минават през апартамента им.
 Това значи, че цялата отчетена и разходена топлоенеергия ще се заплаща само от абонатите, които имат включени радиатори с индивидуални топломери. Вероятно този начин ще увеличи сметките им с някакъв -малък- процент, но той ще бъде справедлив и законен, при това ще се спестят средствата за топлинните счетоводители! Общоизвестно е, че тези абонати са все пак едни от по-заможните консуматори.
Горният начин ще направи разбираеми за всекиго енигматичните фактури на Топлофикация, ще повиши доверието към предприятието, ще отговори на изискванията на Конституцията, ще ликвидира всякакви дела, които са хиляди, и в края на крайщата ще накара хората отново да си включат радиаторите!

понеделник, 2 април 2012 г.

ДВЕТЕ СТРАНИ НА МЕДАЛА

От корицата ме гледат две очи под надвиснали вежди и набръчкано чело, погледът каточели пита: ще ми повярваш ли или не? Страниците са над 600 а заглавието заинтригуващо: “Панихида за мъртвото време”. Още оттук започва лъжата, защото авторът е забравил да сложи кавички на прилагателното “мъртво”. Не “мъртво”, а приказно, великолепно, незабравимо е това време, защото то е прекарано сред музите на Парнас и боговете на българския Олимп.

Чета и потъвам в мекото кресло в компанията на световно известни писатели и поети, журналисти, интелектуалци, любувам се на тропически плажове през илюминаторите на “боингите”, възхищавам се на недостигнати образци на световната култура и всичко това удавено в неизброимо количество уиски...Да, уиски, защото то е питието на жадния за лукс българин, закърмен с простонародната гроздова...Всеки задушевен разговор за изкуство, поезия, а можеби и за политика /която не се споменава често/, воден със стотиците интелектуалци на века, запленени от великия “социален експеримент” на Ленин и Сталин, е съпроводен непременно с това съвременно питие. Модерен свят, няма що, щом сме тръгнали на запад с благородна мисия, ще караме по тяхния модел.

“Полезни идиоти” бе нарекъл Ленин своите адепти, обитаващи загнилите демократични държави на света, които се възхищаваха от успехита на социализма в СССР. Те не подозираха и частица от трудностите, мизерията, престъпленията, които съпровождаха гигантските усилия за догонване икономиката на развитите страни, която последните бяха развили без октомврийска революция, само благодарение на своя интелект. Малцина от тях бяха се решили да посетят Съветския Съюз – между тях бе и социалистът Ерио от Франция и българският професор Асен Златаров- там бяха посрещнати както княз Потемкин водеше царица Екатерина по Волга- с изкуствени благоденстващи къщички на щастливите селяни...и те повлякоха след себе си наивниците.

Тъкмо тези леви интелектуалци се постара изненадващо Людмила Живкова първо да привлече за каузата на залязващата българска културна идентичност. Тази идентичност бе потъпквана постепенно и последователно благодарение на продажни учени и политици до такава степен, че се отричаше езикът на Кирил, Методи и Климент да е български и се преименува на църковно-славянски едвали не с руски произход! За измъкване от тресавището на забравата Л.Живкова избра за свой главен помощник даровития и гръмогласен поет Любомир Левчев, комуто поставя задача да обедини колкото се може повече световни поети и писатели за прослава на...какво? Левчев не обяснява какво, но за всеки що-годе интелигентен човек е ясно, че то не може да бъде друго освен комунизъм, социалистически реализъм, про-съветска политика във всички области на междудържавните отношения. Енергичният поет проявява удивителна работоспособност. За пет години – от 1977 до 1982 г. –той провежда шест международни срещи на писателите в София. Разбира се, присъствуват изключително лица от червения край на световния литературен спектър. Немският вестник “Ди Велт” уточнява: “Броят на участниците в “Интерлит 82” е обратно пропорционаленна писателската значимост”.Какво се разисква и решава на тези срещи Левчев не казва, но една от целите се постига с пищни почерпки и разходки из страната.Междувременно нашумелият поет е вече постигнал значителни успехи в своята кариера: от гл. редактор на в-к Литературен фронт той е скочил вече в председателството на Отечествения фронт, председател на Съюза на писателите и заместник председател на Комитета по култура- т.е. пръв помощник на “незабравимата” Людмила. Дъжавният глава Тодор Живков му е като духовен баща и той го включва в своята ловна дружинка под завистливите погледи на колегите.

Тук следва да направя едно отклонение. Въпреки уговорките от всякакъв вид трябва да се признае, че поменатите литературни срещи имат своето оправдание и са допринесли безусловно за популяризиране българската идентичност по света. Идентичност в културната област, подтисната от огромната тежест на съветската пропаганда и русофилията, събудена в последния момент преди окончателното ни приобщаване към великия Съветски Съюз- което, за щастие, не се осъществи. По света започна да се говори и пише за българските певци, появиха се и преводи- внимателно подбрани!- на български автори, разровиха се и излязоха на яве значителни факти от старобългарската история, заговори се за тракийско изкуство... Разбира се, това своего рода възраждане не можеше да не възбуди страх у нечии замъглени от любов към всемирния комунизъм умове. Дори и самият Живков е правил забележки в този смисъл на дъщеря си! Авторът на “Панихидата...” е отразил подробно своите безбройни пътувания и срещи с именити световни творци от различен цвят. Да изброим някои: Висоцки, Евтушенко, Хайнрих Бьол, Роблес, Колдуел, Греъм Гриин, Маркес, Локеш Чандра и още десетки имена на светила. Доста страници е отделил на посещението си заедно с Людмила на Индия, където последната изпада под фаталното влияние на йогизма. Читателят основателно ще се зачуди как авторът е запаметил част от диалозите и подробности от обстановката на многобройните си срещи- това може да стане само с помоща на редовно воден дневник, ако не е измислено. Учудващо е също как авторът е успял да осъществи контактите си без добро познаване на английски език и изобщо на някой западен език, а си служи почти винаги с преводачи.

Трябва да се признае ловкоста на автора при воденето на разговорите с различни по идеология лица и творци. Както сам определя своята задача, стремежът му е бил “да отвори дупка в желязната завеса”. Ако това се прави без задни мисли-благородна задача, но как да се вярва на философия, която поставя класовата борба на първо място в общественото развитие? Ключовата идея на Левчев е била “конвергенция”, което понятие след краха на студената война изгуби всякакъв смисъл. А и самото отношение на поета към политическите герои от онова време, като величаенето на Георги Димитров и Сталин и отричането делото на Хрусчов и Горбачов прави поведението му съвсем притворно, дотолкова, че американският посланник Кенет Хил с известна доза изненада го запитва: “Как така сте комунист?” Коментатор с не дотам префинен език би го нарекъл един обикновен мошенник.

Епохата, която обхваща творбата на Левчев е между 1950 г. та чак до наши дни-2010 г. Епоха, изпълнена с грандиозни събития с технически и политически измерения. Човекът стигна луната, изнамерен бе компютъра, Съветския Съюз рухна като “колос на глинени крака”, редица поробени народи се освободиха от чуждо владичество- и то без сериозна война почти 70 години! Невиждан исторически случай. Всичко това е споменато и примесено в спомените на поета. А това, което става в България по това време- той почти не го забелязва! Интересува го единствено неговото лично издигане, дейноста му като председател и сътрудник на различни властови институции, преводите на стиховете му, известноста му... А в този момент в България се вършат чудовищни неща: хиляди хора са подложени на тотално следене, мрежата на ДС фактически управлява държавата, невинни люде загиват в адски лагери, водят се процеси против изявени партийни личности, икономиката затъва...но за това нито дума! Поетът витае в облаците, живее на Парнас сред богини и богове, движи се и пътешествува по белия, красив свят, обвеян с любов и възхищение. Четеш и се унасяш: какъв талант, какъв живот, какво щастие! И не забелязваш че тук мирише на самовлюбеност, на поза, на лека маниакалност. Многобройните цитати на философи и писатели от древноста до наши дни, както и споменаването на десетки световни културни творци навеждат на същата мисъл. Вижте какво зная, колко съм начетен, колко съм мъдър!

Впрочем, същото впечатление се добива и от прочита на автобиографичната му трилогия: “Убий българина”, “Ти се следващият” и последната “Панихида..” Сякаш четеш Ода на нарцисизъм! Няма проблеми, няма нещастия, няма беззаконие, подлост, бедност!

Сега следва да направя едно признание: всичко това е написано с изящен език, с игрива, лека фраза, разказано занимателно, както подобава на интелигентен творец. Чете се с удоволствие и интерес.Може би това е предостатъчно за мнозина, но едвали ще задоволи търсачите на истината, на всеобщата, обективна истина.

Чест прави на автора епизодът със срещите му с Георги Марков, злощастната жертва на престъпния болшевизъм. Известно е, че в младоста си –през шестдесетте години- тримата вече популярни творци Стефан Цанев, Любомир Левчев и Георги Марков са били приятели и духовно близки. Възмущававали са се от грубия контрол на партията върху културните прояви изобщо и върху произведенията им в частност. Преди да напусне родината си, Марков почти уговаря Левчев да дойде с него в Италия, където живее брат му. Те дори известно време учат заедно италиански език. Поетът, обаче, който вече е щастливо женен и има две деца, му отговаря: “ Джери, ти си писател и по-лесно от мен ще се приспособиш в чужбина. А аз като поет кой ще ми помогне?” Джери заминава сам, зарязва съпругата си, евентуалната си безсъмнено блестяща кариера /при повече практичност от негова страна/ и поема пътя на беден изгнанник, довел го в края на крайщата до ранна смърт.Честна изповед, никой не може да изисква от другия да бъде герой, най-малко ние, гледащите отстрани.Оттук, обаче, започва едно, бих казал, укоримо развитие.Докато Стефан Цанев се примирява с положението и се стреми всячески да се изплъзне от опеката на партията с езоповски език и сюжети, Левчев поема пътя на най-активно сътрудничество с престъпната власт / само в идейната сфера, надявам се/. Както споменах по-горе, прави шеметна кариера, изкачва се до върха, но никой не знае този път по стълбата към небето колко и дали въобще му коства морални угризения.

Трудно може да приеме читателят, че Левчев се е борил против антидемократическия надзор на БКП върху културата, както тук-таме в повествованията си се мъчи да се представи. Яркото му презрение към изявите на Хрусчов и неприемане на перестройката на Горбачов са доказателство, че поетът “нищо ново не е научил и нищо старо не е забравил” според шаблонния израз. Той самият заявява многократно и шумно, че не се отказва от нито една от думите си, изречени и написани досега. Би ли могло за тази твърда убеденост да бъде похвален? За поддържката на един антинароден режим, за затварянета на очите пред огромните престъпления? В цялото му творчество има само ДВА случая, когато разказва за съдбата на две белогвардейски семейства след 9-ти септември 1944г. Единият се отнася за неговия съученик княз Ростовски- потомък на руския царски род, впоследствие направил завидна кариера на запад- чийто баща е изчезнал безследно някъде из покрайнините на София по поръчка на съветските тайни служби. Вторият случай споменава за изчезването на цяло семейство на лекар, колега на баща му в Велико Търново, също белогвардеец. Комунистическата партия не забравя своите врагове, колкото и да са далеч- в България или чак в Мексико. За останалите хиляди подобни съдби поетът е глух.

Може да се очаква, разбира се, в някои моменти в съзнанието му да се появяват съмнения дали изповядваната от него идеология е правилна и справедлива. В поезията му се намират отзвуци на тези колебания. Напр. в стихотворението “Махалото на Фуко” или във “Интелигентска поема”, както и някъде между редовете на прозата му се намират песъчинки от тези настроения. Но те са като мигновени фоерверки, угасени неумолимо от бляскавата реалност. Неговата вяра в комунизма / идеалистичния или онзи , изродил се в реален социализъм/ е толкова твърда, че предизвиква отрицание дори в лицето но неговия син./ Моля да ми прости, ако бъркам!/. И тук, обаче, Левчев намира повод да се погордее: съобщава ни че е получавал заплахи от някакъв анонимен “Хайдук”- несериозна случка, достойна само да потвърди самочувствието му, че е българският Робеспиер. Така иска да го приемем в “Ти си следващият”.

Ето че стигнахме до генералната оценка на един наистина надарен творец, поет със силен, въздействуващ стих, с дълбоки и умели метафори. С занимателна, интелигентна проза, историк, макар и крайно пристрастен, на цяла епоха културно развитие. Нека, обаче, да си спомним не друг, а самия Ботев: “ Тате- пита малкия – аз като порасна какъв ще стана?” Отговорът е: “Лесна работа- ти стани ЧОВЕК, па тъпанът на баща ти е на тавана...” И коментарът: “Видиш ли, домнуле, и тъпанар да стане, първо трябва да стане ЧОВЕК”.

Не зная дали този цитат е на мястото си, но все ми се струва, че освен талант, творецът трябва да има обезателно и морал, за да може да му повярват хората и да го последват. Морал в най-широкия смисъл на думата. В случая с Любомир Левчев тази дилема намира своя отговор най-добре в писмото на Георги Марков до него. Само Г.Марков със своя авторитет на жертва може да търси сметка на поета за живота и творчеството му, за поддържката му на живковия ненавистен режим, за лъжливата, обаятелна картина на действителноста през тази епоха, за неистовия му стремеж към слава и почести. Това писмо всеки може да намери в Интернет на името на единия или другия. А понастоящем трябва да добавим още няколко думи. След краха на комунизмо-болшевизма у нас логично е цялата армия клакьори, приспособленци, кариеристи и всякакви други левичари да се свият в черупката си и да замълчат. Така и стана. Изминаха, обаче, няколко несполучливи демократични години и те наново правят опити за реставрация. Група най-упорити в тази насока основават фондация “Орфей” с утопийни цели. Сърцето й се състои от самопровъзгласилите се 6 души ГЕНИИ /така са се нарекли сами/, начело с издателя Иван Гранитски и Любомир Левчев. Тази фондация връчва международна награда не другиму, а на прононсирания КГБ-агент Евгени Примаков...Моля не се смейте!

Както знаем, всеки медал има две страни, едната е за пред света, другата отзад, тя не се вижда. Но тя показва второто лице на истината, много често мръсна и нетърпима. На читателя е оставено правото дали да уважи само светлата страна, таланта, успеха - или да погледне и отзад, където се спотайват подлизурството, алчноста, жаждата за власт. Въпрос на жизнен опит и духовна настройка.



Павел Ангелов-Пулиев

Пловдив



П.П.

Книгите се пишат, за да се четат. Най-голямата част от читателите са обикновени люде, неспециалисти. Аз съм един от тях, редови читател. Като такъв си дадох мнението, не като специалист. Моля не надценявайте написаното. Ангелов