неделя, 13 ноември 2011 г.

изложение

МЕМОРАНДУМ



От:

Съюз на българските писатели – София

Сдружение на българските писатели-София

Съюз на независимите български писатели-София

Сдружение “Георги Марков-Скитник”-Пловдив



Относно : Съвременна оценка дейноста и творчеството на убития

преди 33 години писател и драматург Георги Марков.



До:

Г-н Министъра на културата на Р. България-София





Уважаеми Г-н Министър,

Ние считаме, че на всички грамотни хора в републиката е известна нерадостната съдба на писателя Георги Марков, неговите произведения, пиеси и репортажи, както и преследването му от тогавашната власт, довело до зловещото му убийство в Лондон през 1978 г. Въпреки това, ние ще припомним някои факти, които главно определят неговото значение за българската литература и култура като цяло, както и за политическото развитие на страната.

Безспорно е, че романите и пиесите му, макар и не многобройни поради трагични обстоятелства, представляват образци на литературно творчество и предизвикаха почти автоматично приемането му в тогавашния Съюз на Писателите. Идеите и тезите в тях са високо-хуманни и морални, без да бъдат нито дидактични, нито директно свързани с определена партийна политика. Той се отличаваше с крайна самостоятелност и независимост, които, съчетани със смелост и безкомпромисно търсене на истината, в края на крайщата доведоха до принудителното му изгнание.

От далечна чужбина Марков подложи на унищожителна, безмилостна критика цялостното управление на държавата. Духовито, занимателно и главно правдиво, той изобличи всички прояви на една лична власт, която успя да проучи благодарение на предишните си връзки с нея. Неговите “Задочни репортажи” бяха посрещнати от духовно осакатения български народ с оправдан интерес и сториха каквото можаха за неговото свестяване.

Отговорът на една калена в идеологически битки власт бе очакван.След едва десетина години в чужбина, току-що започнал да чувствува почва под краката си, Марков бе убит с отрова! По този начин заглъхна “вражеския глас”, но партията не прецени, че около името му слага ореол и го превръща в национален герой!

Стотици хиляди са българите, загинали за осъществяване на български /и извън-български / идеали с оръжие по бойните полета за сто и петдесет години. Колко, обаче, са онези, които са загинали с перо и пушка в ръка защитавайки хуманните си идеали? Ще започна с Ботев, ще спомена Стамен Панчев, Димчо Дебелянов, Гео Милев и ще стигна до онези, които имаха само перо, но нямам смелост да ги изброявам, защото потънаха в небитието сред бурята на 9-ти септември. Не можем, обаче, да си затворим очите и да забравим Георги Марков, промушен в сърцето на Европа пред цял свят в най-мирната за човечеството епоха.

Господин Министре,

В настоящия момент името на Георги Марков е почти забравено от нашата културна общественост.Произведенията му се издават отвреме-навреме от ентусиасти-издатели. След десетилетия забрава Народният театър най-сетне благоволи да постави негова пиеса. Толкоз! Поколенията, родени в края на миналия век-който не е толкова далеч-изобщо не го познават. А България има нужда от своите герои. Те не са толкова много. Марков заслужава това признание. Той го доказа с своя живот, дело и смърт. Той няма черни петна в своята биография. Никога не е обидил своя народ или етническа общност. Никога не е съзаклятничил срещу държавата,а само е изобличавал нейните корумпирани ръководители.Не е участвувал в никоя емигрантска организация, защото ценеше своята независимост повече от живота си. Битува неправилното мнение, че е бил враг на комунизма- това е едно несъстоятелно мнение. Четете внимателно произведенията му-в цялото си творчество той величае именно борци-комунисти за правда и човечност! Най-вероятното определение е “утопист-комунист”. Логично то предполага неизбежно демокрацията като държавна система.

Специално внимание трябва да обърнем към твърдението на мнозина , за съжаление негови колеги-писатели, че Марков е бил агент на Държавна Сигурност. Това твърдение не разполага нито с един и най-дребен факт. Ако такъв съществуваше, неговите врагове щяха да го раздухат до неузнаваемост- а такъв няма!

Уважаеми г-н Министре,

Като имаме предвид всичко, изложено по-горе, ние Ви призоваваме да направите каквото е възможно в правомощията на вашето министерство за следното:

1. Да вмъкнете в учебните програми за средно образование по литература часове за изучаване биографията на Г.Марков и неговите произведения, главно “Задочните Репортажи”.

2. Да подпомогнете издаването на пълно събрание произведенията на Г.Марков.

3.Да настоите пред софийската градска управа някой обект в столицата да се нарече на името на писателя-било улица или площад или друг обект.

4.Да се основе годишна литературна награда на името на Г.Марков.

5.Да настоите пред Мин. на правосъдието или Главна Прокуратура да се продължи разследването на убийството на писателя до успешен завършек.

6.Да се влезе във връзка с съпругата и дъщерята на писателя за евентуално връщане на останките му в България.

7.Да се проведе конкурс за написване най-добрата биография на писателя.

8. Да настоите да се вземе решение на Мин.Съвет за постройка паметник /не бюст/ на Г.Марков в цял ръст и поставянето му на лично място в столицата. /Не случайно същият е награден с орден “Стара Планина” /.





За Съюз на българските писатели - Председател:

/Николай Петев/



За Сдружение на българските писатели - Председател:

/Михаил Неделчев/



За Съюз на независимите писатели- Председател:

/Марин Кадиев/



За Сдружение “Георги Марков-СкитникІ Председател:

/Павел Ангелов/

понеделник, 10 октомври 2011 г.

рисковата раждаемост

РИСКОВАТА РАЖДАЕМОСТ



Напоследък едно необяснимо явление се забелязва в нашия обществен живот. И не само у нас, изглежда цялият свят е обхванат от някакъв престъпен бяс, небивала жестокост,нетолерантност, чудовищен тероризъм...Световните новини изобилствуват с многобройни, немотивирани масови убийства на ученици и деца /!/, на кървави насилствени актове, на не-изолирани поразителни случаи на педофилия, на нечовешко отношение към отделната личност и нейното право на живот...

Можеби това се дължи на дълготрайния мир - повече от 50 години във Европа не е имало сериозни военни действия - или пък на естественото синусоидално развитие на обществените процеси, било материални, било духовни, и в момента се намираме някъде към върха на амплитудата...Нямам амбицията да навлизам и обяснявам неща от областа на социологията и историята, а имам само намерение да обърна внимание върху някои непосредствени, крайно отрицателни факти в българската действителност.

Преди няколко дни един специалист - вероятно криминалог - заяви в пресата, че у нас престъпните посегателства срещу деца във всички форми: педофилия, измъчвания, побоища, дори убийства, са нарастнали 15 пъти! Имам пълното основание да му вярвам, като вземем предвид , напр. случаите само за няколко месеца: изоставеното двегодишно детенце от баща му - говедар - да пълзи полуголо 24 часа километри докато измръзне; захвърлените детски трупчета - новородени - в кофите за смет; Стоянка от Кадиево, която ражда направо на цимента сред куп други рожби и оставя плодът да умре; извергът, използвал насила 8 години собствената си дъшеря

за сексуални удоволствия и т.н. и т.н. Научавайки тези факти, читателят стои стъписан и невярващ, че може да има хора, които не знаят какво е "кондом" и жени, които не знаят как да се препазват от бременност. Гражданинът е изумен, че е възможно понастоящем в неописуема мизерия да живее върху пръстен под общо семейство със седем деца, свидетели на неописуеми сцени !

Да споменем, по-нататък, че малтретирането на невръстни деца в някои семейства е постоянна практика - почти ежедневно пресата ни съобщава за постъпили в травматологичните клиники малчугани със счупени крайници / и то нееднократно!/, с посинели и некротизирали части от тялото...Как се приемат от обществото горните " новини" не ми е лесно да си представя: лично мен те ме стъписват и отчайват и ме карат да губя вяра в някакво благоприятно бъдеще.

Но освен горепосочените остро-конфликтни случаи в нашия живот, да погледнем и по-незабележимите, стоящи някакси по-отстрани и по-далеч от окото на обществото. Да напомним, че в България над 8000 деца се отглеждат в домове за сираци, изоставени и бездомни. Условията в повечето от тях са ужасяващи, особено предназначените за недъгави и психично увредени. Завесата бе открехната относно дома в с. Могилино, а за останалите? Да напомня ли за велинградския дом за деца, където десетина невръстни измряха от глад и студ едно след друго, и никой не бе посочен за виновен?

Далеч съм от мисълта да обвинявам за това положение единствено държавата, общинските социални служби или тяхните служители. Нашето социално законодателство , обаче, стигна до такива абсурди, като напр. следния: младо 13 - 14 годишно момиче, обикновено от ромски произход, започва да ражда деца почти всяка година, достига до десетина и се издържа само от детските надбавки . При това грижите за поколението са минимални, да не кажа никакви - едвали и съществуват условия за такива. Бащите на тези деца официално са неизвестни, защото момичето не сключва брак, за да ползва привилегията на "самотна майка". Такива случаи има в кв. Столипиново и кв. Шекер-махала в Пловдив, но сигурно и на други места. Децата са натирвани да просят по улиците и да живеят както намерят за добре - ако изобщо преживеят! А понастоящем, при условията на безпрепятствено заминаване и установяване в чужбина, можем ли да преброим колко майки са изоставили децата си без издръжка, на произвола, и са заминали на гурбет?

Мисля че вече стана ясно откъде се пълнят домовете за сираци и деца със умствени и физически недостатъци. И че колкото и държавата да е богата, и колкото и спонсорите да са благородни, а обслужващият персонал всеотдаен и добре платен - социалните домове няма да ликвидират трагизма в своето положение и да успокоят общественоста. Заблуда е да се надяваме само на фондовете, на наказателните мерки и на социалните работници да намалят до допустимия минимум случаите на педофилия, детска престъпност, мизерията и т.н. и т.н. Наред с грижите на държавата за издръжка на тези домове и подобряване условията в тях, както и на съдебните органи да наказват провинените, трябва да се набележат и други, нови, донякъде нестандартни мерки за ограничаване растежа на феномена престъпления срещу децата. Трябва да се започне от основата - т.е. да се ограничи контингента на раждането на деца в крайна мизерия /основа на всички злини/, на деца със увреждания, на деца нежелани и родени от безотговорни, често неизлечимо болни родители. Това е една РИСКОВА РАЖДАЕМОСТ. Родените деца са бъдещите клиенти на печално известните домове. Тяхният брой следва методично, разумно, без оглед на фалшиво човеколюбие да бъде постоянно следен и намаляван за доброто както на досега родените, така и на цялото общество!

Разбирам, че изпълнението на тази задача е страшно сложна и свързана с принципни философски положения, с международни и наши правозащитни организации и отговорности. Ето за какво става дума:

Известно е, че от десетилетия България има демографски проблеми. Напоследък се забелязва някакво минимално подобрение - броят на бебетата нараства! Надявам се този процес да не е временен и най-сетне да постигнем равенство между ражданията и умиранията. Заедно с това, обаче, не трябва да допуснем растежа на населението да става с нездрави, непълноценни физически и умствено индивиди, потенц;иално пълнещи домовете за изоставени деца. /Веднага чувам гласове: "фашист!"/, Чакайте,! Първо, отчитайки факта, че материалната мизерия е основният фактор за непълноценноста на новороденото, трябва да се въведе до практическо изпълнение чл. 47 от Конституцията : "Отглеждането на децата до пълнолетието им е задължение на тяхните родители", /Не ще разисквам Закона за децата или Закона за лицата исемейството/. Този член задължава в най-висока степен всеки да се грижи за своето потомство - никакво изоставяне, отказване, никакво безгрижие относно възпитанието и обучението на децата! А да е забелязъл някой държавен или общински орган да се грижи ДОСТАТЪЧНО НАСТОЙЧИВО за това задължение на родителите? Улиците са пълни с невръстни просячета, които не знаят що е училище и няма кой да ги запита чии са те, къде живеят, какво ядат и кои са майките им...

Първата мярка, която следва да се приложи според един бъдещ Закон за РЕГУЛИРАНЕ РИСКОВАТА РАЖДАЕМОСТ , е следната:

При раждането на ТРЕТО дете двамата родители подписват клетвена декларация, че ще се грижат за новороденото до неговото израстване както за отглеждането му, така и за образованието , което е задължително. И сега най-важното: ако родителите откажат да подпишат такава декларация, това значи че те се поставят в положение на едни "ОБЩЕСТВЕНИ РАЗПЛОДНИЦИ" с неизвестни наследствени данни, от каквито обществото едвали се нуждае. В такъв случай те сами би трябвало да пожелаят и законът би трябвало да ги задължи да бъдат оперативно лишени от възможноста повече да имат поколение! Разбира се, такъв Закон ще уточни подробностите при случай на осиновяване и др.п. Тази процедура предполага, обаче, задължително посочване на бащата!

С подобен закон би било прекратено донякъде безразборното, безразсъдно и дори престъпно създаване на нежелани деца във ужасяващо мизерна обстановка, както е в повечето случаи. По този начин биха били вероятно удовлетворени и самите родители, които няма да треперят при всяко докосване до съпруга...

Същата мярка - стерилизация - следва да бъде прилагана винаги при изоставяне от майка на дете, при убийство на дете или груба педофилия, каквито неща напоследък премного се срещат у нас. Смятам, че по този начин обществото ще защити своите интереси, ограничавайки животинските инстинкти на определен брой мъже и жени, които със своите деяния сами са се оказали извън човешката общност.



Павел Ангелов

Пловдив, ул. П.К.Яворов-9

т. 639-937

понеделник, 3 октомври 2011 г.

В памет на Георги Марков

В ПАМЕТ НА ГЕОРГИ МАРКОВ




На единадесети септември ще се навършат точно 33 години от убийството и смърта на именития писател, журналист и драматург, гордоста на българската демокрация, Георги Марков. Грубо, подло и жестоко бе отстранен най-силният и талантлив критик на авторитарната партийна върхушка, обсебила с противочовешки идеи и насилие цялостното управление на народ и държава, превърнала човека в безправен роб, а културата му в някакъв безличен сурогат по чужд образец.

Справедливоста изисква да не премълчаваме идейната същност на Георги Марков. Младоста и съзряването му като личност протичат изцяло в епохата на “градеж” на социализма у нас. На девети септември той е само на петнадесет и в последвалите младежки години плаща своя данък на опиянението на един вплетен в противоречия след-военен възход. Повален внезапно от “жълтата гостенка” прекарва не малко дни по санаториуми, но успява да завърши политехниката като инженер. Талантът му на писател избуява и създава първите си разкази, изпълнени с възторг от “новите” хора ! На тридесет години той вече е утвърден автор и е приет за член на СБП- нечувано признание!

Вече зрял писател, Марков постепенно разбира, че между идеите и живота има огромна пропаст, че човекът е живо същество а не бездушен механизъм, който може да се управлява като робот. Сътворява няколко пиеси и романи, които се отдалечават значително от схемите на приетия т.н . “социалистически реализъм”, като представя героите си като личности а не кукли с сухи идей. При тези обстоятелства неминуемо е разногласието с Политбюро на управляващата партия. Тя не позволява реализация на пиесите му,

критикувайки го остро за дребнотемие и упадъчно западно влияние. В резултат Георги Марков е принуден да напусне България през 1968 година и да се озове в Англия, където с много трудности, непознаващ езика, за десет години успява да наложи името си.

Като емигрант, осъден от държавата за бягство, в течение на две години започва да чете по радио “Свободна Европа” своите съкрушителни Задочни репортажи, които разкриват с безпощадна яснота действителноста в една фактически поробена България. Репортажите обхващат цялостния живот в страната: икономиката, подчинена на чужди интереси, културата, ръководена почти изключително от хитри приспособленци, често и полу-грамотни, административния и съдебен произвол, празнуването на националните празници, правораздавенито и пр. и пр. Спокойно може да се твърди, че интелигентната част от българското общество, зажадняла за истина, слушаше с затаен дъх “репортажите”. Те засягаха особено ръководителя Тодор Живков и направиха много за събуждане духа за промени и съпротива срещу власта.

Тук трябва да направим едно важно уточнение. Въпреки своите крайно духовити и саркастични репортажи, Марков не си позволи нито веднаж да се подиграе с партизанското движение, по-точно с неговите невинни млади жертви, които уважаваше за тяхното себеотрицание и идеализъм и обвиняваше единствено извънграничните ръководители Димитров и Коларов .

Марков не се присъедини към никоя емигрантска организация, запази независимоста си от партийните влияния, не си позволи никога да призовава към насилнически действия, към неподчинение или бойкот. Той разсъждаваше държавнически. Неговият идеал бе този на Дубчек: “комунизъм с човешко лице”,колкото и да бе парадоксален. Той не си позволи никога да ругае българския народ, българския селянин или работник. На Русия гледаше с уважение.

След падането на комунистическата власт тя бе призната С ЗАКОН за престъпна. Самите й ръководители се отказаха от нея и я преименуваха- макар и доста от тях привидно! Марков се бореше именно против тази престъпна власт, против извращенията, за право и справедливост, за човешка демокрация. Тя, обаче, не прощаваше никому, дори и да беше съвсем невинен. Намери наемни убийци и го ликвидира в сърцето на Европа –Лондон – на 9 септември 1978 г. само на 49 години с прочулия се в цял свят Български чадър. С болка твърдя, че в този момент България изгуби един бъдещ всепризнат президент.

Днес, 33 години след неговата смърт, се запитваме: защо го забравиха неговите колеги писатели, драматурзи, артисти, цялата настояща интелигенция? Нали не от завист, че той бе неподкупен, честен, даровит, смел, прочут..и че заплати с живота си своето човеколюбие?

Привършвам с апел: ако все още се намират български патриоти с повечко пари нека подкрепят идеята, приета от Пловдивския Общински Съвет още през 2007 г. да се построи паметник на безспорния национален герой Георги Марков. Нека се обадят на Сдружение Г.Марков – Скитник-Пловдив- тел.032 /639-937 и заявят своето съгласие. Имената им ще бъдат гравирани в паметника!



Павел Ангелов – Председател Сдружение

Георги Марков – Скитник- Пловдив

В памет на Георги Марков

В  ПАМЕТ  НА  ГЕОРГИ  МАРКОВ 

  На единадесети септември ще се навършат точно 33 години от  убийството и смърта на именития писател, журналист и драматург, гордоста на българската демокрация, Георги Марков. Грубо, подло и жестоко бе отстранен най-силният и талантлив критик на авторитарната партийна върхушка, обсебила с противочовешки идеи и насилие цялостното управление на народ и държава, превърнала човека в  безправен роб, а културата му в някакъв безличен сурогат по чужд образец.
  Справедливоста изисква да не премълчаваме  идейната същност на Георги Марков. Младоста и съзряването му като личност протичат изцяло в епохата на  “градеж” на социализма у нас. На девети септември той е само на петнадесет  и в последвалите  младежки години  плаща своя данък на опиянението на един вплетен в противоречия след-военен възход. Повален внезапно от “жълтата гостенка” прекарва не малко дни по санаториуми, но  успява да завърши  политехниката като инженер. Талантът му на писател избуява и създава първите си разкази, изпълнени с възторг  от “новите” хора ! На тридесет години той вече е утвърден автор и е приет за член на СБП- нечувано признание!
  Вече зрял писател, Марков постепенно разбира, че между идеите и живота има огромна пропаст, че човекът е живо същество а не  бездушен механизъм, който може да се управлява като робот. Сътворява няколко пиеси и романи, които се отдалечават значително от схемите на приетия т.н . “социалистически реализъм”, като представя героите си  като личности  а не кукли с сухи идей. При тези обстоятелства неминуемо е разногласието с Политбюро на управляващата партия. Тя не позволява реализация  на пиесите му,
критикувайки го остро за дребнотемие и упадъчно западно влияние. В резултат Георги Марков е принуден да напусне България през 1968 година и да се озове в Англия, където с много трудности, непознаващ езика, за десет години успява да  наложи името си.   
  Като емигрант, осъден от държавата за бягство, в течение на две години започва да чете по радио “Свободна Европа” своите  съкрушителни Задочни репортажи, които разкриват с безпощадна яснота действителноста в една фактически поробена България. Репортажите обхващат  цялостния живот в страната: икономиката, подчинена на чужди интереси, културата, ръководена почти изключително от хитри приспособленци, често и полу-грамотни, административния и съдебен произвол, празнуването на националните празници, правораздавенито  и пр. и пр. Спокойно може да се твърди, че интелигентната част от българското общество, зажадняла за истина,  слушаше с затаен дъх “репортажите”.  Те  засягаха особено ръководителя  Тодор Живков  и  направиха много за събуждане духа за промени и съпротива срещу власта.
  Тук трябва да направим едно важно уточнение. Въпреки своите крайно духовити и саркастични репортажи, Марков не си позволи нито веднаж да се подиграе с партизанското движение, по-точно с неговите невинни млади жертви, които  уважаваше за тяхното себеотрицание и идеализъм  и обвиняваше  единствено  извънграничните ръководители Димитров и Коларов .
 Марков не се присъедини към никоя емигрантска организация, запази независимоста си от партийните влияния, не си позволи никога да призовава към насилнически действия, към неподчинение или бойкот. Той разсъждаваше държавнически. Неговият идеал бе този на Дубчек: “комунизъм с човешко лице”,колкото и да бе парадоксален. Той не си позволи никога да ругае българския народ, българския селянин или работник. На Русия гледаше с уважение.
  След  падането на комунистическата власт тя бе призната С ЗАКОН за престъпна. Самите й ръководители се отказаха от нея и я преименуваха- макар и доста от тях привидно! Марков се бореше именно против тази престъпна власт, против извращенията, за право и справедливост, за човешка демокрация. Тя, обаче, не прощаваше никому, дори и да беше съвсем невинен. Намери наемни убийци и го ликвидира в сърцето на Европа –Лондон – на  9 септември 1978 г. само на 49 години с прочулия се в цял свят Български чадър. С болка твърдя, че в този момент България изгуби един бъдещ всепризнат президент.
  Днес, 33 години след неговата смърт, се запитваме: защо го забравиха неговите колеги писатели, драматурзи, артисти, цялата настояща интелигенция? Нали не от завист, че той бе неподкупен, честен, даровит, смел, прочут..и че заплати с живота си  своето човеколюбие? 
  Привършвам с апел: ако все още се намират български патриоти с повечко пари нека подкрепят идеята, приета от Пловдивския Общински Съвет още през 2007 г. да се построи паметник на безспорния национален герой Георги Марков. Нека се обадят на Сдружение Г.Марков – Скитник-Пловдив- тел.032 /639-937  и заявят своето съгласие. Имената им ще бъдат гравирани в паметника!
                                                              
                                               Павел Ангелов – Председател Сдружение
                                                  Георги Марков – Скитник- Пловдив           

четвъртък, 22 септември 2011 г.

О неразумни юроде...

О НЕРАЗУМНИ ЮРОДЕ..




Искам да ви разкажа една кратка история, случваща се във втория град на България Пловдив. Град, основан още в древни, древни времена от траките, завладян от македонските царе, после отново освободен, след Христа покорен от римляните, докато най-сетне попада в сегашните му граждани българите. Междувременно бива под власта и на ромеите, и на кръстоносците и...най-продължително под турско владичество. Носил е различни имена: Пулпудева, Пълдин, Тримонциум, Филипопол, Филибе и Пловдив.

Както е било традиция, античните владетели са обичали да назовават покорените градове със собствените им имена. Така и император Филип Македонски, туряйки ръка на Тракия, нарича най-големия му град Филипополис, който турците съкращават на Филибе. Пловдив е леко поизменено название от тракийското Пълдин.

Днес, след 23 /двадесет и три!/ века, находчиви във всяко отношение археолози решават да възвеличат делото на гръцкия нашественик Филип, като му построят паметник и го монтират високо, високо не някъде другаде, а в сърцето на града: площад Джумая, та да се вижда отдалеч как властвува над бедните аборигени.

Разбира се, самозваните археолози са богато възнаградени от поръчителите, които, оказва се, са солунски общински служители и бизнесмени, драговолно пожертвали 30 хиляди /не сребърници/ долара и незнайно колко делви узо и рицина за славата на своя народ и история.

Всичко това се случва в периода май 2001 г. до юни 2004 г.когато започна изпълнението на проекта.

За чест на пловдивското родолюбиво гражданство трябва да се спомене, че то реагира незабавно и енергично на този неразумен и безсъмнено обиден за нацията монумент, чието място би било единствено сред руините на стария град или на някое по-странично място,но не и центъра на града. Как може да се приеме, че спорният исторически Филип Македонски е по-важна персона отколкото който да било деец за освобождението и обединението, а най-вече за СЪЕДИНЕНИЕТО на България, което е изключително пловдивско дело и пловдивска гордост! Предизвикана бе дискусия по темата дали действително Ф.М. е основател на града или самозванец, в която взеха участие и софийски научни работници- предварително подбрани и подготвени от обкръжението на кмета Чомаков. Общинският съвет вмъкна в дневния си ред ново обсъждане с повторно гласуване – за съжаление хитро опорочено. В края на крайщата кметът Чомаков се наложи- не бе взето под внимание противното мнение на други също учени археолози, както и на изричното желание на гражданите. Монтажът, временно спрян, бе ударно завършен. Фигурата на гръцкия император се извиси над града, държащ в ръката си хълмовете на града и презрително наблюдаващ наивните българи.

Гореописаното събитие има и втора част. След като Ф.М. гордо властвуваше 7 години над римскитя стадион от 3 в.сл.Хр. / в съседство с турска джамия от ХVI в./ специалистите археолози с помоща на европейските си колеги решиха, че намиращият се под паметника римски стадион следва да бъде подходящо експониран. Изготвен бе проект за реконструкция на площада, финансиран с пари от ЕС, утвърден с ПЪЛНО МНОЗИНСТВО от Общинския съвет, който предвижда, между другото, да бъде преместен настоящият паметник . Да, ама не! Незнайно /за наивниците/ и тихомълком паметникът продължава да си стои на старото място, под предлог, че в проекта не били предвидени средства за преместването! Паешки обяснения. Става безпределно ясно, че старите фактори действуват подмолно и с помоща на кмета и областния управител /срещу каква компенсация не се знае/ Филип Македонски ще продължава да ни ни гледа подигравателно от пиедестала си. Всуе са усилията на шепа патриоти да внушат на отговорните лица, че присъствието му на това място е подигравка с националните чувства на българския народ, вредно за възпитанието на поколенията, преиначаване на историческата истина и пр. елементарни съображения. Не се ли стряскат тези хора от наближаващите избори? Ще чуят ли гласа на разума?

Въпреки всичко, ние, родолюбците, сме оптимисти.Ще дочакаме справедливоста и себеуважението да възтържествуват!



Павел Ангелов

Председател на “Сдружение ГеоргиМарков-Скитник”

Пловдив

Тел. 639 937

сряда, 14 септември 2011 г.

В памет на Георги Марков

В  ПАМЕТ  НА  ГЕОРГИ  МАРКОВ 

  На единадесети септември ще се навършат точно 33 години от  убийството и смърта на именития писател, журналист и драматург Георги марков.  Грубо, подло и жестоко бе отстранен най-силният и талантлив критик на авторитарната партийна върхушка, обсебила с противочовешки идеи и насилие цялостното управление на народ и държава, превърнала човека в  безправен роб, а културата му в някакъв безличен сурогат по чужд образец.
  Справедливоста изисква да не премълчаваме  идейната същност на Георги Марков. Младоста и съзряването му като личност протичат изцяло в епохата на  “градеж” на социализма у нас. На девети септември той е само на петнадесет  и в последвалите  младежки години  плаща своя данък на опиянението на един вплетен в противоречия след-военен възход. Повален внезапно от “жълтата гостенка” прекарва не малко дни по санаториуми, но  успява да завърши  политехниката като инженер. Талантът му на писател избуява и създава първите си разкази, изпълнени с възторг  от “новите” хора ! На тридесет години той вече е утвърден автор и е приет за член на СБП- нечувано признание!
  Вече зрял писател, Марков постепенно разбира, че между идеите и живота има огромна пропаст, че човекът е живо същество а не  бездушен механизъм, който може да се управлява като робот. Сътворява няколко пиеси и романи, които се отдалечават значително от схемите на приетия т.н . “социалистически реализъм”, като представя героите си  като личности  а не кукли с сухи идей. При тези обстоятелства неминуемо е разногласието с Политбюро на управляващата партия. Тя не позволява реализация  на пиесите му,
критикувайки го остро за дребнотемие и упадъчно западно влияние. В резултат Георги Марков е принуден да напусне България през 1968 година и да се озове в Англия, където с много трудности, непознаващ езика, за десет години успява да  наложи името си.   
  Като емигрант, осъден от държавата за бягство, в течение на две години започва да чете по радио “Свободна Европа” своите  съкрушителни Задочни репортажи, които разкриват с безпощадна яснота действителноста в една фактически поробена България. Репортажите обхващат  цялостния живот в страната: икономиката, подчинена на чужди интереси, културата, ръководена почти изключително от хитри приспособленци, често и полу-грамотни, административния и съдебен произвол, празнуването на националните празници, правораздавенито  и пр. и пр. Спокойно може да се твърди, че интелигентната част от българското общество, зажадняла за истина,  слушаше с затаен дъх “репортажите”.  Те  засягаха особено ръководителя  Тодор Живков  и  направиха много за събуждане духа за промени и съпротива срещу власта.
  Тук трябва да направим едно важно уточнение. Въпреки своите крайно духовити и саркастични репортажи, Марков не си позволи нито веднаж да се подиграе с партизанското движение, по-точно с неговите невинни млади жертви, които  уважаваше за тяхното себеотрицание и идеализъм  и обвиняваше  единствено  извънграничните ръководители Димитров и Коларов .
 Марков не се присъедини към никоя емигрантска организация, запази независимоста си от партийните влияния, не си позволи никога да призовава към насилнически действия, към неподчинение или бойкот. Той разсъждаваше държавнически. Неговият идеал бе този на Дубчек: “комунизъм с човешко лице”,колкото и да бе парадоксален. Той не си позволи никога да ругае българския народ, българския селянин или работник. На Русия гледаше с уважение.
  След  падането на комунистическата власт тя бе призната с ЗАКОН за престъпна. Самите й ръководители се отказаха от нея и я преименуваха- макар и доста от тях привидно! Марков се бореше именно против тази престъпна власт, против извращенията, за право и справедливост, за човешка демокрация. Тя, обаче, не прощаваше никому, дори и да беше съвсем невинен. Намери наемни убийци и го ликвидира в сърцето на Европа –Лондон – на  9 септември 1978 г. само на 49 години с прочулия се в цял свят Български чадър. Това нечувано престъпление лиши България и от един бъдещ  всепризнат президент!
  Днес, 33 години след неговата смърт, се запитваме: защо го забравиха неговите колеги писатели, драматурзи, артисти, цялата настояща интелигенция? Нали не от завист, че той бе неподкупен, честен, даровит, смел, прочут..и че заплати с живота си  своето човеколюбие? 
  Привършвам с апел: ако все още се намират български патриоти с повечко пари нека подкрепят идеята, приета от Пловдивския Общински Съвет още през 2007 г. да се построи паметник на безспорния национален герой Георги Марков. Нека се обадят на Сдружение Г.Марков – Скитник-Пловдив- тел.032 /639-937  и заявят своето съгласие. Имената им ще бъдат гравирани в паметника!
                                                              
                                               Павел Ангелов – Председател Сдружение
                                                  Георги Марков – Скитник- Пловдив           

четвъртък, 8 септември 2011 г.

Давид Черни

ДАВИД ЧЕРНИ И БЪЛГАРИЯ




Голяма битка се разгоря по повод идването (евентуално) на чехския художник Черни в Пловдив. Група т.н. интелектуалци, водени от г-жа Божана Апостолова, собственица на изд. Жанет, се надпреварваха да оплюват действията на кмета г-н Славчо Атанасов. Не бил дозрял да оценява художниците, ограничавал свободата на творчеството, излагал държавата ни пред Европа и т.н.Превзети мисли на хвърчащи в облаците творци, издигнали се високо над дребните национални интереси.

Да започнем отначало. Подигра ли се Черни с България? Това е безспорно. Подигра се най-жестоко пред целия европейски съюз и то два пъти: веднаж с карикатурната си тоалетна и втори път с черния парцал върху нея. Ех, казват, това е шега. Шега за сметка на името на България ! Той се подигра , напр. и с Германия, показвайки я с пречупен кръст отгоре. Но Германия е велика страна, всеки знае нейната културна история, нейните философи, нейното място в света. Пречупения кръст е минало, най-много хората да се усмихнат снизходително и да отминат. Но колцина познават България? Какво знаят за нея? Научават, че тя е едно ..тоалетно клекало!

Може би и Европейския съвет е проявил недостатъчно тактичност, допускайки подобно представяне на една малка, незащитена, бедна страна. Но как да им се сърдим? Те имат други мерки за междудържавни отношения.

Как трябва да постъпи обикновения, неповлияния от космическа търпимост и неиздигнал се достатъчно високо културно българин? Да се разсърди на г-н Черни. Той така и направи. Само Христос е проповядвал: ако те ударят по едната буза, подай и другата. Никой, обаче, от неговите последователи не го е послушал. Кой е този, който, след като кръвно и публично го обидят, ще се усмихне и ще се поклони на виновника? Такова поведение се нарича мекушавост и подлост и никой не го уважава. Нормално е да му зашлевиш един як шамар..

Намери се, обаче, един пловдивски гражданин, също интелектуалец, който си позволи да покани г-н Черни да участвува в изложба. Явно целта е била да се покаже оригинален и нестандартен.Разбира се, чехът отказа да дойде, защото, ако дойде тук, ще трябва или да се извини, или отново потвърди своето клекало- нито едното, нито другото го устройва. Порицание, и то много сериозно, заслужава този пловдивски гражданин, осмелил се така нагло да пренебрегне естественото патриотично чувство на българина заради желанието за оригиналност. И кметът г-н Атанасов следваше да го тури на мястото, като го дискредитира по подходящ начин. Нямаше да има нужда от милиционерски заплахи или други подобни мерки.

Трябва да стане ясно всекиму, че никой не оспорва таланта на г-Черни и неговите оригинални хрумвания и произведения, но когато се касае до национална чест, всичко трябва да бъде в тесни граници,т.е. не в международен план, защото в този случай рискува да бъде оплют и изхвърлен от съответното общество.

Инж. Павел Ангелов

Пловдив

ГЕОРГИ МАРКОВ

ГЕОРГИ МАРКОВ – ПОГЛЕД ОТЛЯВО


(ОПИТ ЗА РЕАБИЛИТАЦИЯ НА ЕДИН МЪЧЕНИК)



Изминаха повече от тридесет години от момента, когато талантливият писател, драматург и журналист Георги Марков , не успял да навърши и 50 години, бе убит подло насред Лондон от неизвестен екзекутор. Логиката неумолимо подсказва кои са инициаторите и изпълнителите на този нечовешки акт и как същите успяха да заличат следите си и да спъват и до днес съдебното дирене. Не може да има и капка съмнение, че това са бившите властници на България, безжалостно разобличени и подиграни от писателя-беглец в неговите “Задочни репортажи”.

Горепосоченият факт определи и гледните точки, от които неговото творчество бе анализирано, оценявано, приемано и критикувано. Считам, обаче, че все още не напълно е разбран духовният мир на твореца или той е съзнателно изопачаван.

Тезата, която по-долу ще се опитам да защитя, за доста хора ще изглежда абсурдна и неприемлива – въпреки това, разчитам на трезвия разум и очевидноста на фактите.

Предполагам, че името на Георги Марков все още не е напълно забравено. Може би дори има още живи съвременници, които си спомнят с трепет ярките му “Задочни репортажи” по радио Свободна Европа и Дойче Веле. Вероятно има и граждани, които четат и “Жените на Варшава” или “Портрет на моя двойник” и “Покривът” или мечтаят да видят на сцената някоя от трогателните му хуманни пиеси.

Повече от тридесет години след неговата смърт около него витаят чудновати предположения, обвиняват го в съпричастност към ДС, обявяват го за предател и шпионин, ляво настроената културна общественост прави всичко възможно личноста му и творчеството да бъдат забравени, приятелите му също мълчат двусмислено.

На какво се дължи всичко това? Явно неговите осъзнати и неосъзнати врагове са постигнали целта си – още малко време и той напълно ще бъде забравен, ако не се появи някоя авторитетна глава, литературна, политическа или каквато и да било, която да го защити.

Считам за излишно да опровергавам безпочвените слухове за “агент на разузнаването” или на ДС, както и обвиненията в предателство на интересите на България. Целият живот на Марков- ако се запознаете по-подробно с биографията му – а най-вече неговата трагична гибел доказват неоспоримо кой е имал интерес да го премахне от политическата сцена. Никой друг, освен управляващата болшевишка власт, стиснала като с клещи безправния народ...И тя го унищожи!

Следва да изясним сакралния въпрос: какво проповядваше Георги Марков, срещу какво се бореше, какво бе неговото верую, неговият идеал? Отговорът е даден във всичките му произведения, в есетата му, в романите и пиесите му. Само с няколко думи ще кажем: за истината, за справедливоста, за свободата. Тези морални категории той отстояваше с неповторими убийствени сарказми, (в Задочните репортажи), с тях венчаеше своите герои, фабулираше романите и пиесите си.

В есето си “Новогодишни фантазии” той бленува: “...сутринта, когат се събудим, ще намерим светът прогледнал,освободен от стари или нови заблуди, захвърлил завинаги всичко, което стои извън територията на разума- злобата, омразата, зависта, суетата, лакомията, славолюбието и така нататък...” Мечти на един безумен наивник, които, обаче, той бе поставил в основите на творчеството си.

Кои са неговите герои? Това са именно борци за такова идеално общество, за свят без неправди и злоба. И винаги те са жертва на обезумяла, търсеща наоколо несъществуващи врагове, власт, която ги унищожава.

Не бива да премълчаваме къде авторът вижда мечтания строй- да изкажем открито онова, което стряска демократичните му изследователи – това е комунизмът! Още в първия си роман “Мъже” героят се изповядва: “ ...комунизмът е съдържание на нова нравственост. Тая чудна, многозвучна, несметно богата и незчерпаема хармония на обществото.” Някои вероятно ще видят в тези думи само притворност, докарване пред властоимащите, за да може романът да премине бариерата пред издателството, но по-нататъшната съдба на писателя потвърждава неговата искреност. Той дълбоко вярва в реформацията на болшевизма и превръщането му в “комунизъм с човешко лице”, посреща с нескривана радост и надежда чехските събития и “кадифената революция”, надявайки се същата да проникне и у нас.

Не бива, обаче, да объркваме понятията. Комунизмът като философско учение, като политико-икономическа доктрина няма почти нищо общо с съветския болшевизъм, присвоил си превзетото наименование “реален социализъм”. Нека да разгърнем есето “Биография на властта”, където със отчайваща правдивост описва как се прилага той в България. Г.Марков разделя комунистите на четири категории:

Комунисти – идеалисти

Комунисти – съветски агенти

Комунисти – приспособленци

Случайни комунисти

Мисля, че не може да има никакво съмнение кой и как управляваше България 50 години, какви са резултатите от това управление, колко са истинските комунисти- идеалисти и не е ли необходима свещ за да ги намериш...

Нека сега да видим срещу кого се бореше смелият изгнаник от родината. Това са всички ония подлеци, наметнати с червената тога на недосегаеми, които държеха в ръцете си съдбата на всеки гражданин от люлката до гроба, определяха бита му, местоживеене- то, работата, вкусовете му,свободата, надничаха в душата му и мислите му – всичките тези незабравими , често полуграмотни партийни секретари, директори, председатели, охранени и самодоволни местни и по-висши служители. Той осмиваше казионните чествувания, кухите хвалебствия, информационното затъмнение, едностранчивата култура политика, изкуствените герои и знаменитостите-еднодневки. Какво ли не осмиваше той в нашата жалка действителност! Имаше ли едно нещо положително тогава? Но нека да добавим: той никога не си позволи да обиди българския народ, българския труженик, работник или земеделец. И в книгите си той проявяваше своето уважение към тях – те бяха винаги неговите положителни герои.

Би ли могъл който и да е, както и да е политически оцветен, да оспори неговата позиция? Да защити онази потънала в самодоволство власт и нейните носители? Би се оказал в положението на безнадеждно изкопаемо.

Една особеност в творчеството на Г.Марков е фактът, че никога не си позволи да ругае или подиграе с партизанското движение, както често това правят някои скорострелни съвременници. Той бе дори избран да напише сценарий за филма “На всеки километър”, едно по същество приключенско , забавно произведение. Далеч съм от мисълта да одобрявам тази самоубийствена кампания, вдъхновявана от безспорните престъпници Георги Димитров и Васил Коларов. По тяхна заповед през есента на 1943 година стотици младежи, предимно ученици, излязоха в Балкана без зимни дрехи, без осигурена храна, без подслон и дори без оръжие! А какво е партизанин без оръжие? Предполагам, че двамата московски ръководители са били заблуждавани от своите резиденти в България за истинското положение в страната , където това движение не бе нито масово, нито популярно. Отношението на Марков към партизанското движение най-добре личи от повеста му “Санаториумът на д-р Господов” от която по-късно разработва и пиесата “Архангел Михаил”, за съжаление непубликувана в нашата страна.

Георги Марков не е привърженик на активната борба. Неговите герои не се борят нито с оръжие, нито дори със слово – те отстояват своето верую само чрез труда си и дейноста си в обществото. Сред тях липсват активни антикомунисти - появява се затова пък някакъв фанатик-комунист, който движи действието (“Покривът”) и идеалисти-комунисти, низвергнати от собствената им партия. В живота си писателят също не участвува активно в политическите борби. Той се мъчи по всякакъв начин да остане независим, не се включи в нито една емигрантска организация, с каквито изобилстваше Западна Европа. В есето си “Позицията”той казва: “Позицията –ляво, дясно или средата –идва да те задължи, да те принуди, да те прикове и може би да те осакати. Кой е казал, че в едната посока в живота има повече смисъл, отколкото в многото посоки?” И по-нататък продължава: “Ти много губиш от това, че нямаш позиция. Просто всеки те смята че си там, където не си”.

Страно е, че писателят не осъзнава, че борбата срещу извращенията, корупцията и пр. извращения е също позиция и то здраво бронирана – но...войнът е сам. Няма подкрепа от никъде.

Последствията от това поведение дават отражение веднага след убийството му през 1978 г. Следствието по делото не е все още завършено. Нито една организация, движение или партия не се ангажират с наследството на писателя и неговото реабилитиране-защото срещу него е започната мръсна кампания. Той е обвинен, (не официално, разбира се) че като агент на Държавна Сигурност (а същевременно и на чужда държава), е станал обект на посегателство, понеже е разполагал с поверителна информация. Въпреки че двама президенти на Р.България почетоха паметта на Марков по подходящ начин, държавните органи действуват по разкриване авторите на престъплението без никакво желание и амбиция. Българският чадър скоро ще бъде пратен в прашасалата архива.

Както можеше и да се очаква, комунистическата партия и нейната наследница БСП , несъобразявайки се с действителноста, отчаяно се нахвърлиха върху личноста и делото на Марков. За първата това е напълно в реда на нещата: той отправи по неин адрес страшни обвинения и подигравки, но за реформираната Българска Социалистическа Партия това отношение е непонятно. Тя свали от власта най-корумпираните и всячески изложени свои членове, обяви се за демократични промени и за членство в ЕС – т.е. тя мълком се съгласи с всички критики изнесени в Задочните репортажи! Тогава? Каква е причината за това упорито отрицание? Единствен, доколкото ми е известно, в писмо до вдовицата на Марков – Анабел Маркова – журналистът Стефан Продев съобщи, че е направил предложение до Международната Организация на Журналистите (МОЖ) да бъде награден Г.Марков (В-к “Дума” от 16.04.1991), а също така и да се издаде сборник с неговите произведения. Той добави, че високо цени публицистичния му талант. Къде са днес неговите колеги с ляви убеждения? Да не би да чакат второ реформиране?

Обясненние на този срамен факт е само едно: БСП не се е реформирала напълно и това е привиден “маньовър” за лековерните...

Ще завърша със следния призив: Георги Марков е фигура, около която могат да се обединят всички демократични формации в България (разбира се, вкл.БСП). При толкова много противоречия във всички области, той може да стане – нечуван случай у нас – герой, заслужаващ всеобщо удобрение и уважение. Нека отговорните политици помислят за тази уникална възможност!



Павел Ангелов

Председател на Сдружение

“Георги Марков-Скитник “

тел. 032/ 639-937

0898-893-629