понеделник, 10 октомври 2011 г.

рисковата раждаемост

РИСКОВАТА РАЖДАЕМОСТ



Напоследък едно необяснимо явление се забелязва в нашия обществен живот. И не само у нас, изглежда цялият свят е обхванат от някакъв престъпен бяс, небивала жестокост,нетолерантност, чудовищен тероризъм...Световните новини изобилствуват с многобройни, немотивирани масови убийства на ученици и деца /!/, на кървави насилствени актове, на не-изолирани поразителни случаи на педофилия, на нечовешко отношение към отделната личност и нейното право на живот...

Можеби това се дължи на дълготрайния мир - повече от 50 години във Европа не е имало сериозни военни действия - или пък на естественото синусоидално развитие на обществените процеси, било материални, било духовни, и в момента се намираме някъде към върха на амплитудата...Нямам амбицията да навлизам и обяснявам неща от областа на социологията и историята, а имам само намерение да обърна внимание върху някои непосредствени, крайно отрицателни факти в българската действителност.

Преди няколко дни един специалист - вероятно криминалог - заяви в пресата, че у нас престъпните посегателства срещу деца във всички форми: педофилия, измъчвания, побоища, дори убийства, са нарастнали 15 пъти! Имам пълното основание да му вярвам, като вземем предвид , напр. случаите само за няколко месеца: изоставеното двегодишно детенце от баща му - говедар - да пълзи полуголо 24 часа километри докато измръзне; захвърлените детски трупчета - новородени - в кофите за смет; Стоянка от Кадиево, която ражда направо на цимента сред куп други рожби и оставя плодът да умре; извергът, използвал насила 8 години собствената си дъшеря

за сексуални удоволствия и т.н. и т.н. Научавайки тези факти, читателят стои стъписан и невярващ, че може да има хора, които не знаят какво е "кондом" и жени, които не знаят как да се препазват от бременност. Гражданинът е изумен, че е възможно понастоящем в неописуема мизерия да живее върху пръстен под общо семейство със седем деца, свидетели на неописуеми сцени !

Да споменем, по-нататък, че малтретирането на невръстни деца в някои семейства е постоянна практика - почти ежедневно пресата ни съобщава за постъпили в травматологичните клиники малчугани със счупени крайници / и то нееднократно!/, с посинели и некротизирали части от тялото...Как се приемат от обществото горните " новини" не ми е лесно да си представя: лично мен те ме стъписват и отчайват и ме карат да губя вяра в някакво благоприятно бъдеще.

Но освен горепосочените остро-конфликтни случаи в нашия живот, да погледнем и по-незабележимите, стоящи някакси по-отстрани и по-далеч от окото на обществото. Да напомним, че в България над 8000 деца се отглеждат в домове за сираци, изоставени и бездомни. Условията в повечето от тях са ужасяващи, особено предназначените за недъгави и психично увредени. Завесата бе открехната относно дома в с. Могилино, а за останалите? Да напомня ли за велинградския дом за деца, където десетина невръстни измряха от глад и студ едно след друго, и никой не бе посочен за виновен?

Далеч съм от мисълта да обвинявам за това положение единствено държавата, общинските социални служби или тяхните служители. Нашето социално законодателство , обаче, стигна до такива абсурди, като напр. следния: младо 13 - 14 годишно момиче, обикновено от ромски произход, започва да ражда деца почти всяка година, достига до десетина и се издържа само от детските надбавки . При това грижите за поколението са минимални, да не кажа никакви - едвали и съществуват условия за такива. Бащите на тези деца официално са неизвестни, защото момичето не сключва брак, за да ползва привилегията на "самотна майка". Такива случаи има в кв. Столипиново и кв. Шекер-махала в Пловдив, но сигурно и на други места. Децата са натирвани да просят по улиците и да живеят както намерят за добре - ако изобщо преживеят! А понастоящем, при условията на безпрепятствено заминаване и установяване в чужбина, можем ли да преброим колко майки са изоставили децата си без издръжка, на произвола, и са заминали на гурбет?

Мисля че вече стана ясно откъде се пълнят домовете за сираци и деца със умствени и физически недостатъци. И че колкото и държавата да е богата, и колкото и спонсорите да са благородни, а обслужващият персонал всеотдаен и добре платен - социалните домове няма да ликвидират трагизма в своето положение и да успокоят общественоста. Заблуда е да се надяваме само на фондовете, на наказателните мерки и на социалните работници да намалят до допустимия минимум случаите на педофилия, детска престъпност, мизерията и т.н. и т.н. Наред с грижите на държавата за издръжка на тези домове и подобряване условията в тях, както и на съдебните органи да наказват провинените, трябва да се набележат и други, нови, донякъде нестандартни мерки за ограничаване растежа на феномена престъпления срещу децата. Трябва да се започне от основата - т.е. да се ограничи контингента на раждането на деца в крайна мизерия /основа на всички злини/, на деца със увреждания, на деца нежелани и родени от безотговорни, често неизлечимо болни родители. Това е една РИСКОВА РАЖДАЕМОСТ. Родените деца са бъдещите клиенти на печално известните домове. Тяхният брой следва методично, разумно, без оглед на фалшиво човеколюбие да бъде постоянно следен и намаляван за доброто както на досега родените, така и на цялото общество!

Разбирам, че изпълнението на тази задача е страшно сложна и свързана с принципни философски положения, с международни и наши правозащитни организации и отговорности. Ето за какво става дума:

Известно е, че от десетилетия България има демографски проблеми. Напоследък се забелязва някакво минимално подобрение - броят на бебетата нараства! Надявам се този процес да не е временен и най-сетне да постигнем равенство между ражданията и умиранията. Заедно с това, обаче, не трябва да допуснем растежа на населението да става с нездрави, непълноценни физически и умствено индивиди, потенц;иално пълнещи домовете за изоставени деца. /Веднага чувам гласове: "фашист!"/, Чакайте,! Първо, отчитайки факта, че материалната мизерия е основният фактор за непълноценноста на новороденото, трябва да се въведе до практическо изпълнение чл. 47 от Конституцията : "Отглеждането на децата до пълнолетието им е задължение на тяхните родители", /Не ще разисквам Закона за децата или Закона за лицата исемейството/. Този член задължава в най-висока степен всеки да се грижи за своето потомство - никакво изоставяне, отказване, никакво безгрижие относно възпитанието и обучението на децата! А да е забелязъл някой държавен или общински орган да се грижи ДОСТАТЪЧНО НАСТОЙЧИВО за това задължение на родителите? Улиците са пълни с невръстни просячета, които не знаят що е училище и няма кой да ги запита чии са те, къде живеят, какво ядат и кои са майките им...

Първата мярка, която следва да се приложи според един бъдещ Закон за РЕГУЛИРАНЕ РИСКОВАТА РАЖДАЕМОСТ , е следната:

При раждането на ТРЕТО дете двамата родители подписват клетвена декларация, че ще се грижат за новороденото до неговото израстване както за отглеждането му, така и за образованието , което е задължително. И сега най-важното: ако родителите откажат да подпишат такава декларация, това значи че те се поставят в положение на едни "ОБЩЕСТВЕНИ РАЗПЛОДНИЦИ" с неизвестни наследствени данни, от каквито обществото едвали се нуждае. В такъв случай те сами би трябвало да пожелаят и законът би трябвало да ги задължи да бъдат оперативно лишени от възможноста повече да имат поколение! Разбира се, такъв Закон ще уточни подробностите при случай на осиновяване и др.п. Тази процедура предполага, обаче, задължително посочване на бащата!

С подобен закон би било прекратено донякъде безразборното, безразсъдно и дори престъпно създаване на нежелани деца във ужасяващо мизерна обстановка, както е в повечето случаи. По този начин биха били вероятно удовлетворени и самите родители, които няма да треперят при всяко докосване до съпруга...

Същата мярка - стерилизация - следва да бъде прилагана винаги при изоставяне от майка на дете, при убийство на дете или груба педофилия, каквито неща напоследък премного се срещат у нас. Смятам, че по този начин обществото ще защити своите интереси, ограничавайки животинските инстинкти на определен брой мъже и жени, които със своите деяния сами са се оказали извън човешката общност.



Павел Ангелов

Пловдив, ул. П.К.Яворов-9

т. 639-937

понеделник, 3 октомври 2011 г.

В памет на Георги Марков

В ПАМЕТ НА ГЕОРГИ МАРКОВ




На единадесети септември ще се навършат точно 33 години от убийството и смърта на именития писател, журналист и драматург, гордоста на българската демокрация, Георги Марков. Грубо, подло и жестоко бе отстранен най-силният и талантлив критик на авторитарната партийна върхушка, обсебила с противочовешки идеи и насилие цялостното управление на народ и държава, превърнала човека в безправен роб, а културата му в някакъв безличен сурогат по чужд образец.

Справедливоста изисква да не премълчаваме идейната същност на Георги Марков. Младоста и съзряването му като личност протичат изцяло в епохата на “градеж” на социализма у нас. На девети септември той е само на петнадесет и в последвалите младежки години плаща своя данък на опиянението на един вплетен в противоречия след-военен възход. Повален внезапно от “жълтата гостенка” прекарва не малко дни по санаториуми, но успява да завърши политехниката като инженер. Талантът му на писател избуява и създава първите си разкази, изпълнени с възторг от “новите” хора ! На тридесет години той вече е утвърден автор и е приет за член на СБП- нечувано признание!

Вече зрял писател, Марков постепенно разбира, че между идеите и живота има огромна пропаст, че човекът е живо същество а не бездушен механизъм, който може да се управлява като робот. Сътворява няколко пиеси и романи, които се отдалечават значително от схемите на приетия т.н . “социалистически реализъм”, като представя героите си като личности а не кукли с сухи идей. При тези обстоятелства неминуемо е разногласието с Политбюро на управляващата партия. Тя не позволява реализация на пиесите му,

критикувайки го остро за дребнотемие и упадъчно западно влияние. В резултат Георги Марков е принуден да напусне България през 1968 година и да се озове в Англия, където с много трудности, непознаващ езика, за десет години успява да наложи името си.

Като емигрант, осъден от държавата за бягство, в течение на две години започва да чете по радио “Свободна Европа” своите съкрушителни Задочни репортажи, които разкриват с безпощадна яснота действителноста в една фактически поробена България. Репортажите обхващат цялостния живот в страната: икономиката, подчинена на чужди интереси, културата, ръководена почти изключително от хитри приспособленци, често и полу-грамотни, административния и съдебен произвол, празнуването на националните празници, правораздавенито и пр. и пр. Спокойно може да се твърди, че интелигентната част от българското общество, зажадняла за истина, слушаше с затаен дъх “репортажите”. Те засягаха особено ръководителя Тодор Живков и направиха много за събуждане духа за промени и съпротива срещу власта.

Тук трябва да направим едно важно уточнение. Въпреки своите крайно духовити и саркастични репортажи, Марков не си позволи нито веднаж да се подиграе с партизанското движение, по-точно с неговите невинни млади жертви, които уважаваше за тяхното себеотрицание и идеализъм и обвиняваше единствено извънграничните ръководители Димитров и Коларов .

Марков не се присъедини към никоя емигрантска организация, запази независимоста си от партийните влияния, не си позволи никога да призовава към насилнически действия, към неподчинение или бойкот. Той разсъждаваше държавнически. Неговият идеал бе този на Дубчек: “комунизъм с човешко лице”,колкото и да бе парадоксален. Той не си позволи никога да ругае българския народ, българския селянин или работник. На Русия гледаше с уважение.

След падането на комунистическата власт тя бе призната С ЗАКОН за престъпна. Самите й ръководители се отказаха от нея и я преименуваха- макар и доста от тях привидно! Марков се бореше именно против тази престъпна власт, против извращенията, за право и справедливост, за човешка демокрация. Тя, обаче, не прощаваше никому, дори и да беше съвсем невинен. Намери наемни убийци и го ликвидира в сърцето на Европа –Лондон – на 9 септември 1978 г. само на 49 години с прочулия се в цял свят Български чадър. С болка твърдя, че в този момент България изгуби един бъдещ всепризнат президент.

Днес, 33 години след неговата смърт, се запитваме: защо го забравиха неговите колеги писатели, драматурзи, артисти, цялата настояща интелигенция? Нали не от завист, че той бе неподкупен, честен, даровит, смел, прочут..и че заплати с живота си своето човеколюбие?

Привършвам с апел: ако все още се намират български патриоти с повечко пари нека подкрепят идеята, приета от Пловдивския Общински Съвет още през 2007 г. да се построи паметник на безспорния национален герой Георги Марков. Нека се обадят на Сдружение Г.Марков – Скитник-Пловдив- тел.032 /639-937 и заявят своето съгласие. Имената им ще бъдат гравирани в паметника!



Павел Ангелов – Председател Сдружение

Георги Марков – Скитник- Пловдив

В памет на Георги Марков

В  ПАМЕТ  НА  ГЕОРГИ  МАРКОВ 

  На единадесети септември ще се навършат точно 33 години от  убийството и смърта на именития писател, журналист и драматург, гордоста на българската демокрация, Георги Марков. Грубо, подло и жестоко бе отстранен най-силният и талантлив критик на авторитарната партийна върхушка, обсебила с противочовешки идеи и насилие цялостното управление на народ и държава, превърнала човека в  безправен роб, а културата му в някакъв безличен сурогат по чужд образец.
  Справедливоста изисква да не премълчаваме  идейната същност на Георги Марков. Младоста и съзряването му като личност протичат изцяло в епохата на  “градеж” на социализма у нас. На девети септември той е само на петнадесет  и в последвалите  младежки години  плаща своя данък на опиянението на един вплетен в противоречия след-военен възход. Повален внезапно от “жълтата гостенка” прекарва не малко дни по санаториуми, но  успява да завърши  политехниката като инженер. Талантът му на писател избуява и създава първите си разкази, изпълнени с възторг  от “новите” хора ! На тридесет години той вече е утвърден автор и е приет за член на СБП- нечувано признание!
  Вече зрял писател, Марков постепенно разбира, че между идеите и живота има огромна пропаст, че човекът е живо същество а не  бездушен механизъм, който може да се управлява като робот. Сътворява няколко пиеси и романи, които се отдалечават значително от схемите на приетия т.н . “социалистически реализъм”, като представя героите си  като личности  а не кукли с сухи идей. При тези обстоятелства неминуемо е разногласието с Политбюро на управляващата партия. Тя не позволява реализация  на пиесите му,
критикувайки го остро за дребнотемие и упадъчно западно влияние. В резултат Георги Марков е принуден да напусне България през 1968 година и да се озове в Англия, където с много трудности, непознаващ езика, за десет години успява да  наложи името си.   
  Като емигрант, осъден от държавата за бягство, в течение на две години започва да чете по радио “Свободна Европа” своите  съкрушителни Задочни репортажи, които разкриват с безпощадна яснота действителноста в една фактически поробена България. Репортажите обхващат  цялостния живот в страната: икономиката, подчинена на чужди интереси, културата, ръководена почти изключително от хитри приспособленци, често и полу-грамотни, административния и съдебен произвол, празнуването на националните празници, правораздавенито  и пр. и пр. Спокойно може да се твърди, че интелигентната част от българското общество, зажадняла за истина,  слушаше с затаен дъх “репортажите”.  Те  засягаха особено ръководителя  Тодор Живков  и  направиха много за събуждане духа за промени и съпротива срещу власта.
  Тук трябва да направим едно важно уточнение. Въпреки своите крайно духовити и саркастични репортажи, Марков не си позволи нито веднаж да се подиграе с партизанското движение, по-точно с неговите невинни млади жертви, които  уважаваше за тяхното себеотрицание и идеализъм  и обвиняваше  единствено  извънграничните ръководители Димитров и Коларов .
 Марков не се присъедини към никоя емигрантска организация, запази независимоста си от партийните влияния, не си позволи никога да призовава към насилнически действия, към неподчинение или бойкот. Той разсъждаваше държавнически. Неговият идеал бе този на Дубчек: “комунизъм с човешко лице”,колкото и да бе парадоксален. Той не си позволи никога да ругае българския народ, българския селянин или работник. На Русия гледаше с уважение.
  След  падането на комунистическата власт тя бе призната С ЗАКОН за престъпна. Самите й ръководители се отказаха от нея и я преименуваха- макар и доста от тях привидно! Марков се бореше именно против тази престъпна власт, против извращенията, за право и справедливост, за човешка демокрация. Тя, обаче, не прощаваше никому, дори и да беше съвсем невинен. Намери наемни убийци и го ликвидира в сърцето на Европа –Лондон – на  9 септември 1978 г. само на 49 години с прочулия се в цял свят Български чадър. С болка твърдя, че в този момент България изгуби един бъдещ всепризнат президент.
  Днес, 33 години след неговата смърт, се запитваме: защо го забравиха неговите колеги писатели, драматурзи, артисти, цялата настояща интелигенция? Нали не от завист, че той бе неподкупен, честен, даровит, смел, прочут..и че заплати с живота си  своето човеколюбие? 
  Привършвам с апел: ако все още се намират български патриоти с повечко пари нека подкрепят идеята, приета от Пловдивския Общински Съвет още през 2007 г. да се построи паметник на безспорния национален герой Георги Марков. Нека се обадят на Сдружение Г.Марков – Скитник-Пловдив- тел.032 /639-937  и заявят своето съгласие. Имената им ще бъдат гравирани в паметника!
                                                              
                                               Павел Ангелов – Председател Сдружение
                                                  Георги Марков – Скитник- Пловдив